Дейвид Робинс
Щурмът на Фокс (24)

23.

— Ето го! — възкликна Клайд.

Между дърветата пред тях прозираха няколко от порутените от времето сгради на Фокс.

Шофираше Хикък. Джероунимо се беше настанил в другата анатомична седалка, а Джоун седеше на конзолата между тях. Клайд, Синди и Тайсън се бяха разположили отзад.

— Какъв е планът? — попита Джоун Хикък.

Стрелецът спря автомобила и погледна към Джероунимо.

— Имаш ли някакво предложение?

Джероунимо поклати глава отрицателно.

— Какво? Защо не?

— Все още се опитвам да се възстановя от шока, че пристигаме живи.

— Дръж се сериозно — настоя Хикък.

— Идеята беше твоя — заяви Джероунимо. Предположих, че си обмислил всичко.

— Не съвсем — призна Хикък.

— Докъде си го измислил? — попита Джоун.

— До пристигането ни тук.

— Само това? Това ли е големият ти план? — Джоун погледна Джероунимо. — Започвам да те разбирам.

— Бил съм тук и преди — проговори Клайд. Мога да ви бъда в помощ.

Хикък се завъртя в седалката.

— Каква е обстановката, старче? Имат ли патрули и стражи?

— Имат стражи — припомни си Клайд. — На пост при портите.

— Какви порти? — попита Хикък.

Клайд се приведе напред и започна да жестикулира с ръце, докато обясняваше.

— Този път преминава през града и почти го разделя на две. Но тролите използват само северната му част. Оградили са се там и са направили порти в средата на всяка страна от оградата. Виждали сме стражи при портите, но никога патрул. Само ловни групи и групи, тръгнали на набези. Оттук не можете да го видите, но от другата страна на тези дървета се простира поле. То е в западния край на града. На север от Фокс е пак гъста гора, а на изток — няколко хълма. Ето това е.

Хикък обмисли чутото.

— Сега какво, умнико? — попита Джероунимо.

— Не ми харесва шосето пред нас — Хикък прецени панорамата пред себе си. — Някои от тези сгради са ужасно близо до пътя. Тролите ще скочат върху нас, преди да сме ги видели, че идват — обърна се и огледа дърветата наляво от себе си. — Клайд, мислиш ли, че ще можем да промъкнем АССЗ-то през тези дървета до полето, за което спомена?

— На места може да е тясно — отговори Клайд. — Но трябва да успееш да го направиш.

— Добре — Хикък потегли бавно, напусна шосето и навлезе в гората, избягвайки дънерите на дърветата. Клони стържеха купето на автомобила, докато си пробиваше път през тях.

— Да разбирам ли, че вече имаш план? — попита Джоун.

— Да.

— И ще успее? — усъмни се Джероунимо.

— Фасулска работа — обясни Хикък. — Ще спрем в средата на полето и ще чакаме тролите да ни забележат.

Всички се бяха втренчили в Хикък, очаквайки допълнителни подробности. Накрая Джоун наруши тишината.

— Това ли е? — попита тя недоверчиво. — Това ли е твоят план?

— Не е ли гениален? — кимна утвърдително Хикък.

— Знаете ли — Тайсън не се обърна към никого определено, — започвам да разбирам защо този с черната коса, Блейд, ви е отговорник.

— Имаш късмет — предупреди го Хикък, — че ръцете ми са заети с волана.

— Какви са всичките тези неща? — Синди посочи арматурното табло.

Хикък погледна към нея. Тя сочеше с ръка редица от ключове в центъра на таблото. В Ръководството за експлоатация не се споменаваше за тях. Бяха четири на брой и под всеки от тях имаше една-единствена буква — M, S, F и R. Блейд възнамеряваше да попита Плато за тях след завръщането им.

— Не мога да разбера — призна Хикък. — Само не ги пипай. Не пипай нищо тук, освен ако не ти кажа.

— Да се върнем пак към великия ти план — намеси се Джоун.

— Да? — Хикък провря автомобила между две млади дръвчета.

— Как ще помогнем на Блейд, като чакаме в средата на полето?

— Лесно — отвърна Хикък. — Като застанем насред полето, ще привлечем тролите към западната ограда. Ще любопитстват, но и ще се страхуват малко, защото никога не са виждали нещо подобно.

— И докато повечето от тролите са заети с нас — продължи мисълта му Джоун, — Блейд ще е свободен да намери Джени и останалите и може би да ги измъкне от Фокс. Шашната съм. Не си толкова тъп, за колкото те мислех.

— Оу — беше всичко, което можа да отговори Хикък.

— А какво ще стане, ако тролите нападнат АССЗ-то? — попита Клайд.

— Ще се разкараме оттук — отвърна Хикък. — Казаха ми, че това добиче е непробиваемо от куршуми, така че няма опасност.

— Виж! — извика Синди, сочейки с лявата ръка. — Полето!

Хикък спря автомобила. През дърветата можеше да се види откритото пространство пред тях.

— Дръжте си шапките — посъветва Хикък останалите и изкара колата от защитното прикритие на листака.

— Кой носи шапка? — попита Тайсън.

АССЗ-то достигна на около четиридесет метра от западната порта и те можаха да видят ясно разнебитените постройки на града.

— Продължавам да твърдя, че тролите ще ни нападнат — разтревожи се Клайд.

Хикък спря автомобила, приведе се напред и се вгледа през предното стъкло.

— Къде ли са стражите при портата?

— Не забелязвам никакъв признак на живот, — проучваше Джероунимо западната ограда и сградите зад нея.

— Всеки момент ще ни съгледат — увери го Джоун. — Почакай и ще видиш, че ще стане така.

Не ги забелязаха. Времето течеше, а Фокс продължаваше да тъне в тишина и покой.

— Какво става тук? — учуди се Клайд. — Не е за вярване.

— Ти го каза, старче — съгласи се Хикък. — Имаш ли някаква идея?

— Провеждат ежегодния си пикник и се забавляват, — предположи Джероунимо. — Затова тук няма никой.

— Трябваше досега да са ни забелязали — отбеляза Джоун. — Какво се мъти?

— Това е, което и аз искам да разбера — Хикък завъртя ключа и угаси двигателя.

— Не трябваше да го правиш — каза нервно Клайд.

— Успокой се! — заповяда Хикък и се обърна към Джероунимо: — Идваш ли с мен?

— Някой ще трябва да ти прикрива задника — отвърна Джероунимо.

— Не забравяйте и мен — обади се Джоун.

— Искам ти да останеш в АССЗ-то — нареди Хикък.

— За нищо на света.

— Защо?

— Знаеш защо. Аз също съм Войн и ти няма да ме глезиш само защото…

— Ще бъдеш на по-сигурно място тук — прекъсна я Хикък.

— Не можеш нито да кажеш, нито да направиш нещо, което да ме спре да дойда с вас — заяви Джоун тържествено. — Дължа го на жените там.

— Не зная… — поколеба се Хикък.

— Тя има право и ти го знаеш — подкрепи я Джероунимо.

Хикък въздъхна примирено.

— Добре. Но не мога да разбера какво намирам в такава опърничава жена.

— А ние какво ще правим? — попита Клайд.

— Вие тримата ще стоите вътре, докато се върнем — разпореди Хикък.

— Защо да не дойдем с вас? — помоли се Синди.

— Много е опасно — обясни Хикък. — Освен това, нямаме пушки за всички.

— Аз имам своя. — Клайд вдигна пушката си „Сейко Класик Спортър“, калибър 30.06. — Идвам с вас. Мразя тролите от повече години, отколкото мога да си спомня. Няма да пропусна тази възможност да си разчистя сметките с тях.

— Колко патрона имаш, старче? — попита го Хикък.

Клайд вдигна от пода малка кожена торбичка.

— Около четиридесет. Вече не използвам много пушката, освен когато се налага. Дивечът убиваме с лъка и копието. — Тези две оръжия и останалите им оскъдни вещи бяха струпани в задната част на АССЗ-то.

— Можеш да дойдеш — съгласи се Хикък.

— Ами ние? — попита Синди.

— Вие двамата ще останете при колата.

— Това не е честно — възпротиви се нацупено Тайсън.

— Вземете копието — Хикък погледна първо Тайсън и след това Синди — и лъка и се пригответе за най-лошото. За всеки случай. Ако тролите успеят да се промъкнат покрай нас, ще атакуват АССЗ-то.

— И ти искаш ние да го защитаваме? — в гласа на Тайсън прозвуча надежда.

— Колкото можете по-дълго. Но ако тролите са твърде много и видите, че е безнадеждно, омитайте се и двамата оттук. Ясно ли е?

Само Синди кимна утвърдително.

— Ясно ли е? — повтори Хикък, впил поглед в Тайсън.

— Не обичам да бягам — промърмори момчето. — Но пък няма да позволя на тролите да хванат Синди.

— Все още има надежда за теб, момко — установи Хикък.

— Хайде да започваме — обади се нетърпеливо Джоун с командото в скута си. В джобовете си беше напъхала четири резервни пълнителя.

— Разбрахме се — обяви Джероунимо, хващайки браунинга. През лявото си рамо беше прехвърлил патрондаш.

— Това ще ти трябва — Синди изтегли карабината „Хенри“ от багажника и я подаде на Хикък.

— Виждаш ли там отзад колан с амуниции, вдясно от теб? — насочи я Хикък.

— Ето го! — Синди замахна с патрондаша и замалко не удари Тайсън.

— Ей! Внимавай, глупачко! — изръмжа Тайсън, навеждайки се встрани.

— Съжалявам — изкиска се Синди.

— Благодаря. — Хикък се наведе напред и закопча патрондаша над този с патрони за питоните.

— Изглеждаш, като че ли си тръгнал на война — пошегува се Синди.

— Точно така е — напомни й Хикък. — Хайде!

Отвори вратата и се плъзна навън. Джероунимо направи същото от своята страна.

Джоун последва Хикък и спря до вратата, за да изчака Клайд.

— Вие двамата, деца, се грижете добре за себе си — нареди им Клайд.

— Ще се пазим, тате — обеща Синди.

— Пази сестра си! — заповяда Клайд на Тайсън.

— Ние с Тайсън ще се оправим — увери го Синди. — Ти самият се погрижи за себе си.

— Ако нещо се случи с мен… — започна Клайд.

— Не говори така! — не пожела да го изслуша Синди.

— Добре!

Джоун го видя да целува Синди по бузата и след това, вече при вратата, да се обръща и целува бързо и Тайсън.

— Не се тревожете — успокои Джоун загрижените юноши, — аз ще се погрижа за баща ви.

— По някое време през тази година! — определи Хикък. Заключи вратите, пусна ключовете в джоба си и се усмихна на Тайсън и Синди.

— Затваряйте прозорците с това лостче — пресегна се той през прозореца на шофьора и им показа как да го направят. — Вратата се отваря с това резе…

— Виждали сме те да го вършиш много пъти — съобщи му Синди.

— Добре. Заключих вратите и ако вдигнете стъклата и някой се опита да влезе, ще успее на куково лято.

— Ще се справим — увери го Тайсън, гледайки към баща си.

— Пак ще се видим, партньоре. — Хикък настигна Джоун, Джероунимо и Клайд, които бяха приклекнали във високата трева на около три метра от автомобила. Зад него Синди и Тайсън пропълзяха в анатомичните седалки, Синди на мястото на шофьора, а Тайсън до нея и подадоха главите си навън през прозорците.

— Добри деца са — каза Клайд гордо.

— Вярно е — потвърди Хикък. — А сега да вършим работа, — направи той знак на Джероунимо да тръгне надясно. — Разпръснете се във верига, — махна на Джоун и Клайд вляво от себе си. — Приведете се! Тръгвайте към вратата! Хайде!

— Великият дух да ни закриля — отдалечи се Джоун, намигна на Хикък и му изпрати въздушна целувка.

Тримата войни и възрастният фермер се придвижиха напред през полето, докато стигнаха на десет метра от портата. Хикък вдигна дясната си ръка и приклекна на едно коляно като им направи знак да спрат. Фокс все още не даваше признаци на живот. Какво, по дяволите, ставаше там? Дали тролите не бяха напуснали града? И ако бяха, защо? Къде, по дяволите, беше Блейд? Нещо не се връзваше.

Хикък хвана карабината „Хенри“ и рискува да се изправи, оглеждайки внимателно оградата и постройките зад нея.

Нищо!

Другите го последваха внимателно, събирайки се пред затворената порта.

— Какво ще правим — прошепна Джоун, давайки израз на вътрешните си опасения, — ако тролите са изоставили града и са отвели жените със себе си?

— Изглежда, като всеки друг напуснат град — отбеляза Джероунимо.

— Само дето мирише по-лошо — поправи го Клайд.

— Ще го претърсим! — заповяда Хикък. — Търсете някакви следи от Блейд и жените.

— Единственото, което се чува, е вятърът — учуди се Клайд.

— Почакай малко — застина Джероунимо с протегната напред глава.

— Какво има? — попита Клайд.

— Тихо! — сопна се Джероунимо. Приближи се до портата, отвори я и пристъпи навътре, последван от останалите.

— Кажи ни какво става — настоя Хикък.

— Гласове. Много тихи. — Джероунимо обикаляше в кръг, опитвайки се да определи посоката и разстоянието. — Много гласове. Викове.

— Къде? — попита Хикък.

Накрая Джероунимо разбра.

— Оттам, — посочи с ръка. — Вероятно са в някоя сграда — предположи той.

— Всички? — попита Джоун скептично.

— Да се опитаме да разберем — каза Хикък и ги поведе по тясна улица, водеща на изток. Няколко коса изпляскаха с криле по покривите над тях.

— Все пак ще отмъстя за Бес — заяви Клайд, движещ се последен.

Сетивата на Хикък бяха изострени. Очите му не спираха да оглеждат околността, докато вървяха по посока на приглушената врява. Два плъха притичаха през пътя пред тях. Пред една от вратите имаше купчина човешки изпражнения.

Крясъците се усилваха.

Улицата, по която се движеха, завършваше пред голяма сграда, разнебитена като останалите, с две големи летящи крила на затворената врата.

— Чува се оттук — прошепна Джероунимо, потвърждавайки това, което и другите бяха разбрали.

Хикък спря до ъгъла на последната сграда преди да излезе на откритата павирана площ между тях и летящите крила на вратата. Обстановката не му харесваше. Щяха да бъдат уязвими, докато пресичат разстоянието до вратата и отвътре можеха незабавно да ги забележат.

Ревовете вътре се усилваха.

— Вие се крийте тук — нареди Хикък. — Аз ще се промъкна вътре и ще разбера какво, по дяволите, става там.

— Аз ще го направя — предложи услугите си Джоун и преди да успее да я спре, тръгна приведена към вратата, за да представлява по-малка цел, с готово за стрелба „Командо“.

„Дяволите да я вземат! Защо го направи?“, запита се Хикък. Не беше учена да постъпва по този начин. Какво искаше да докаже? Очите му не се отлепяха от вратата и по челото му изби пот.

Джоун бе изминала половината разстояние.

— Ще успее — Джероунимо увери Хикък, забелязвайки пребледнялото му лице.

В сградата избухна взрив от крясъци.

Не!

Хикък беше в движение преди думата да е напуснала устните му. Хукна след Джоун, като отбеляза силата и посоката на вятъра и вкарвайки патрон в затвора на карабината. Мокасините му вдигаха прах по уличната настилка.

Джоун беше вече на десет метра от летящите крила на вратата.

— Джоун! — извика Хикък, знаейки, че вътре в сградата не могат да го чуят и надявайки се да я спре, преди да е достигнала вратата.

Още шест метра.

Защо тя не спираше? Толкова много ли се безпокоеше за Джени и останалите жени?

Четири метра.

Крилата на вратата отхвърчаха внезапно навън и избълваха цяла орда троли — дузина след дузина.

Налетяха направо на Джоун.

— Джоун! — изпищя Хикък, вдигайки карабината на рамо — Джоун!

Твърде късно.