Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
All Around the Town, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Деца из града

Американска. Първо издание

ИК „Албор“, София, 1995

Редактор: Албена Попова

Коректор: Дора Вълевска

ISBN: 954-827-236-9

История

  1. — Добавяне

67

Сара се сети, че Лори е постъпила в клиниката само с дрехите, които бяха на гърба й. Зарадва се, че все още не бе поела за Ню Йорк, отиде в стаята на Лори и с помощта на Софи събра някои неща в една чанта.

В клиниката съдържанието на чантата бе проверено и сестрата мълчаливо извади кожения колан и връзките на маратонките.

— Просто предпазливост — рече тя.

— Вие всички смятате, че тя е пред самоубийство — упрекна Сара Джъстин няколко минути по-късно, после извърна поглед, като съзря разбирането в очите му. Знаеше, че може да понесе всичко, само не и нечие съчувствие. Това не мога да си позволя, скастри се тя, отново потискайки спазъма, който се надигаше в гърлото й.

— Сара, вчера ви казах, че Лори в момента е уязвима и депресирана. Има обаче нещо, което мога да ви обещая, и на това всички много разчитаме: тя не желае по никакъв начин повече да ви наранява. Ще направи всичко, за да го предотврати.

— А осъзнава ли, че най-много ще ме нарани, ако би посегнала на самата себе си?

— Да, мисля, че разбира това. И вярвам, че започва да ми се доверява. Тя знае, че аз убедих съдията да я пусне, за да дойде тук, вместо да отиде в затвора. Успяхте ли да узнаете какво е накъсала вчера?

— Софи се бе справила със сглобяването на парчетата. — Сара извади възстановената снимка от чантата си и я подаде на Джъстин. — Не мога обаче да разбера защо тази снимка я е разстроила толкова — рече тя. — Подобна е на повечето други в албума, както и из къщата.

Донъли я разгледа.

— При всичките тези накъсвания и с това лепило е трудно да се твърди каквото и да било. Ще се обадя на сестрата да я доведе.

Лори беше облечена с някои от дрехите, които Сара бе донесла. Джинсите и белият пуловер подчертаваха сините й като метличина очи. Косата й беше разпусната. Беше без грим и приличаше на шестнадесетгодишна. Като видя Сара, тя се втурна към нея и двете сестри се прегърнаха. Докато я галеше по косата Сара, си помисли: „Когато отидем на процеса, тя трябва да изглежда именно така. Млада. Уязвима“.

Тази мисъл й помогна да се стегне. Осъзна, че когато се съсредоточеше върху защитата на Лори, собствените й емоции минаваха на заден план.

Лори седна в едно от креслата. Явно нямаше никакво намерение да се приближава до кушетката. И незабавно го показа.

— Обзалагам се, че възнамеряваше да я накараш да легне, нали? — Отново говореше острият глас.

— С Кейт разговарям, нали? — любезно попита Джъстин.

Лори вече не изглеждаше на шестнадесет години. Лицето й беше станало някак си сурово. Не, направо каменно, помисли си Сара. Тя беше остаряла.

— Да, Кейт е. И искам да ти благодаря за това, че вчера спаси онази глупачка от затвора. Това наистина щеше да я довърши. Опитах се да я спра да не пише шантавото писмо на жената на Алън онзи ден, но тя не ме послуша и сега видяхте какво се случи.

— Лори ли написа писмото? — попита Джъстин.

— Не, Леона го написа. Глупачката се канеше да напише съболезнователно писмо. Резултатът щеше да е също толкова лош. Кълна се, че не мога да я понасям, както и онези другите две. Едната пощуряла по Алън Грант, а другата, малката, все плаче. И ако не млъкне скоро, ще я удуша.

Сара не можеше да свали очи от Лори. Тази личност, която наричаше себе си Кейт, живееше вътре в Лори и ръководеше или се опитваше да ръководи действията й. И ако Лори се появеше на свидетелското място така арогантна и нахакана, нито един състав от съдебни заседатели не би я оправдал.

Джъстин каза:

— Знаеш, че не съм включил още видеокамерата. Тази сутрин се появи ужасно бързо. Ще може ли да я пусна сега?

Последва ядно присвиване на раменете.

— Давай. Така или иначе ще го направиш.

— Кейт, вчера Лори беше страшно много разстроена, нали?

— Би трябвало да знаеш. Беше там.

— Бях там, след като тя вече бе изпаднала в истерия. Просто се чудех дали не можеш да ми кажеш каква беше причината.

— Обсъждането на този проблем е забранено.

Донъли, изглежда, не се притесни.

— Добре, ще го оставим настрана. А можеш ли да ми покажеш какво правеше Лори, когато се случи това?

— Не се и надявай, приятелче. — Тя завъртя глава. — О, спри да ревеш!

— Деби ли плаче? — запита Джъстин.

— Че кой друг?

— Не знам. Колко сте там?

— Не сме много. Някои си отидоха, след като Лори се прибра вкъщи. И толкова по-добре. Беше започнало да става пренаселено. Казах, млъкни!

— Кейт, може би ако говоря с Деби, ще успея да разбера какво я тормози толкова.

— Давай. Аз не успявам да се справя с нея.

— Деби, моля те, не се страхувай. Обещах, че нищо лошо няма да ти се случи. Ще поговориш ли с мен? — Гласът на Донъли беше мил, увещаваш.

Промяната настъпи за секунда. Косата падна напред, чертите се омекотиха, устата се нацупи, устните затрепериха, ръцете в скута й се сключиха една в друга, краката се залюляха над пода. Сълзи се затъркаляха по бузите й.

— Здравей, Деби. Днес много плачеш, нали?

Тя енергично кимна с глава.

— Случило ли ти се е нещо вчера?

Тя отново кимна в знак на съгласие.

— Деби, знаеш, че те обичам. Знаеш, че те пазя. Мислиш ли, че можеш да ми се довериш?

Колебливо кимване.

— Тогава можеш ли да ми кажеш какво те плаши?

Тя завъртя отрицателно глава.

— Значи не можеш. Тогава вероятно ще ми покажеш? Ти ли пишеше в дневника?

— Не. Лори пишеше. — Гласът беше мек, детски и тъжен.

— Лори е писала, но ти знаеш какво е било, нали?

— Не съвсем. Аз сега се уча да чета.

— Добре. Покажи ми какво правеше Лори.

Тя вдигна въображаема химикалка, направи движение, като че отваря тетрадка, и започна да пише във въздуха. После се поколеба, подържа химикалката, сякаш се е замислила, огледа се наоколо и след това ръката й посегна да обърне следващата страница.

Очите й се разшириха. Устата и се отвори в ням вик. Тя скочи, хвърли надалеч тетрадката и започна да къса нещо с двете си ръце, лицето й беше застинало в неописуем ужас.

Внезапно тя спря, отпусна ръце и се разнесе вик:

— Деби, веднага се прибирай! Слушай, докторе, може да ми е писнало от това дете, но аз трябва да се грижа за него. Изгори тази снимка, чуваш ли ме? Просто не й позволявай да я види още веднъж.

Кейт беше взела нещата в свои ръце.

 

 

В края на сеанса придружителят дойде за Лори.

— Можеш ли да дойдеш пак? — помоли тя Сара на тръгване.

— Да, по което време д-р Донъли препоръча, че ще е добре.

Когато Лори излезе, Джъстин подаде снимката на Сара.

— Виждате ли нещо, което би могло да я изплаши?

Сара се вгледа в нея.

— Не може да се различи кой знае какво с всички тези ръбове от накъсването и засъхналото лепило. Човек би казал, че й е студено, така както е обгърнала ръце около себе си. Носи същия бански костюм, с който е облечена и на снимката в библиотеката, на която сме заедно. Беше направена няколко дни, преди да бъде отвлечена. Всъщност това е банският, който е носела, когато изчезна. Смятате ли, че е възможно това да е предизвикало ужаса й?

— Твърде е вероятно. — Д-р Донъли прибра снимката в досието на Лори. — Днес денят й ще бъде доста зает. Сутринта е на искуствотерапия, а следобед на сеанс по водене на дневник. Все още отказва да направи стандартните тестове. Ще имам възможност да я наблюдавам как се държи сред другите пациенти. Надявам се, да дойде времето, когато ще може да говори с мен, без вие да сте до нея. Мисля, че това ще стане.

Сара се изправи.

— Кога да бъда тук?

— Веднага след вечерята. Шест часът добре ли е за вас?

— Разбира се. — Като си тръгваше, Сара пресметна с колко време разполагаше. Сега беше почти обяд. Ако имаше късмет, щеше да си стигне вкъщи до един. И трябваше да тръгне обратно преди четири и половина, за да избегне най-големите задръствания. Това правеше три часа и половина, които можеше да прекара зад бюрото си.

Джъстин я изпрати до приемната и се загледа след нея. Стройното й тяло беше гордо изправено, голямата чанта — преметната през рамо, главата високо вдигната. Точно така, с вирната брадичка, помисли си той, добро момиче. После, докато я наблюдаваше как се отдалечава по коридора, той я видя да пъха и двете си ръце дълбоко в джобовете, сякаш да се предпази от студа, който единствено тя усещаше.