Мери Хигинс Кларк
Деца из града (52)

51

Рано вечерта в сряда бледата, но вече спокойна Карън Грант потегли за Ню Йорк заедно със своята приятелка Ан Уебстър.

— По-добре да се махна оттук — рече тя. — Не мога да понеса да бъда повече в тази къща.

Уебстър й предложи да остане при нея за през нощта, но Карън отказа.

— Изглеждаш по-уморена и от мен. Ще си взема приспивателно и веднага си лягам.

Тя спа дълбоко и дълго. Беше почти единадесет, когато се събуди в четвъртък сутринта. Последните три етажа от хотела бяха с апартаменти, запазени за работещите във фирмата. През трите години, в които бе живяла в този апартамент, тя бе добавила доста собствен почерк към обзавеждането — няколко ориенталски килимчета в яркочервено, синьо и слонова кост, които разведриха сивата анонимност на хотелската стая, лампи антики; копринени възглавнички; няколко лалически^[1] статуетки; оригинални картини от някои обещаващи млади живописци.

Ефектът беше очарователен, създаваше усещането за разкош и подчертаваше индивидуалността й. Освен това Карън обичаше предимствата на хотелския живот — обслужването по стаите и грижите на камериерките. Тя също така обичаше гардероба си, пълен с дрехи на известни дизайнери, обувките на Шарл Журдан и на Ферагамо, шаловете на Ерме и чантите на Гучи. Толкова бе приятно да знае, че служителите на рецепцията винаги гледаха с какво е облечена и я поглъщаха с погледи в минутата, в която се появеше от асансьора.

Тя стана и отиде в банята. Дебелият хавлиен халат, който плътно я обгръщаше от врата до петите, висеше на закачалката. Стегна силно колана на кръста си и се погледна в огледалото. Очите й още бяха подпухнали. Гледката на Алън, положен на дисекционната маса в моргата, беше ужасна. Тя си бе спомнила всички прекрасни моменти, които бяха изживели заедно, начина, по който обикновено потръпваше при шума на стъпките му по коридора. Сълзите й бяха искрени. Какво ли щеше да бъде, когато щеше да погледне лицето му за последен път? Това я подсети, че трябва да направи необходимите разпореждания за погребението. Но засега това щеше да почака. В момента искаше да закуси.

Набра номера на румсървиза. Поръчките приемаше Лили.

— Толкова съжалявам, мисис Грант — подхвана тя. — Всички сме потресени.

— Благодаря. — Карън поръча обичайната си закуска — пресен плодов сок, компот, кафе и кифлички. — Изпрати ми сутрешните вестници.

— Разбира се.

Тъкмо отпиваше първата си глътка от кафето, когато на вратата дискретно се почука. Отвори. Беше Едуин. Красивите му патрициански черти бяха застинали в изражение на грижовно състрадание.

— О, скъпа — въздъхна той.

Ръцете му я обгърнаха и Карън притисна лице в мекото кашмирено сако, което му бе подарила за Коледа. После тя сключи ръце около врата му, като внимаваше да не развали безупречно сресаната му тъмноруса коса.