Дейвид Робинс
Щурмът на Фокс (8)

7.

Хикък и Джероунимо стояха до АССЗ-то, възхищаваха му се и обсъждаха предстоящото си заминаване, когато адската стихия се разрази около тях.

Въпреки че повечето от членовете на Семейството обикновено се прибираха по домовете си малко след настъпването на нощта, сега много от тях бяха останали все още будни, прекалено възбудени от последните събития, за да легнат да спят. Плато седеше до един от огньовете, потънал в четене на Ръководството за експлоатация на АССЗ-то. На стража беше триадата Омега. Тримата Войни бяха заели позиции на западната стена, с изострени сетива в очакване на някаква опасност. Всичко беше мирно и тихо, докато четирите изстрела разтърсиха мрака.

Хикък и Джероунимо се обърнаха бързо на изток.

— Какво беше това? — подвикна Плато към тях.

— Прозвуча близо до колибите — определи посоката Хикък.

— Малко зад тях, бих казал — допълни Джероунимо, преценявайки разстоянието.

Една дребна фигурка притича към тях. Мършав, жилест мъж с ъгловати черти на лицето, се приближаваше с невероятна скорост.

— Някакви заповеди? — попита новодошлият. Носеше катана дълга сабя, готова за използване.

Хикък го погледна, учудвайки се за пореден път, как някой би могъл да си избере име на мангуста за деня на кръщението си. Рики-Тики-Тави беше водачът на триадата Бета. Всяка от триадите имаше свой предводител, но всяка една от другите три — Бета, Гама и Омега, се подчиняваха на Алфа в случаи на общи действия.

— Пази Плато! — заповяда Хикък. — Ние ще разберем какво става — хукна той и Джероунимо го последва, тичайки рамо до рамо с него. Още преди това бяха оставили карабината „Хенри“ и браунинга в АССЗ-то, но продължаваха да носят другите си оръжия.

Някаква жена изпищя неочаквано от дясната им страна, откъм посоката на блок „Е“.

Те спряха, разсъждавайки накъде да тръгнат, когато чуха Джени да вика името на Блейд някъде точно пред тях.

Двамата Войни изминаха разстоянието с пълна скорост, без да обръщат внимание на опасността да се спънат и счупят някой крак. Достигнаха колибите, пред една от които стояха мъж с пушка в ръка и жена със свещ.

— Какво става? — попита мъжът, когато Хикък и Джероунимо минаха покрай него.

— Ако разбереш — извика Хикък през лявото си рамо — кажи ни.

Отпред долетя още един изстрел. Чуха Джени отново да вика, този път по-отблизо.

Хикък оглеждаше внимателно терена, опитвайки се да различи някакво движение. Къде, по дяволите, бяха те? Какво ставаше там?

В гласа на Джени се долавяше уплаха, когато извика името на Блейд за трети път.

— Къде са? — изграчи Хикък, обзет от безсилие.

— Там — потупа Джероунимо дясното рамо на Хикък и му показа.

Хикък ги забеляза веднага. Луната хвърляше достатъчно светлина, за да успеят да видят Блейд и Джени пред себе си. Около тях бързо и безшумно се движеха тъмни сенки.

Джероунимо намали леко скоростта и изтегли любимите си томахавки.

Две от фигурите бяха вдигнали Джени и я отнасяха. Други шест или седем още се суетяха. Хикък видя едната от тях да се навежда с нож в ръка над Блейд. Внезапно Блейд заби дясната си ръка с изпънати и втвърдени пръсти в гърлото на противника си. Скочи на крака, но тогава друга от сенките го удари по главата.

Беше време резултатът да се изравни. Хикък спря, разкрачи се, извади десния си „Питон“ с неуловимо движение, при което колтът сякаш стана част от тялото му и стреля два пъти в една от фигурите, суетящи се над Блейд. Приятелят му лежеше проснат на земята.

Един от нападателите им се обърна към тях и те чуха изстрели от револвер, но прибързалият изстрел не намери целта си.

Така! Значи те също имаха огнестрелно оръжие. Хикък отвърна на изстрела и не пропусна, фигурата се хвана с ръце за главата и се смъкна на земята.

Джероунимо се беше отклонил малко надясно и налетя върху една от сенките. Оказаха се мъже, облечени в торбести роби или нещо подобно.

Откъм блоковете долетяха безредни изстрели и викове. И други ли имаше? Какви бяха целите им?

Джероунимо нададе краткия си боен вик и полетя във въздуха, нахвърляйки се върху един от тях, преди онзи да успее да стреля. Той завъртя лявата томахавка и заби острието й в черепа на противника си.

Останалите побягнаха бързо в търсене на укритие. Джени беше изчезнала.

Блейд изпъшка и направи опит да се изправи, повдигайки се на нестабилните си колене.

Хикък вече беше до него и го подкрепи.

— Леко, партньоре! Не бързай!

— Джени… — промърмори Блейд. — Къде е Джени?

Хикък улови погледа на Джероунимо и кимна право на изток. Джероунимо го разбра и тръгна след тези, които бяха отнесли Джени.

— Джени! — прошепна Блейд, опитвайки да се изправи.

— Всичко е наред — понечи да го успокои Хикък. — Джероунимо тръгна след нея. Тези същества нямат никакъв шанс срещу червенокожия.

— Трябва да й помогна — каза Блейд със слаб глас. Главата му пулсираше, а косата се бе напоила с кръв.

— Трябва да починеш малко — каза Хикък. — Няма да й помогнеш много в това състояние. Остави тази работа на Джероунимо.

 

 

В същото време Джероунимо си пробиваше път през царевичната нива, напрягайки се да дочуе и най-слабия шум. Надяваше се, че предположението му е правилно и нападателите им са се отправили към източната стена. Но защо бяха взели Джени? Отговорът му хрумна внезапно и той почувствува необясним студ. Боже Господи! Не може да е вярно!

Пред себе си долови някакво движение. Някой тичаше на изток през царевицата.

Джероунимо увеличи скоростта. Започна бързо да скъсява разстоянието до плячката си — самотна, тичаща фигура. Но къде бяха останалите и Джени? Ами ако не успее да ги открие? Откъде бяха дошли? Как щеше след това Семейството да намери бърлогата им? Един от тях му трябваше жив!

Този пред него усети, че е преследван и се обърна. Твърде бавно!

Джероунимо го блъсна ниско долу в коленете, търкулвайки го на земята. Скочи и удари. Плоската страна на дясната томахавка смаза незащитената буза на противника му. Удари още веднъж. И още веднъж.

Нападателят изохка и се отпусна сред царевичните стебла.

Добре! Семейството имаше пленник.

Но къде беше Джени?

Джероунимо се спусна към източната стена. Можеше да търси следи и през нощта, което отнемаше много време, а сега то бе скъпо удоволствие, с каквото той не разполагаше. Явно беше, че нападателите са проникнали в Дома откъм изток. Единственият разумен извод бе, че ще се опитат да напуснат пак оттам.

Тичайки, Джероунимо оставаше след себе си нива след нива. Никакъв признак за други врагове!

Стената се открояваше ясно, даже и на приглушената светлина. Джероунимо не можеше да повярва на очите си. Наближавайки защитния ров, той забеляза няколко плуващи в тъмнината фигури да се катерят по вътрешната стена. Как го правеха?

Нападателите достигнаха върха на стената и изчезнаха от другата й страна с изключение на един от тях.

Джероунимо достигна до защитния ров, където водата се плискаше в брега. Разбра, че ще е безполезно да преплува рова, за да ги последва, защото нямаше как да се изкачи по гладката повърхност на вътрешната стена и даде израз на един от редките си изблици на гняв.

— По дяволите!

Последната фигура достигна върха на стената. Спря и отгоре се разнесе зловещ, крякащ смях. След това и последният нападател изчезна зад стената.

— По дяволите! — повтори Джероунимо, чудейки се какво ли правят Хикък и Блейд.

 

 

Хикък подкрепяше Блейд, придвижвайки се възможно най-бързо към блоковете. Нощта се раздираше от изстрели и крясъци. Очевидно нападателите бяха повече от една група.

— Джени… — непрекъснато повтаряше Блейд.

— Тя ще се оправи — опитваше се да го успокои Хикък, сумтейки от усилието да носи голямото тяло на Блейд. — Знаеш ли, партньоре? — добави Хикък. — Далеч съм от мисълта да критикувам приятел по време на криза, но ти със сигурност се заемаш с нещата прекалено късно. Мисля, че губиш рефлексите си.

Блейд подскочи в ръцете му.

— Чудесно! — промърмори Хикък. — Какво следва?

Прогърмя изстрел и някаква жена изпищя откъм колибите, някои от които вече се виждаха.

„Взе да става страшно досадно“, каза Хикък на себе си, полагайки внимателно Блейд на земята.

Наляво от него изпука пушка.

— Не ходи никъде — нареди Хикък на Блейд, изваждайки питоните си. Тръгна бавно към колибите и зави зад ъгъла на най-близката от тях.

И попадна в лудница.

Дузина или повече от членовете на Семейството се бяха вкопчили в отчаяна ръкопашна битка с тайнствените си врагове.

Хикък забеляза тъмна фигура върху един от Семейството, удряща го по главата с тояга. Левият му „Колт“ подскочи и противникът отхвърча назад в тревата. Вдясно, на около шест метра, двама се опитваха да преодолеят съпротивата на една жена. Единият от тях я държеше за ръцете, докато се опитваха да я отмъкнат в нощта. Хикък я позна — Джулиът, ритаща и извиваща се, обезумяла от страх.

— Така не се отнасят с дама — заяви Хикък доволен, когато двамата противника се обърнаха към него и още по-щастлив, когато двата му куршума пръснаха главите им. — Фасулска работа! — ухили се той.

Някъде отзад долетя куршум и удари Хикък в месестата част на лявото рамо, завъртайки го изненадан.

„Не мога да повярвам, помисли Хикък, аз съм улучен.“ Той погледна надолу към рамото си, усетил слабо вцепенение. Изненада го липсата на болка. Вероятно никога не беше предполагал, че това може да се случи с него.

— Сбогом, тъпако! — дочу груб глас. — Ти очисти последния си трол.

Трол?

В корема на Хикък се забоде юмрук и го преви на две. Следващият удар намери бузата и го отпрати на колене.

„Трябва да се съвзема“, помисли Хикък. Коремът го болеше и бузата пулсираше. „Взе да става сериозно“, помисли си той.

Дочу звук от изтеглен назад ударник. Погледна нагоре, право в дулото на „Марлин–45.70“, само на няколко сантиметра от главата му. Все още държеше питоните и се опита да ги вкара в играта, но с изненада установи, че ръцете му отказват да се подчинят.

Тролът се изсмя.

— Имаш ли последно желание, задник? — подигра се той на стрелеца.

— Един момент — отговори Хикък. — Твърде много дрънкаш!

Претърколи се, помитайки трола с крака. Марлинът изтрещя близо до лявото му ухо, докато масивната фигура падаше на земята. Хикък все още усещаше лявата си ръка вцепенена, но успя с другата да задържи устойчиво питона, докато забие един куршум между очите на трола.

Други два трола изчезнаха в тъмнината.

Хикък успя да се изправи на крака, но в ушите му звъняха камбани.

Битката стихваше.

Един висок трол, въоръжен с двуостра брадва, хукна да догони отстъпващите си другари, но внезапно спря и вдигна брадвата в косматите си ръце. Хикък точно щеше да го застреля, но се подвоуми, чудейки се какво е накарало мъжа да спре. Разбра, когато чу пронизителния kiai — нападателният вик на майстора по бойни изкуства, и видя Рики-Тики-Тави да се появява пред погледа му.

Тролът завъртя брадвата и се впусна в атака.

Рики отскочи с танцова стъпка встрани, левият му крак се стрелна, докосна и раздроби лявото коляно на трола, изваждайки го от равновесие. Рики замахна с катаната и острото като бръснач оръжие отдели главата от тялото. Бликна струя кръв, наподобявайки малък фонтан. Ръцете потрепнаха два пъти и тялото се строполи.

— Много замърсяваш терена, партньоре — отбеляза Хикък иронично.

— Сериозно ли си ранен? — попита Рики, забелязвайки рамото на Хикък.

— Само гордостта ми. Но тази нощ получих много ценен урок.

— Да? — Рики-Тики-Тави огледа района. Навсякъде лежаха тела. От нашествениците нямаше и следа. Членовете на Семейството помагаха на ранените си другари. — И какъв е той?

— Никога, ама никога повече да не си правя майтап с някои мангусти.

Рики-Тики-Тави се засмя.