Дейвид Робинс
Щурмът на Фокс (2)

1.

Проклетата кучешка глутница все още не беше изпуснала миризмата му!

Блейд спря разгневен, с пламтящи сиви очи и наклонена на една страна глава, ослушвайки се напрегнато. Колко време измина, откакто го преследваха? Потта се беше просмукала в гъстата му къдрава коса и беше прилепила зелените брезентови панталони и дрипавата износена риза към мускулестото му тяло. Най-малко една дузина от тях бяха по следите му и нетърпеливият им лай изпълваше утринния въздух. Бяха близо, твърде близо, и бързо скъсяваха разстоянието.

Точно каквото му беше необходимо!

Блейд побягна, като крепеше трупа на елена върху широкото си дясно рамо и вдигна лъка в лявата си ръка. Колчанът със стрели на гърба и двата ножа „Боуи“^[1], по един на всяко бедро, подскачаха при движението му. Никога нямаше да успее да стигне до Дома с допълнителния товар. Но след трите дни в преследване на самеца, докато го убие, три дни на малко сън и още по-малко храна, не можеше да остави месото на кучетата.

По никакъв начин!

Блейд знаеше, че е само на три километра разстояние от Дома — три километра от подслона и сигурността, три километра от помощта. Но другите нямаха понятие кога ще се върне, не знаеха от коя посока ще дойде, а и при нормални условия никой от тях не трябваше да се намира толкова далеч от Дома. Накратко, той не можеше да разчита на помощ от приятелите си.

Все едно, че беше в реката без гребла. Блейд се усмихна горчиво. Кого се опитваше да измами? Беше в реката дори без лодка.

Воят се усилваше и приближаваше. Най-бързоногите от глутницата усещаха в ноздрите си прясната миризма на кръв и ароматът й ги подтикваше да увеличат скоростта.

Блейд притича по билото на малък хълм и спря. На около тридесет и пет метра, почти на половината надолу по хълма, имаше естествена просека. Тя щеше да му предложи най-добри шансове. Можеше да ги види като се приближават. Нещо повече, те нямаше да успеят да се прокраднат до него и прегризат сухожилията му, докато е с гръб към тях.

Първото куче трябва да го беше забелязало, защото ужасяващият му вой разцепи зората.

Блейд се втурна напред, напрягайки всичките си сили, но въпреки това трупът на елена забавяше движението му. Разбра, че е попаднал в беда, че няма да успее да достигне просеката. Разбра го още преди да беше чул връхлитащото трополене на лапи по спечената земя и зловещото, гърлено ръмжене на преследващото го куче. Опита да се обърне с лице към него, но закъсня, защото движенията му се затрудняваха от тежестта на елена.

Кучето го блъсна точно в средата на гърба и въпреки че еленът пое основния удар, силата му беше достатъчна, за да повали Блейд на колене. Той изпусна елена и се извъртя с изваден и готов „Боуи“, хванал го в дясната си ръка на височината на кръста, с протегнато напред острие.

Ще им даде на тези кръвопийци да разберат защо е получил прякора си^[2].

Водачът беше огромно куче, наричано немска овчарка в дните преди Големия взрив^[3]. Грамадно, гладно и носещо смърт, то отдръпна устните си назад, за да оголи дълги и остри зъби. Снижи се и напрегна крака за скок.

Лъкът беше отхвърчал на една страна. Трупът на елена лежеше на земята между тях.

— Ела да си го получиш — изсъска Блейд.

Кучето се подчини. Немската овчарка скочи, ръмжейки.

Блейд отстъпи встрани. Дясната му ръка се стрелна и ножът „Боуи“ се заби в кучето, прерязвайки гърлото му. По тревата рукна тъмночервена струя кръв.

Кучето изскимтя и се свлече несигурно на земята, треперещо и зашеметено от внезапната загуба на кръв.

Блейд върна ножа в ножницата и грабна лъка. Извади стрела и я изстреля с плавно, заучено движение. Кучето умря, преди още да разбере какво се е случило. Блейд вече се беше завъртял с нова стрела, готова за смъртоносен полет, защото сега глутницата се нахвърляше върху него. Второто куче бе ударено във въздуха — стрелата се заби в косматите кафяви гърди, катурвайки животното на една страна.

Глутницата не спря атаката си.

Друго куче от смесена порода се промъкна бързо по земята и удари Блейд в краката, докато поставяше нова стрела на тетивата на лъка.

Блейд падна, захвърляйки лъка настрани и сграбчи двата ножа по един във всяка ръка. Повдигна се на колене и започна да нанася отчаяни удари наляво и надясно, да муши и сече обезумяло, докато загуби сметка за броя на кучетата, които беше проснал на земята. Козина, прахоляк и кръв хвърчаха във всички посоки, а лаят, щракането на зъби и воят се издигнаха до кресчендо.

Един доберман-пинчер се хвърли безстрашно върху Блейд, блъсна го в гърдите и го събори на земята, беззащитен и открит за нападателите.

Глутницата зави тържествуващо в очакване и стесни кръга.

Блейд успя да забие с лявата ръка ножа в добермана. „Това беше най-добрият ми удар“, помисли той като малка утеха за провалената възможност да занесе месото на Семейството.

В левия му прасец се забиха зъби.

Друго куче захапа лявата му китка като с менгеме.

Блейд нанесе удар с другия нож, забивайки го дълбоко в гърлото на черното куче. Беше заобиколен от озверяла глутница.

Неочаквано едно куче от дясната му страна подскочи във въздуха и се строполи на земята. Миг след това до ушите на Блейд долетя трясъкът на пушка. Друго животно, това, което беше захапало китката му, се завъртя и отлетя встрани, а от врата му изригнаха месо и кръв.

„Хикък“, помисли Блейд.

Към врявата се прибави и боен крясък.

„И Джероунимо“, усмихна се Блейд с облекчение, докато пушката продължаваше да трещи.

Още четири кучета бяха вече на земята, а тези, които успяха, се отдръпнаха и потърсиха най-близкото прикритие — група дървета и гъст шубрак на около двадесет метра на запад.

На стрелеца не му се искаше да ги остави да си отидат. Още две кучета се проснаха мъртви, преди останалите от глутницата да достигнат убежището.

„Трябва да е Хикък“, Блейд вярваше в това. Хикък беше най-добрият стрелец, а и Джероунимо не обичаше да хвърля куршумите си на вятъра.

Блейд се изправи бавно, разглеждайки раните си. Множеството ухапвания кървяха, но никое от тях не беше сериозно. Лявата му китка пулсираше и костта се виждаше. Той ритна сърдито кучето, причинило раната му.

— Мисля, че тая твар е мъртва — отбеляза някой.

— Явно той не обича кучета — добави друг.

Блейд се обърна.

— Винаги ли трябва да вършиш нещата усложнено? — попита Хикък.

— Той обича да върши нещата по сложния начин — отбеляза Джероунимо. — Смята, че така изгражда характера си.

Блейд погледна усмихнат двамата си най-добри приятели.

— Излязохме от гората в подножието на хълма, точно когато кучетата се нахвърлиха върху теб — посочи с ръка Хикък. — Трябваше едновременно да стреляме и да тичаме. Доста опасно. Надявах се, че няма да загубя куршум, като случайно улуча теб — засмя се той.

— Искаш да кажеш, че си се целил в кучетата? — престори се на изненадан Джероунимо.

Блейд поклати глава на шегите им, доволен, че са при него.

Хикък разглеждаше простреляните кучета, за да се увери, че никое от тях не е живо все още, а слабата му фигура изразяваше готовност за действие. Държеше пушката свободно с две ръце, размахвайки небрежно цевта от една страна на друга. Около бедрата му се увиваше кожен колан с по един кобур от всяка страна, откъдето стърчаха великолепните му 0.357-калиброви револвери с дръжки от слонова кост, заредени и искрящи на слънцето, отразяващи педантичните грижи и внимание, които собственикът им полагаше за тях. Такива и трябваше да бъдат. С пушка Джероунимо и един или двама от Семейството почти можеха да се изравнят с Хикък, но той беше недостижим в стрелбата с револвери, почти невероятен в бързината и способността си да поразява всяка цел, без видимо да се прицелва. Тези револвери му бяха дадени заради умението му, а беше наречен Хикък при кръщаването му на неговия шестнадесети рожден ден — сам беше си избрал това име. Една от старите исторически книги, наречена „Стрелците“, разказваше за отдавна живял мъж, легендарен с револверите си; мъж, наречен Хикък — висок, с руса коса и засукани мустаци. Това допадна на шестнадесетгодишния Нейфън, който, въпреки ранната си възраст, вече беше пълноправен член на групата на Войните и трябваше да избере за свой псевдоним името на най-прочутия стрелец на всички времена, просто защото той, Нейфън, беше най-сръчният стрелец в цялата история на Семейството.

Групата на Войните беше добре обучена.

Докато Хикък проверяваше кучетата, Джероунимо остана нащрек, оглеждайки дърветата и готов за всяко нападение. Противоположно на русия, слаб Хикък, Джероунимо беше набит и с черна коса. Докато Хикък имаше сини очи, тези на Джероунимо бяха кафяви. Хикък беше висок, а Джероунимо нисък. Хикък носеше дълги коси и мустаци на герой, а косата на Джероунимо беше късо подрязана и лицето му — гладко избръснато. Способностите, които липсваха на Джероунимо като стрелец, се компенсираха в други области. Той беше най-добрия следотърсач на Семейството — наследство от индианската му кръв. Гордееше се с индианското в кръвта си, независимо от това, че Плато го беше осведомил, че не носи повече от една осма от наследството на Черните крака^[4]. Джероунимо ловуваше добре. Беше неимоверно силен, а зрението му — забележително на дълги разстояния. Беше най-добрият в лова с капани. Често през зимата неговите капани бяха единственият им източник на прясно месо и кожи. Той се завръщаше с храна дори и в най-лошо време.

Святкайки със сивите си очи, Блейд посочи към убитите кучета:

— Не мислете, че не съм благодарен за навременната помощ, но как, по дяволите, разбрахте къде да ме намерите? Късмет?

— Преднамерено, би казал Плато — отговори Джероунимо.

— Какво означава това?

— Това означава — намеси се Хикък, — че Хейзъл ни каза къде да те намерим. По-точно, от коя посока ще дойдеш. Определянето на времето си беше изцяло наше. Радвам се, че не спряхме даже да се облекчим.

Хейзъл! В миналото Блейд се бе запознал с резултатите от изключителните й възможности.

Официалната титла на Хейзъл беше Главен Емпатик^[5] на Семейството. В момента то беше ощастливено с шест души с подобни способности. Хейзъл беше най-възрастната от тях, но с най-чувствителна природа.

— Защо Хейзъл ме насочи към Дома? — Блейд запита Хикък.

— Плато я накара.

Хикък беше приключил проверката на кучетата — всички бяха мъртви.

— Защо?

— Не знаем — отговори Джероунимо, — но каквото и да е, е спешно. Плато ни изпрати да те върнем, колкото е възможно по-бързо.

— Интересно, какво става? — Блейд зададе въпроса повече на себе си, отколкото на другите.

— Някакви указания? — обърна се Хикък към Блейд.

Блейд замълча, размишлявайки. Беше ръководител на триадата Алфа и като такъв носеше отговорност за издаване на заповедите и осъществяването на стратегиите. Групата на Войните беше разделена на четири тройки — триади и всяка една се ръководеше от назначен водач. Плато беше събрал Блейд с Хикък и Джероунимо и го беше определил за такъв. Той обясни, че обединяването им в една команда „компенсира индивидуалните недостатъци и максимализира възможните постижения“. Плато би трябвало да знае. Той беше Ръководителя на Семейството, най-мъдрия мъж в него.

Хикък и Джероунимо стояха в очакване.

— Ще вземем елена с нас, дори и да ни забави малко — нареди Блейд. — Семейството се нуждае от храна — и той потърка наранената си китка.

— Добре ли си? — попита Джероунимо.

— Ще успея да се върна — Блейд притисна разкъсаната ръка към лявата си страна с надеждата напълно да спре капещата кръв. Раната бе дълбока, но вените бяха запазени, а загубата на кръв — минимална. Той се наведе, издърпа боуито от мъртвия доберман и плъзна двата ножа в ножниците.

— Мислиш ли, че можем да използваме някое от кучетата? — Хикък заби левия си мокасин в един от труповете.

— Много са крастави — заяви Джероунимо. — Погледни кожите. Навсякъде язви и отоци. Те няма да са ни от голяма полза, а месото е много жилаво и твърдо. Кой знае какви болести носят.

— Възражението се приема — кимна Блейд в съгласие. — Добре. Вземаме елена и поемаме! Плато няма да ни вика без основателна причина. Хикък, тръгни пръв, но поддържай постоянна видима връзка. Джероунимо, вземи елена. Аз ще вървя най-отзад.

Хикък беше вече на път. Джероунимо намести елена върху дясното си рамо, изчака, докато Хикък се отдалечи на десетина метра и го последва.

Блейд се подреди след тях, търсейки обяснение за причината, поради която ги беше извикал Плато. Той се върна обратно към времето на първата си среща със забележителния учен и философ. Разбира се, преди деветнадесет години Плато не беше толкова стар, не беше и водач на Семейството. Избирането му на този пост стана едва преди четири години, след като бащата на Блейд беше убит от мутант. Блейд си спомни първото впечатление от Плато — изключителна доброта, проявяваща се в благите сини очи, в набразденото от възрастта чело и дългите коса и брада, тогава кафяви, а сега вече бели.

— И така, това ли е твоята гордост и радост? — Плато беше попитал бащата на Блейд. — И е само на пет години? Едър е за тази възраст. Виждам, че има тъмната коса на баща си и невероятно сиви очи — Плато, коленичил, разглеждаше детското сериозно лице на Блейд. — В него личи характер. Ще бъде радост за родителите си.

Плато се беше изправил, играейки с космите на брадата си — негов навик в минути на дълбок размисъл.

— Забелязал ли си, че след ядрената война документите ни доказват, че всяко поколение притежава пропорционално по-висок процент на пигментация на косите и очите в необичайни цветове и комбинации?

Този факт очевидно беше впечатлил мъдреца дълбоко и Блейд се беше чудил защо. След деветнадесет години той все още не беше разбрал.

Размисълът на Блейд беше прекъснат от тихо, пронизително изсвирване, идващо отпред. Сигналът им за опасност. Той се просна върху неравната земя, пренебрегвайки пронизващата болка в лявата китка и погледна към Джероунимо.

Джероунимо също беше легнал по очи, захвърлил елена встрани. Гледаше към Хикък.

Пред тях имаше малко възвишение, обрасло в храсти. Хикък се беше привел зад един по-голям шубрак и напрегнато наблюдаваше нещо от другата страна на възвишението. Обърна се и им направи знак да се приближат, като постави пръст върху устните си в мълчаливо предупреждение.

Блейд последва Джероунимо, пълзейки на лакти и колене. Лявата му китка започна да пулсира, докато достигнат до Хикък.

— Мутант — прошепна Хикък и посочи с ръка.

Всеки път, когато видеше някои от тях, Блейд усещаше инстинктивно желание да си изповръща червата. Бяха отвратителни, отблъскващи, грешка на природата, резултат от намесата на човека в космически сили, които би било по-добре да не се закачат.

Този пред тях може би някога е бил черна мечка.

— Неприятен бозайник, а? — запита тихо Хикък.

„Твърде сдържано изказване“, помисли Блейд.

Мутантът стоеше изправен на източния бряг на малък поток, в който водата не бе по-дълбока от тридесет сантиметра. Под малкото възвишение се образуваше широк вир с диаметър от около шест метра. Мутантът се беше съсредоточил във вира и очевидно ловеше риба. Формата и размерът на съществото наподобяваха мечка, муцуната също приличаше на мечешка, но останалото беше деформирано, разкривено, гротескно и чудато. Черната козина липсваше, заменена от огромни възпалени отоци, гноясали на няколко места. Кафявата кожа, напукана и суха, се лющеше. На местата на ушите се издигаха две купчинки зеленикава слуз. Мутантът дишаше с тежко хриптене — устата му беше отворена, а езикът — провиснал и подут; зъбите — жълти и изгнили. Зловонието беше непоносимо и Блейд усети, че стомахът му започва да се обръща.

— Ще направим широк полукръг на запад и ще го избегнем — прошепна той на другите двама и започна да се връща назад.

Хикък продължаваше да наблюдава мутанта и го видя да се изправя внезапно на задните си крака, душейки лекия бриз. Вятърът духаше от съществото към тях, така че то не можеше да ги надуши. След това си припомни за елена и се запита дали е възможно миризмата му да достигне до мутанта при липсата на какъвто и да е порив на вятъра.

Мутантът продължаваше да души, наблюдавайки възвишението с подозрение.

Хикък сложи ръце върху Колт-питоните^[6] си.

Животното се затътри напред и влезе в потока, все още изправено на двата си задни крака. Масивната глава се люлееше от една страна на друга, а малките очи продължаваха да изучават.

Една ръка легна върху дясното рамо на Хикък.

— Мислиш ли, че ни е надушил? — попита Блейд.

— Предполагам, че да — отвърна Хикък лаконично.

— Да тръгваме.

Те се промъкнаха внимателно назад и се присъединиха към Джероунимо, който ги очакваше търпеливо с елена, провиснал през рамото му.

— Той знае, че сме тук — каза Джероунимо, преценявайки мигновено положението.

— И аз мисля така — съгласи се Хикък.

Тръгнаха бързо — Блейд начело, Джероунимо в средата и Хикък най-отзад. Бяха се отправили в югоизточна посока. Мутантът беше препречил пътя и те бяха принудени да тръгнат на юг, възнамерявайки по-късно отново да свърнат на изток. Домът беше само на два километра и половина от тях.

Този факт разтревожи Блейд.

Присъствието на мутант толкова близо до Дома беше тревожно и представляваше потенциална опасност за Семейството — една съвсем реална и изключително смъртоносна заплаха. Слава на Великия дух, че Родоначалникът е издигнал отбранителните стени. Без кръговата защита на шестметровите тухлени стени, Семейството отдавна да е било унищожено от нашествията на диви зверове през последните години. Разрастването на дивия живот е неизбежно с отмирането на човечеството.

— Може би ни е загубил — предположи Хикък.

Шубракът зад тях изпука, докато мутантът придружаваше стремителното си напредване с гръмко сумтене.

— По дяволите! — разяри се Блейд. Дълбоко ненавиждаше мутантите във всичките им разновидности и проявления. Една обикновена черна мечка винаги би избегнала контакта с хора, боейки се от двукраките ужасяващи същества, като че ли бяха движеща се смърт. Но мутантите, независимо от формата, се отличаваха от другите същества. Всеки мутант, независимо дали някога е бил мечка, кон или даже жаба, необяснимо защо жадуваше за месо и дебнеше живата плът с ненаситен апетит. Никой, дори и Плато, не знаеше каква точно е причината за мутациите. Плато гореше от желание да открие, залови или убие млад, а не навлязъл в зрелите етапи на растежа си мутант. Никой и никога не беше виждал мутант, който да не е възрастен. Много пъти Плато беше достигал до заключението, че мутантите са резултат от широко използваните по време на ядрения конфликт химически бойни вещества. Ако радиацията е била единствената причина, то логиката показваше, че хората също би трябвало да бъдат засегнати, а в цялата история на Семейството нямаше дори един-единствен документ, свидетелстващ за човешки мутант. Отново и отново Плато бе подчертавал, че откриването на причините за мутации трябва да бъде първостепенна цел на Семейството. В последните десет години броят на мутантите се беше увеличавал в геометрична прогресия, според Плато, и този факт водеше до ужасяващи изводи.

Блейд спря, обсъждайки възможностите за избор. Ако продължат по маршрута си, даже и да достигнат до сигурната закрила на Дома, мутантът щеше да ги последва до стените, щеше да научи къде се намира Семейството и може би щеше да остане да скита наоколо в очакване на някой, без значение кой, да се осмели и да излезе навън. Или може би щеше да се завръща от време на време с надеждата да грабне някой човек на открито, незащитен и уязвим. Блейд не можеше да допусне това да се случи.

Хикък и Джероунимо стояха неподвижно и го наблюдаваха.

Блейд огледа околностите. Бяха спрели в малка клисура, не по-голяма от плитка долчинка, обградена от всички страни с дървета. Великият дух им се присмиваше.

— Ще спрем тук — обяви Блейд.

Хикък се засмя.

Джероунимо знаеше какво ще последва и затова пусна трупа на елена в средата на клисурата.

— Намерете си позиции — посъветва ги Блейд.

— По-добре вземи това — и Хикък подхвърли пушката си на Блейд.

Блейд я хвана с дясната ръка.

— От това разстояние — продължи Хикък — пистолетите ми ще бъдат също толкова ефикасни, колкото и дългата пушка. Освен това, лъкът ти дори няма да одраска такъв голям мутант.

Блейд направи гримаса и кимна с глава. Ако мутантът ги последваше в клисурата, а имаше всички причини да вярва, че ще стане така, то той щеше да влезе от север, както бяха направили и те. Това им предлагаше три възможни места, откъдето да стрелят.

Джероунимо вече се изкачваше по западната стена, носен енергично от яките си крака. Достигна до върха и погледна назад. Зелените му панталони и риза, шити от остатъци от стара палатка, представляваха идеална маскировка и той изчезна сред няколко дървета.

Хикък тръгна към източния склон.

— Цели се в главата — каза той през рамо.

Блейд кимна с глава. Често пъти, когато Войните общуваха, темата на разговорите им се завърташе към начините за убийства, най-добрите начини за поваляне, както на плячка, така и на враг. Някои от тях предпочитаха изстрел в сърцето, други — във врата, но Хикък беше непреклонен — държеше на изстрел в главата като най-надежден, независимо дали се стреля с огнестрелно оръжие, лък или прашка.

— Ако се целиш, за да убиеш — беше казал Хикък една нощ, когато Войните се бяха събрали около ревящия огън, — то се цели, за да убиеш. Всеки друг изстрел, освен в главата, е загуба на време, да не споменавам опасността за самите вас или за тези, които защитавате. Ако улучите човек или животно в гърдите или врата, или където и да е другаде, но не и в главата, те могат да отвърнат на изстрела или да продължат да се приближават. Понякога са необходими няколко секунди, за да подейства удара от куршума и тези няколко секунди могат да бъдат фатални за вас. Но от друга страна, когато поразите главата, ударът ги зашеметява незабавно, а ако им пръснете мозъка, ги убивате мигновено. Бързо и без много шум.

„Понякога, разсъждаваше Блейд, Хикък може да бъде студен като буца лед.“

Хикък се беше привел на ръба на клисурата. Облечената му в еленова кожа фигура се бе прегърбила, докато внимателно оглеждаше посоката, откъдето бяха дошли. Махна на Блейд да побърза и след това изчезна зад един голям заоблен камък.

Мутантът трябваше да бъде вече наблизо.

Блейд преметна лъка през лявото си рамо, хвана пушката с две ръце и притича до южния скат — най-ниският. Плътен гъсталак покриваше склона почти до линията на дърветата. Блейд зави зад първото дърво и се снижи.

Съвсем на секундата.

Мутантът се показа в северния край на клисурата. Спря се колебливо и започна да проучва нерешително околността. Очите му се заковаха в мъртвия елен.

„Ела и си го вземи, гадино!“ Блейд вдигна пушката, изгарящ от нетърпение да убива. Мутантите му късаха нервите.

Този пред него се потътри бавно и нерешително напред, недоволен от обстановката, защото животинският му инстинкт го предупреждаваше, че нещо не е в ред.

Блейд знаеше, че накрая съществото ще се приближи към елена. Мутанти като това мъничко и зло чудовище никога не се засищат достатъчно. Дори се изяждат едно друго. Този факт, твърдеше Плато, беше основната причина мутантите да не са завладели земята. Поне засега.

Съществото изсумтя, очевидно решавайки, че все пак няма нищо опасно, и се помъкна тежко към елена.

Блейд обмисляше мълчаливо най-разумния начин на действие. Имаше само няколко секунди, за да реши. Ако почакаше съществото да достигне мъртвия елен, щяха да получат възможност за най-добър и чист изстрел. Но ако мутантът се добереше до елена и се докоснеше до месото, то щеше да стане безполезно като храна за Семейството. Трупът щеше да бъде непоправимо заразен. Всяко нещо, до което се докоснеше мутант, трябваше да се унищожи или отстрани извън досега на хората. Можеше ли Семейството да си позволи да загуби това месо?

Не!

Съществото беше на четири метра от елена, навело ниско глава, съсредоточило се в храната, която го очакваше.

Блейд се изправи и вдигна пушката на рамото си. Прицели се в главата, както съветваше Хикък.

Отблясъкът от слънчев лъч върху цевта на 30.06-калибровата пушка разтревожи звяра и той веднага се хвърли наляво, предусещайки засадата и търсейки прикритие. За тялото и размерите си, мутантът се оказа бърз като светкавица.

Блейд беше заставен да побърза с изстрела. Пушката подскочи и избумтя. Куршумът се вряза във врата на мутанта, разплисквайки наоколо кръв и жълто-зелена гной.

Мутантът се извъртя, ръмжейки, и Джероунимо откри огън от западния край на клисурата. Куршумът му издълба бразда в темето на мутанта.

Съществото побесня. Искаше да напада, разкъсва, дере и мачка, но изгарящата болка измъчваше всяка клетка на тялото му и то избра бягството, за да потърси скривалище; след това щеше да заобиколи и да нападне внезапно, докато плячката му не е нащрек. Мутантът се хвърли към източната стена, ревейки от ярост и разочарование.

Точно в този момент Хикък затвори капана. Той се появи спокойно, стъпил устойчиво на крака и сложил ръце на колтовете си.

Мутантът стигна на петнадесет метра от Хикък и изрева, когато забеляза, че пътят му за бягство е затворен.

Хикък не извади 0.357-калибровите револвери.

Мутантът го наближаваше с широко отворена паст, оголил страховити зъби.

Хикък остана неподвижен.

Мутантът набираше скорост.

— Сега! — изкрещя Блейд, чудейки се защо Хикък продължава да изчаква и в същото време знаеше отговора. Знаеше, че Хикък се оживява от възбудата, че се опиянява от опасностите и приключенията, и се опасяваше, че този път Хикък е отишъл твърде далеч, че стрелецът е надценил възможностите си.

Беше сгрешил.

Колтовете излетяха едновременно от кобурите, двата изстрела се сляха в един. Куршумите се забиха в челото на мутанта и той залитна, но продължи да атакува даже след като колтовете изтрещяха още веднъж и още веднъж. Мутантът умря на крака, движен от силата на инерцията, понесла го нагоре и през билото на източната стена.

Хикък отскочи встрани.

Мутантът се забоде в едно голямо дърво и се срина до него. Дочу се последен, хриптящ стон и настъпи тишина.

Хикък погледна за момент към мъртвото същество и се засмя. Завъртя небрежно колтовете и ги върна обратно в кобурите с бързо и плавно движение.

Блейд и Джероунимо вече тичаха към елена и Хикък ги последва.

— Постъпваш глупаво — присви очи Блейд, когато се събраха. — Искаш да те убият ли?

Хикък само присви рамене.

— Поемаш твърде много рискове — потвърди Джероунимо.

— Защо го правиш, Нейфън? — попита Блейд, подтискайки гнева си. — Не разбираш ли, че един ден блестящите ти игри ще ти донесат смърт?

Хикък погледна мутанта на земята и след това приятелите си.

— Можете ли да измислите по-добър начин да се умре? Предпочитам да загина в битка, с револверите си в ръце; отколкото стар, болен и грохнал — Хикък снижи гласа си и приятелите му се изненадаха от мислите му, които никога дотогава не бяха подозирали. — Вие и двамата чухте Плато, преди около шест или седем месеца. Архивите на Семейството показват, че всяко следващо поколение не живее по-дълго от предшествуващото го, както е било във времето преди Големия взрив. Сега всяко поколение е с по-кратка продължителност на живота. Плато каза, че това не се дължи само на постоянната ни борба за оцеляване, нито пък на това, че животът ни е много по-труден, отколкото в предишното време. Той каза, че не е сигурен какво причинява по-краткото ни съществувание, все по-ранното и по-ранното остаряване на всяко следващо поколение. Подозира, че това се дължи на някаква форма на генетично нарушение вследствие на радиацията, но не разполага с необходимото оборудване, за да се увери.

Хикък направи разсеяно кръг по земята с върха на десния си мокасин.

— Не виждате ли? — продължи той. — Погледнете Плато. Той е най-яркият пример. Той е…, на колко? Няма още петдесет години. Но го погледнете. Вече е посивял и прошарен, много преди да му е дошло времето. Ходих и направих някои проверки в библиотеката. Сравних снимките в различни книги. Плато изглежда като човек на седемдесет или повече години отпреди ядрената война. Това иде се случи и с нас, съвсем съм сигурен.

Хикък заби сърдито десния си юмрук в дланта на лявата си ръка.

— Е, добре. Аз нямам намерение да допусна това да се случи и на мен — заяви той рязко. — Аз ще напусна този свят, докато все още съм с разума си — замълча за малко и след това продължи: — Освен това, наистина няма никакво значение как ще умрем. Плато ме убеди, че ние ще надживеем този свят, защото има по-високо ниво на съществуване. Не е важно как ще го достигнем, просто ще бъдем там.

Блейд се разтревожи. Виждаше логиката в доводите на Хикък и това го безпокоеше, но не му пречеше да бъде изцяло несъгласен.

— А ако се ожениш някой ден? — попита той Хикък. — Какво ще правиш?

Хикък сви рамене.

— Тогава ще му мисля.

— Предполагам, че когато това време дойде — намеси се Джероунимо, — ще запееш друга песен.

— Ще видим — беше всичко, което каза Хикък.

Блейд поиска да смени темата на разговора и да разсее настанилата се между тях потиснатост.

— Китката ми ме безпокои — обяви той и това беше самата истина. — Май е по-добре да се погрижа за нея, преди мръсотията да проникне в раната и тя да се инфектира.

— Да. — Хикък извади десния „Магнум“ и започна да го презарежда с патрони от патрондаша си.

— А и старецът каза, че трябва да се върнем, колкото успеем по-бързо.

— Бих искал да не се отнасяш към него по този начин — каза Блейд неприветливо.

— Старецът? — ухили се Хикък. — Вярно е, че харесвам Плато. Но той не е моят любимец, какъвто е за теб. В това не влагам нищо лично.

И преди това те бяха обсъждали явната липса на уважение у Хикък към Плато и Блейд отново щеше да нагази в тази тема, за да защити наставника си, когато Джероунимо въздъхна:

— Защо днес само аз трябва да нося? — поиска да знае той. Прехвърли пушката през лявата си ръка, наведе се и повдигна елена върху дясното си рамо. — Доволен съм поне, че не те бива много като ловец, бледолики — усмихна се той на Блейд.

— Какво искаш да кажеш с това?

Джероунимо тръгна.

— Погледни този елен — плесна той трупа. — Само кожа и кости. Не е на повече от една или две години.

— Месото и кожата ни трябват — напомни му Блейд, вървейки след него.

— Не се оплаквам — каза Джероунимо. — Така ми е по-леко. Ако това нещо беше напълно пораснало, сега щеше да ми помагаш, независимо дали китката те боли или не.

— Искаш ли да ти помогна, партньоре? — Хикък беше заредил револверите си.

— Мога да се справя и сам — възмути се Джероунимо. — И защо продължаваш да използваш тоя скапан говор на Дивия запад? Учил си в същото училище като нас, при същия учител. Откъде се научи да говориш, като че ли наистина си Дивия Бил Хикък?

Хикък се престори на засегнат от укора.

— Какво е това? Денят за заяждане с Хикък или какво?

— Както спомена Джероунимо — прекъсна го Блейд, — аз също често съм се чудил на това. Защо понякога говориш по този начин?

— Бъдете благодарни, че не съм пристрастен към това конте Шекспир — отвърна Хикък. — Какъв загубеняк! Представете си някой да говори по този начин. Колкото до мен… — направи пауза той, — аз се чувствам добре, когато се обличам като Хикък и говоря като Хикък.

— Или поне както мислиш, че е говорил — поправи го Джероунимо.

— … и ако това ме кара да се чувствувам добре, какво лошо има? Може би ми помага да забравя…

— Какво да забравиш? — поиска да знае Блейд.

— Да забравя кой съм и къде съм, и абсолютната безсмисленост на всичко това.

Блейд съжали, че беше попитал.