Дейвид Робинс
Щурмът на Фокс (6)

5.

След разговора си с Плато, Блейд откри Джероунимо и Хикък в тълпата и ги отведе в блок „А“ — оръжейната на Семейството.

— Хикък, ти си специалистът ни по огнестрелни оръжия. Имаш ли предложение какво трябва да вземем? — попита Блейд.

Стрелецът разгледа огромното помещение, до стените на което бяха подредени рафтове с оръжия — карабини и ловни пушки, пистолети и револвери. Сандъците с амуниции бяха натрупани чак до тавана. Кърт Карпентър бе знаел, че след ядрения апокалипсис скъпото му Семейство ще бъде въвлечено в отчаяна борба за съществуване и благоразумно бе преценил, че способността му да се защитава, да устои в един свят, в който оцеляват само най-подготвените, ще зависи от оръжейната мощ, която ще притежава. За разлика от храните и лекарствата и дори от дрехите, оръжието, ако се съхранява добре срещу въздействието на околната среда, може да устоява на изпитанията на времето и да служи на следващите поколения. Карпентър бе подбрал оръжия от всякакъв вид, бе складирал достатъчно амуниции и бе осигурил оборудване за ремонт на оръжията и пълнене на патрони.

— Не се знае с какво ще се сблъскаме — каза Хикък замислено. — Не трябва да се окажем неподготвени, когато се наложи.

Отиде до един рафт с автомати, които бяха подредени грижливо, прясно смазани и почистени, макар и да бяха употребявани рядко. Да се използват автомати за лов на дивеч щеше да бъде убийство, твърде много надвишаващо нуждите им, на което не се гледаше с добро око. Имаха огромна колекция от карабини и ловни пушки, подходящи за ловуване и други нужди на Семейството. Автоматите се пазеха за специални случаи.

— Я да видим! — Хикък разглеждаше рафта, пробягвайки с поглед по оръжията. — „АР–74“, „FNC“, „AR–180“, „27 А–1“, „Узи“ и… — той се протегна и взе един от автоматите. — Аха! Това е! Ще върши чудесна работа!

— Какво избра? — попита Блейд, защото дясното рамо на Хикък му пречеше да види.

Хикък се обърна, показвайки им избора си.

— Това е автомат за командоси и е за напълно автоматична или полуавтоматична стрелба. Тежи около четири килограма или нещо подобно — Хикък повдигна автомата. — Около един метър дължина. Използва 0.45-калиброви боеприпаси. Този пълнител побира деветдесет патрона. Чудесна огнева мощ, ако мога така да се изразя — ухили се Хикък, радвайки се на оръжието.

— Напомня ми за картечниците, използвани в миналото по време на така наречените „кипящи“ двадесет години на XX век — отбеляза Джероунимо.

— „Томпсън“ — кимна с глава Хикък. — Мисля, че върши същата работа, партньоре, но тук някъде трябва да има нещо подобно на „Томпсън“ — започна да търси той из рафтовете.

— Кой ще вземе този автомат? — поиска да знае Блейд. Като че ли трябваше да пита.

Хикък му подхвърли автомата.

— Имаш право на три опита да познаеш. Ти си най-лошият стрелец, така че трябва да вземеш автомата. Ако ни нападнат, само го насочваш по посока на нападателя, дърпаш спусъка и продължаваш да го държиш натиснат. Все трябва да удариш нещо.

Джероунимо се засмя.

— Много си любезен — благодари Блейд.

— Хей, партньоре. Не се самообвинявай — каза сухо Хикък. — Всеки от нас притежава определени умения. Аз не бих искал да се забърквам срещу тебе в игра с ножове. Абсолютно съм сигурен.

— А нещо за мен? — попита Джероунимо.

Хикък се приближи до друг рафт.

— По мое мнение ще се нуждаем от разнообразие във въоръжението си, за да се приспособим към колкото се може повече възможни ситуации. Вече имаме автомат, така че следващото трябва да бъде ловна пушка.

— Защо? — запита Джероунимо.

— За да комбинираме огнева мощ и точност — отвърна Хикък. — На близки или средни разстояния ловната пушка разкъсва всичко, което се изпречи на пътя ти. Ето това е, което ми трябва — той взе една ловна пушка от рафта. — Това е „Браунинг В–80“ автоматик. Дванадесети калибър, дълга осемдесет сантиметра, с тегло около три килограма. Лесна за боравене.

— Не съм използвал често ловна пушка — отбеляза Джероунимо.

— Взимай, партньоре — Хикък подаде оръжието на Джероунимо. — Не се безпокой. Ти си добър стрелец, а ние ще се нуждаем от възпираща огнева мощ. Ще използваме патрони за едър дивеч с двоен заряд.

— Това ли остава за теб? — попита Блейд, поглеждайки рафтовете с карабини.

— Позна — пристъпи Хикък към един от сандъците. — Ще ни трябва дълга карабина за стрелба на далечни разстояния — и грабна една от пушките. — Карабина „Хенри“, военноморски модел, 44.40-калибър. Точността, която може да се постигне с тази пушка, е изненадваща. Предпочитам да действувам с ръкохватка, отколкото със затвор. Ръкохватките задържат пръстите по-близо до спусъка, където им е мястото. Тази „Хенри“ е подобен модел на пушката, използвана по времето на Дивия Бил Хикък.

— Трябваше да отгатна — каза Джероунимо.

Хикък не обърна внимание на приятеля си.

— Сега стигаме до пистолетите. Аз оставам верен на питоните си. За теб, Блейд… — Хикък отиде до един от дузината шкафове, където бяха пистолетите и револверите на Семейството. Той облегна своята „Хенри“ на стената и отвори шкафа. — Това трябва да ти върши добра работа.

Блейд разпозна модела на оръжието.

— Още един автомат?

— Някой от нас трябва да носи един такъв. Или два. Смятам, че ще задържиш тези „Боуи“ ножове на бедрата си.

Блейд кимна с глава за потвърждение и Хикък въздъхна.

— Никога няма да разбера какво намираш в тези огромни ножове. Все пак, няма проблеми. Можеш да носиш два от тези пистолети в кобури под мишниците.

— Какви са те? — взе Блейд един пистолет от Хикък.

— Това е „Вега–45“ автоматик и много наподобява „Колт“ автоматик.

— Изненадва ме, че не препоръчваш „Колт“ — каза Джероунимо.

— Имам свои — потупа Хикък питоните си. — И не искам да бъда обвинен в пристрастност. Освен това вегите не са били използвани никога и за тях има изобилие от патрони. Харесва ли ти съчетанието от неръждаема стомана и орехово дърво на карета?

— Красиво оръжие е — съгласи се Блейд.

— Красиво? — изръмжа Хикък. — Жените са красиви. Пистолетите са произведения на изкуството. Когато видя хубаво оръжие е все едно, че разглеждам някоя картина на Микеланджело или Ван Гог.

— И ти наричаш Джошуа странен? — Джероунимо се беше ухилил до ушите. — Нямаш право да говориш.

— Знаеш какво искам да кажа — възрази Хикък.

— Добре — намеси се Блейд. — Ще нося два от тези „Вега“ автоматик в кобури под мишниците.

— Оставам аз — заяви Джероунимо. — Предпочитам нещо малко по-обикновено.

— Я да видим — каза Хикък бавно, изучавайки шкафовете и рафтовете. — Вече имаме възпираща огнева мощ, имаме веги за Тарзан, което означава, че ни трябва нещо, съчетаващо точност и универсалност. Използвал ли си някога „Арминиъс“? — попита той Джероунимо.

— Не.

— Наистина лесен за употреба, както ти искаш — Хикък избра револвера, който имаше предвид. — Има два модела. Единият е „Магнум–0.357“, а другият „Специал–0.38“. Колко ще вземеш?

— Един.

Хикък поклати глава.

— Твоя работа, но ще е по-добре да носиш два, в случай че единият засече.

— Ще ми остане браунингът — каза Джероунимо. — Освен това ти носиш два колта, а Блейд две веги. С моя ще станат пет. Семейството може би никога повече няма да ги види. Зная, че имаме изобилие от пистолети, но защо да вземаме повече, отколкото ще ни трябват? Ще нося други оръжия за близък бой, така че един „Арминиъс“ иде ми свърши работа.

— 0.38 или 0.375-калибровия? — попита Хикък.

— „Магнум–0.375“ — отвърна Джероунимо.

— Въпреки всичко все още има надежда от тебе да излезе нещо, червенокожи — засмя се Хикък.

— Аз не мога да кажа същото за тебе, бледолики — отговори в същия тон Джероунимо.

Хикък подаде „Магнум–0.357“ на Джероунимо.

— Аз бях дотук. Изберете си сами това, което още ще вземете.

Те се разделиха и всеки тръгна в различна посока към предпочитаните от него оръжия, отговарящи на личните му умения.

Хикък се изправи пред един шкаф с деринджъри, големи, колкото длан. Огледа ги и накрая избра два от тях. Единият, който щеше да носи привързан към дясната си китка, беше „Мичел Деринджър“, двузаряден пистолет, едва около дванадесет сантиметра дълъг. Мичелът използваше 0.38-калиброви патрони. Хикък взе също и пистолет, който да завърже към левия си крак, на около десет сантиметра над коляното. Пистолетът беше четиризаряден „Магнум–0.357“, дванадесет сантиметра дълъг, с двойно действие, четири цеви, направен от неръждаема стомана. „Това «бебенце», помисли си Хикък, може да издуха всичко живо на близко разстояние. Ще бъде страхотна изненада.“

Блейд се загледа в северната стена с наредени хладни оръжия — саби, ножове, стилети^[1], ками и всякакви други от този род. Щеше да вземе двата „Боуи“. Избра още два кинжала, с остриета като бръсначи и сребърни дръжки. Единият щеше да носи в ножница, привързана за ръката под лявата мишница, а вторият — на десния си прасец. Завърши с попълването на арсенала си, като пъхна един сгъваем ловен нож в десния джоб на панталона.

Джероунимо стоеше пред рафт с надпис „Разни“ и пращящ от невероятно количество необичайни и разнообразни оръжия. Повечето от тях бяха ориенталски: древна нагината и по-нова йари; двузъбец, с едно извито острие, а другото — право; чифт тон-фа; бо или нещо подобно от твърдо дърво; шест чифта нунчаку, всеки един състоящ се от две дървени тояжки, свързани с верига или дебела връв и няколко саи. Рафтът имаше и една секция с етикет „Ранна Северна Америка“, която беше приковала вниманието на Джероунимо. Няколко индиански копия бяха закрепени в жлебове, издълбани в дървените подпори на рафта. Под копията, с остриета, обърнати едно към друго и нашарени по оригинален апахски модел, но в действителност изработени през двадесети век, висяха две еднакви томахавки — универсални леки брадви, използвани от североамериканските индианци. Те бяха единствените томахавки, които Семейството притежаваше, въпреки че имаше на разположение цяла камара от брадви и секири. Обикновено Джероунимо използваше секира във всекидневните си занимания, но тази експедиция до Градовете Близнаци беше особен случай, който изискваше от него да престане да се съпротивлява на желанието си да използва томахавките. Те бяха нещо специално — една от малкото физически връзки с отдавна изчезнали култура, бит и народ, от които Джероунимо се възхищаваше и пред които благоговееше, и време, в което страстно желаеше да е живял.

Джероунимо беше единствения член на Семейството със следа, макар и минимална, от индианско наследство в кръвта си. Родителите му бяха умрели, когато той беше съвсем малък, без да успеят да го дарят с брат или сестра. Джероунимо, доколкото знаеше, беше последния от индианците, за което рядко говореше, но остро усещаше. Считаше се за нещо като изгнаник, последен представител на една благородна раса и различен от останалите членове на Семейството. Таеше дълбоко чувство на задължение към своите непознати индиански праотци, дълг, който той се опасяваше, че няма да успее да изпълни. Ако наистина беше последният индианец и не успееше да си намери подходяща съпруга, то нишката на благородните червени мъже щеше да се прекъсне с неговата смърт. Тази перспектива го ужасяваше.

„Но ако ми е съдено да умра в тази експедиция, разсъждаваше той, ще поздравя Великия дух, носейки отличителните белези на моите предци.“

Джероунимо свали томахавките от стената и ги претегли на ръка. Съвършен баланс. Той пъхна дръжките под колана — по една отстрани на всяко бедро. Щеше да носи арминиъса в кобур под дясната си ръка.

— Аз съм готов — обяви Хикък откъм вратата.

Джероунимо тръгна към него, минавайки покрай Блейд.

— Проблеми ли имаш? — той попита Блейд, който се беше загледал в ножовете с брадичка, подпряна на кокалчетата на лявата ръка.

— Не, не съвсем — отговори Блейд. — Мислех, че съм решил какво да взема, но сега смятам да взема още едно нещо.

Джероунимо погледна съдържанието на сандъка.

— Ножове за хвърляне?

— Никога не знаеш какво можеш да очакваш — отбеляза Блейд. Отвори сандъка и извади оттам една черна кания с три ножа за хвърляне, изработени от качествена стомана „Солинген“.

— Мога да закача канията за колана на кръста си. Хикък твърди, че никога не може да се въоръжиш достатъчно.

— Няма ли да бъде подигравка — върна се към реалността Джероунимо, — ако се натоварим с цялата тази железария и се срещнем с хора, които се окажат приятелски настроени и възвишени като нашия брат Джошуа?

— Подигравка, да! — съгласи се Блейд. — Но действителността е друга. Ако са оцелели и някои други, то те ще са на животинско ниво на развитие. Слава на Родоначалника за Дома! Какво щяхме да правим без защитата, която ни предлагат стените и колко дълго щеше да изкара Семейството без провизиите, складирани от Родоначалника? Щяхме да живеем в пещери и да излизаме срещу мутантите с тояги.

Двамата с Джероунимо тръгнаха бавно към Хикък.

— Чудя се как ще реагират на появяването ни — размишляваше Джероунимо и Блейд разбра, че говори за оцелели след Големия взрив хора, съществуващи и ровещи за храна в един свят, лишен от удобства.

Неочаквано Хикък се престори, че прочиства гърлото си.

— Защо Джероунимо и аз да не прескочим до блок „Е“, за да приготвим храната ни? Ти можеш да се присъединиш към нас по-късно, партньоре.

Блейд се зачуди за какво, по дяволите, говори Хикък, но появилата се на вратата Джени, прекъсна недоумението му.

— Здрасти, м’дам! — каза Хикък. — Хубав е денят, когато не вали.

Джени не му обърна внимание, приковала поглед в Блейд.

— Ще се видим след малко — каза Блейд на приятелите си.

— Ако успееш да ни намериш — отвърна Хикък. — Все пак провери южното укрепление. Може да сме подбрали някое създание за дамгосване.

Джероунимо хвана Хикък за дясната ръка и го избута насила от блока. Усмихна се, кимна с глава на Джени и последва стрелеца, чудейки се къде можеше да бъде любимата на самия Хикък.

— Най-сетне сме сами — Джени съобщи очевидното.

Блейд кимна. Вляво от него имаше голяма дъбова маса. Той се завъртя и струпа върху нея оръжията, които беше взел.

— Трябва да поговорим — каза Джени.

— Зная.

— Ако всичко върви добре, очаквам да тръгнете утре по някое време — предположи Джени.

— Да.

— Има голяма вероятност повече да не те видя — хубавите й зелени очи започнаха да се пълнят със сълзи.

Блейд не намираше думи, за да й отговори.

— О, Блейд! — тя изтича до него и обви ръцете си около врата му. — Не мога да понеса мисълта, че ще те загубя. Ще умра, ако нещо се случи с теб.

— Нищо няма да се случи — каза Блейд уверено.

— Не можеш да бъдеш сигурен — промълви тя и започна да ридае.

Топла, мокра сълза се стече по врата на Блейд, последвана от още няколко.

— Всичко ще бъде добре — увери я той, притискайки я към себе си и галейки русите й коси с дясната си длан.

Джени дада воля на насъбраните чувства — сълзите се затъркаляха свободно по широкото му рамо.

Блейд търпеливо очакваше изблика й да премине. Не би могъл да каже нещо, с което да облекчи болката. Още по-лошо — и той се чувстваше по същия начин. Опита се да остане спокоен, да прикрие тъгата. Ако се огънеше, щеше само да увеличи страданието й.

Отвън, където копаенето продължаваше, долетяха възбудени гласове.

Джени плака, докато сълзите й се изчерпиха, очите й се зачервиха и подпухнаха, а носът й потече. Накрая хлипането й затихна.

— Съжалявам — прошепна тя в ухото му.

— За какво? — попита Блейд и обходи с поглед помещението, търсейки някакво парче плат, което тя да използва. Не откри нищо подходящо, отблъсна я нежно назад, докато се освободи от ръцете й и свали ризата си. — Вземи това — подаде й я той.

Джени не се възпротиви. Избърса подутите си очи и подсуши бузите и носа си.

— Благодаря. Имах нужда от това.

Блейд хвърли ризата върху масата. Прегърна я отново, наслаждавайки се на близостта на гъвкавото й тяло и топлината, която то излъчваше.

— Не можах да се сдържа — обясни тя. — Не искам да заминаваш.

— Аз също не искам да тръгвам — призна Блейд.

— Тогава защо… — отдръпна се тя озадачена.

Блейд отново я стегна в прегръдката си. Не можеше да я гледа в очите от страх, че ще загуби контрол над себе си.

— Ти чу Плато. Някой трябва да отиде и триадата Алфа има толкова добри шансове, колкото и останалите. Аз не искам да те напускам, скъпа, но благополучието на Семейството стои на първо място. Знаеш това.

Джени изрази съгласието си с кимване на глава и пое дълбоко дъх.

— Вземи ме с теб, Блейд. Моля те!

— Не мога.

— Моля те! — настоя тя.

Блейд я притегли до масата и тя се облегна на ръба й, загледана умолително в лицето му. „Дай ми сили“, помоли се той на Великия дух.

— Не мога да те взема със себе си — натърти той с глас, пресипнал от вълнение. — Това е повече, отколкото мога да направя — Блейд постави пръста си върху червените й устни, за да не й позволи да го прекъсне. Трябваше да довърши, да изкаже всичко, преди да го е напуснала волята и тя да разбере колко е силно страданието му. — Ако те взема със себе си, непрекъснато ще трябва да се грижа за сигурността ти. Ще се тревожа първо за теб, когато сме застрашени от някаква опасност. Няма да ми пука, ако се отнася единствено до моята безопасност, но трябва да се мисли и за Джероунимо, Хикък и Джошуа. Нося задължение за тях, дълг и отговорност, които мога да изпълня най-добре, като се слея с тях в една добре обучена група. Ако допусна да се разсея, вниманието ми да се отклони в решителен момент, ще ги застраша и тримата и ще причиня смъртта им. Не мога да позволя това да се случи. Разбираш ме, нали?

Джени се загледа в пода и Блейд се запита дали тя плаче. Не можеше да я обвинява.

— Нали разбираш? — повтори той.

Джени кимна с глава и избърса още една сълза от лявото си око.

Блейд сложи ръце на раменете й.

— Любима моя, ако имаше и най-малката възможност, щях да те взема с мен. Ти ще бъдеш на по-сигурно място в Дома, със Семейството. Ще имам възможност напълно да се съсредоточа в това, с което ще трябва да се справям във всеки един момент. Няма да бъде лесно да се разделим. Кой знае колко време ще трае. Но бъди сигурна, че ще се върна. За теб ще бъде по-трудно, зная го. Да очакваш, без да имаш с какво да се занимаваш. Основното е, че нямаме друг избор. Опитай се да погледнеш откъм хубавата страна.

— Хубавата страна? Каква хубава страна? — попита тя недоверчиво, отстранявайки с лявата ръка русия си бретон, паднал над очите.

— Имам намерение, когато се завърна — каза Блейд с усмивка и очи, излъчващи топлината на нежните му чувства, — да поискам от една красива дама да свърже живота си с моя, да ми стане съпруга завинаги. Ако тя ме поиска — поправи се бързо той.

Очите на Джени се разшириха и светнаха. Тя сграбчи ръката му.

— Искаш ли? Истински и искрено? — попита тя възбудено.

— Истински и искрено — увери я Блейд. — Искрено и истински!

— О, Блейд! — засмя се тя и се притисна трепереща към него.

— Добре ли си? — попита той зарадван, че е успял да я ободри.

— Не може да бъде по-добре! — Джени се усмихна и го целуна силно по устните. — Да се оженим! Да станем мъж и жена! Едва ще изтрая!

— Искаш да кажеш, че продължаваш да ме искаш дори и след като научи всичките ми чудатости?

— Глупавичкият ми! Всички твои чудатости са най-любимата ти страна. О, скъпи!

Те се прегърнаха в дълга, дълга целувка. Блейд усети натиска на пълните й гърди върху своите и възбудената му мъжественост се изправи срещу нея.

— Ммммм. Прекрасно. Надявам се, знаеш, че тази нощ си изцяло мой — заяви Джени.

— Нямаше да поискам да прекарам нощта по друг начин — съгласи се той, — но сега ще е по-добре да се присъединя към Джероунимо и Хикък и да им помогна да съберат провизиите ни за експедицията.

— Ще дойда с теб до блок „Е“ — подхвърли тя.

Блейд взе оръжията си едно по едно, привързвайки ножовете към тялото си, както бе решил. Командото имаше кафяв кожен ремък и той го провеси през дясното си рамо.

Джени го наблюдаваше загрижено.

Блейд хвана протегната й ръка. Излязоха от блок „А“ и се отправиха на североизток към блок „Е“.

— Въоръжен си до зъби, нали? — попита тя небрежно.

— Всичко на всичко единадесет оръжия — отговори Блейд. — Ако ме хванат, няма да бъде без бой. — Внезапно забеляза, че очите й отново се пълнят със сълзи и съжали, че е направил толкова глупаво изказване.

— За какво „всичко“ говориш? — продължи тя разговора с равен глас.

— Командото — докосна той карабината, — двете автоматични веги — по една под всяка ръка. Моите ножове „Боуи“, разбира се, трите ножа за хвърляне, които са на гърба ми, кинжалът на десния крак и още един на лявата ръка, и сгъваемият нож в единия от джобовете ми.

— Сигурен ли си, че това е достатъчно?

Той я погледна, мислейки, че се шегува, но тя беше напълно сериозна.

— Мисля, че е достатъчно.

Джени се умълча замислено и двамата продължиха да вървят, докато изминаха половината разстояние до блок „Е“, приближавайки малка група дъбове от дясната им страна. Блейд погледна към гъсталака и с изненада видя някой да седи в основата на едно от дърветата, облегнал гръб в ствола.

— Това не е ли Джошуа? — Джени също го бе видяла.

Сега и Блейд го позна. Джошуа седеше със затворени очи в поза „лотос“ и очевидно медитираше.

— Не мисля, че трябва да го безпокоим — каза Джени.

— Съгласен съм.

Бяха се изравнили с дърветата, когато вниманието на Блейд беше привлечено от някакво движение над Джошуа.

— Видя ли? — попита той.

— Какво?

Нещо дребно, с червеникавокафява козина се движеше по един клон точно над главата на Джошуа.

— Виждам го — заяви Джени. — Прилича на катеричка.

Блейд помисли същото, но беше обезпокоен от движението на съществото. То беше странно за катеричка, различно от нормалното. Не беше ли въображението, което си правеше лоша шега с него или наистина имаше нещо необичайно в това животинче? Катеричките и другият дребен дивеч бяха често срещани в Дома. Те не представляваха никаква заплаха, освен ако не побеснееха или…

Катеричката спря на края на един клон, изложена на погледите им, и слънцето разкри причината за странното й движение.

Блейд дочу как Джени пое рязко дъх и посегна да извади вегите, благодарейки на Великия дух, че е оставил ризата си в блок „А“ и няма опасност пистолетите да се закачат някъде за плата.

— Джошуа! — изпищя Джени в предупреждение и той отвори очи.

Блейд тичаше, съкращавайки разстоянието между себе си и катеричката. Не беше Хикък, а трябваше да е сигурен в изстрелите си.

— Мърдай! — изрева той. — Изтъркаляй се вдясно! Сега!

Джошуа се подчини мигновено и претъркулването спаси живота му.

Катеричката избръщолеви нещо и скочи от клона, разминавайки се на косъм с крака на Джошуа. Приземи се чевръсто в тревата и се обърна към Джошуа.

Джошуа видя заплахата и се приготви за следващата атака.

Блейд не можеше да чака повече. Вдигна дясната „Вега“ и стреля три пъти, опитвайки да се прицели, докато тича.

Изстрелите не улучиха.

Катеричката обезумя от пръстта, изхвърчала изпод един куршум близо до нея, завъртя се, забеляза Блейд и се хвърли в атака.

Блейд стреля три пъти и с лявата „Вега“. Малката червена катеричка — мъжкар, дълъг само тридесет сантиметра, можеше да измине разстоянието с невероятна скорост. Един от изстрелите я одраска по дясната страна и от нея се разлетя козина. Тя се изви, но не забави движението си.

— Блейд! — извика Джени.

Разстроен от липсата си на умения като стрелец, Блейд захвърли вегите на една страна и изтегли десния „Боуи“.

Червенокожото животинче се приближаваше ниско по земята — бързо и безстрашно, разкъсвано и изгаряно от стремеж.

Блейд се приведе, знаейки, че има само една възможност. Осъзнаваше, че ако пропусне, гризачът ще скочи върху него.

Червенокожото беше на четири стъпки от Блейд, когато скочи, изхвърляйки тялото си към кръста му.

Блейд се извъртя, ножът описа дъга и острието удари червеното същество в шията, отрязвайки безформената му глава.

— Улучи! — възкликна Джени.

Блейд разглеждаше обезглавеното, проснато в тревата тяло, около което беше започнала да се образува локва от кръв и гной. Той едва потисна желанието да продължи да сече това тяло, да го накълца на ситни, дребни парченца. Как мразеше мутантите! Всички такива дяволски изчадия трябваше да бъдат унищожени. В края на краищата, едно от тях беше убило баща му.

— Какво става, партньоре?

Хикък и Джероунимо се приближиха тичайки, с готови за стрелба пистолети. Джошуа се присъедини към групичката.

— Блейд уби мутант — обясни Джени гордо.

Те видяха трупа и Джероунимо коленичи, разглеждайки внимателно тялото и главата.

— Катерица! — заяви Хикък с неприкрито отвращение. — Не можеш да изброиш размерите и формите, в които тези същества се появяват. Помните ли, когато веднъж една мутирала жаба изскочи от защитния ров и нападна няколко човека от Семейството? Жаба! Мутантите могат да бъдат всичко!

— Никога не съм виждал насекомо или птица мутант — отбеляза Джероунимо. — Само животни, влечуги и земноводни.

— Това трябва да е важно — наблегна Джени.

Джошуа постави дясната си ръка върху рамото на Блейд.

— Благодаря ти, братко, за спасението. Все още не съм готов да отпътувам в отвъдното.

Блейд се взираше в останките на мутанта.

— Добре ли си? — попита Джошуа.

Блейд кимна мрачно с глава.

— Видях те да кълцаш гадинката с ножа си — ухили се Хикък. — Но, май че чух и изстрели? Десет или дванадесет?

— Блейд стреля само шест пъти — поясни Джени.

— И пропусна? — попита Хикък, придавайки си изумен вид. — Може би вместо веги ще трябва да вземеш огнехвъргачка — спря, щракна с пръсти и мушна игриво Блейд в хълбока. — Много лошо, че Семейството няма огнехвъргачка, нали? Тогава щеше да можеш и да опечеш нещо.

Независимо от отвращението и озлоблението, което изпитваше пред вида на мутанта, Блейд успя да се отпусне.

— Или още по-добре — подметна Хикък саркастично, — танк. По този начин, ако пропуснеш с оръдието, все ще успееш да го сгазиш и смачкаш на пюре.

— Ще го оставиш ли на мира? — изправи се Джероунимо. — Одраскал е това нещо веднъж. Катериците не са най-лесната цел, дори и за теб.

— Ще го оставя, когато даде някакъв признак, че все още е същият възхитителен омбре^[2], когото опознахме и харесахме като безумец.

— Още един майтап и този безумец ще провери дали обичаш бисерни дръжки за вечеря — каза Блейд, поглеждайки многозначително ръкохватката на ножа си.

Хикък се засмя.

— А сега, след като приключихме с този въпрос, не трябва ли някой да отиде и каже на Семейството, че всичко е наред? Те трябва да са чули изстрелите.

— Аз ще отида — отзова се Джошуа с готовност и закрачи бавно към изкопа.

— Трябва да заровя останките — каза Джероунимо. — Ще взема лопата и веднага се връщам, — отдалечи се и той.

— Опаковахме голяма част от храната — Хикък осведоми Блейд. — Можеш да дойдеш да погледнеш, когато поискаш — и си тръгна.

— Не мога да свикна с начина, по който той постоянно се заяжда с теб — каза Джени, укорявайки Хикък. — Защо, за бога, го прави?

— Защото ме обича — отвърна Блейд.

— Ти наричаш това „обич“?

— Да.

— Е добре, Нейфън има странен начин да показва обичта си към някого. Той непрекъснато ти се подиграва — Джени не искаше да остави темата на мира.

Блейд върна автоматичните веги на местата им.

— Джени, той не се подиграва на мен повече, отколкото на себе си. Трябвало е да разбереш, че Хикък има затруднения в общуването си с хора. Той обича да оставя пистолетите си да говорят вместо него, а това може да се прави само с врагове. Чувства се неудобно от приятелите си, защото не знае как да им покаже обичта си и се опитва да скрие истинските си чувства зад маската на лекомислие и „мъдри шеги“. Повярвай ми, Хикък с радост ще даде живота си за всеки един от Семейството. Това е причината, поради която се прави на такъв велик Войн.

— Щом казваш така — гласът на Джени подсказваше, че тя запазва съмненията си, — не мога да разбера какво намира Джоун в него.

— Попитай нея — посъветва я Блейд, като оглеждаше дърветата за някакъв признак на живот и се чудеше дали няма още мутанти, спотайващи се в листака. Изглеждаше невъзможно. Мутантите никога не спираха да ловуват, никога не преставаха да търсят прясна плът, която да погълнат. Ако в дърветата беше останал някой, то той щеше да се нахвърли върху хората така стремително, както го беше направила и катерицата.

— Хикък спомена жабата, която ни нападна — Джени гледаше втренчено мъртвата катерица. — Ако не ме лъже паметта, това беше преди около година и половина. Така ли е?

— Да — потвърди Блейд.

— Знаем, че жабата изпълзя от защитния ров — продължаваше да разсъждава Джени. — Как, според тебе, тази катерица е влязла тук?

— И аз бих искал да зная.

— Мислиш ли, че е могла да я прескочи? — Джени се беше загледала към далечната стена. — Дали е могла да се залови с лапите си за нея?

— Не зная — Блейд беше виждал катерици да извършват невероятни катерачески подвизи, дори да тичат право нагоре по стволовете на високи дървета. Стените, защитаващи Дома, бяха изградени от тухли, със заравнени фуги и загладен хоросан. Как е могла катерицата да проникне в Дома?

— Не вярвам мутантът да е дошъл през стените — Джероунимо се бе върнал, носейки лопата и бе дочул последната част от разговора им.

— Не вярваш? — попита Джени.

— Погледнете го! — посочи Джероунимо. — Съвсем отблизо!

Блейд се наведе, разгледа катерицата и едва сега забеляза, че е необикновена, различна от всеки друг мутант, който някога беше виждал.

— Наполовина катерица, наполовина мутант — отбеляза той.

— Видях разликата преди малко — каза Джероунимо.

Червената катерица беше мутант, но не изцяло. Само десният хълбок, лапите и гърба на гризача бяха изродени, процеждаха гной и бяха покрити с язви и суха кафява кожа. Останалата част беше на обикновена катерица, покрита с нормална, червеникавокафява козина.

— Никога не съм чувала за подобно нещо — подхвърли Джени.

— Нито пък аз — изправи се Блейд. — Трябва да съобщим на Плато.

Джошуа се приближи бавно към тях.

— Плато вика всички при изкопа. Готови са да отворят камерата, която откопаха — обяви той.

— Не можем да оставим това нещо да лежи тук открито — каза Блейд, изтъквайки очевидното.

— Някои от децата могат да го настъпят — допълни Джени думите му.

— Аз ще погреба мутанта — предложи Джероунимо. — Можем да съобщим на Плато след като отворим тази мистериозна камера.

— Искаш ли да те изчакаме? — попита го Блейд.

Джероунимо поклати глава.

— Няма да ми отнеме много време. По-добре е да присъствате, когато Плато разкрие тайната си.

Джени хвана ръката на Блейд.

— Първо ще се отбием да вземем ризата ти.

Джошуа вече се връщаше към изкопа.

Джени гореше от нетърпение да стигнат при разкопаната камера и забърза, теглейки Блейд със себе си. Той се усмихна през рамо на Джероунимо, който му се ухили в отговор и се зае със задачата да погребе мутанта.

Блейд изхвърли за момента червената катерица от мислите си и се съсредоточи върху камерата, която предстоеше да отворят. Дали беше прав? Дали беше някакъв вид превозно средство, което Родоначалникът беше заровил със специална цел? И ако е така, и Плато го знаеше, защо не беше съобщил на никой друг от Семейството? Възможно е, разсъждаваше Блейд, Плато да се е страхувал да не би някой от Семейството да се опита да го използва, каквото и да е то, преди действително да потрябва.

Джени хвърли поглед назад към Джероунимо и катерицата.

— Надявам се в Дома да няма повече мутанти — каза тя.

Блейд изскърца със зъби при тази мисъл. „И аз се надявам като тебе“, помисли той и след това го повтори гласно:

— И аз се надявам като тебе.

Ах, как мразеше проклетите същества!