Мери Хигинс Кларк
Деца из града (87)

86

Брендън Муди вярваше, че когато чакаш достатъчно дълго, накрая получаваш това, което си искал. И той го получи на 25 юни по един съвсем неочакван начин. Дон Фрейзър, студент в Клинтън, беше арестуван за продажба на наркотици. Осъзнал, че е хванат на местопрестъплението, той даде да се разбере, че в замяна на известна снизходителност може да разкаже някои неща за нощта на убийството на Алън Грант.

Прокурорът не обеща нищо, но заяви, че ще направи каквото може. Продажбата на наркотици до триста метра от колежа можеше да донесе на младежа три години затвор. Тъй като мястото, където Фрейзър бе заловен, се намираше в края на тристаметровата зона, прокурорът се съгласи да не иска наказанието, определено за простъпки в забранения периметър, ако Фрейзър имаше да съобщи нещо важно.

— Също така искам защита от преследване заради това, което ще ви съобщя — настоя Фрейзър.

— От теб ще стане добър адвокат — кисело му отговори прокурорът. — Ще го кажа още веднъж. Ако ни дадеш нещо полезно, и ние ще ти помогнем. Засега толкова. Или приемаш, или отказваш.

— Добре. Добре. Случайно се оказах на ъгъла на „Норт чърч“ и „Мейпл“ в нощта на двадесет и осми януари — започна Фрейзър.

— Случайно бил! И в колко часа?

— В единадесет и десет.

— Добре. Какво стана после?

— Говорех с приятели. Те си тръгнаха и аз останах да чакам един човек, който обаче не дойде. Беше студено и реших, че ще е по-добре да се откажа и да се върна в общежитието.

— Това става в единадесет и десет, така ли?

— Да. — Фрейзър внимателно подбра думите си. — Изведнъж това маце изскочи отнякъде. Знаех, че е Лори Кениън. Всеки знае коя е тя. Във вестника постоянно имаше нейни снимки заради голфа, а после и когато родителите й умряха.

— Как беше облечена?

— Със зимно яке и дънки.

— Имаше ли някакви следи от кръв по себе си?

— Не, никакви.

— Ти говори ли с нея?

— Тя приближи към мен. От начина, по който се държеше, реших, че се опитва да ме сваля. Имаше нещо много секси у нея.

— Я върни малко назад. „Нортчърч“ и „Мейпл“ са на около десетина блока разстояние от дома на Грант, нали?

— Горе-долу. Както и да е. Тя дойде при мен и ми поиска цигара.

— Ти какво направи?

— Това нали няма да се обърне срещу мен?

— Не. Какво направи?

— Помислих, че иска трева, така че извадих малко.

— И после?

— Тя побесня. Рече, че не иска такива неща, а истинска цигара. Носех у себе си, така че предложих да й продам един пакет.

— А защо не й предложи просто да си вземе?

— А защо трябваше да го правя?

— Тя купи ли си цигари от теб?

— Не. Потърси портмонето си и после избърбори нещо смешно. Каза: „По дяволите. Трябва да се върна. Това глупаво хлапе е забравило да го вземе“.

— Какво хлапе? И какво е забравило?

— Не знам какво хлапе. Сигурен съм обаче, че говореше за портмонето си. Рече да я изчакам двадесет минути. Щяла да се върне.

— А ти изчака ли я?

— Помислих си, защо не. Междувременно и приятелят ми може да се появи.

— И остана там?

— Не. Не исках да ме виждат. Махнах се от тротоара и се скрих между два храста в градината на ъгловата къща.

— Колко време мина, преди Лори да се появи отново?

— Може би петнадесет минути. Но тя изобщо не спря. Тичаше като луда.

— Това е много важно. Носеше ли чантата си?

— Държеше нещо с две ръце, така че е напълно възможно.