Дейвид Робинс
Щурмът на Фокс (17)

16.

Джоун беше преследвана.

Слънцето се издигаше високо в утринното небе — ярък жълт остров сред море от ажурно синьо.

Тя спря и се ослуша. Мускулите я боляха. Лявото рамо бе пронизвано от остра болка при всяко рязко движение, но най-много я измъчваше липсата на сън. Реши да върви през цялата нощ. Осъзнаваше опасността за себе си, но бе движена от силното чувство за отговорност за пленените си посестрими. На два пъти през нощта бе принуждавана да се катери по високи дървета, когато от заобикалящата я растителност прозвучаваше зловещо ръмжене. Въоръжението й се състоеше от брадвата и двата дълги ножа, но те щяха да бъдат безполезни срещу един огромен мутант или друго голямо месоядно животно.

Какво вървеше по следите й?

Джоун възобнови решителните си равномерни крачки. Ако я преследваше мутант, щеше просто да атакува без да обръща внимание на шума, който ще вдигне. Дивите кучета биха завили ликуващо, когато я доближат. Големите котки са съвсем безшумни — никога не можеш да разбереш, че те преследват, докато не стане твърде късно. А тя твърде често дочуваше пропукване на вейки и шумолене на клонки. Нещо се опитваше да се приближи незабелязано и изчакваше благоприятният за това момент. Защо?

Трябваше да са троли. Сексън не би допуснал тя да избяга. Щеше да изпрати няколко от мъжете си след нея. Но колко?

Джоун се съсредоточи в усилието си да превъзмогне почти непреодолимата умора. Надяваше се, че като се движи цяла нощ, ще вземе голяма преднина пред преследвачите си. Очевидно те също не бяха спирали. Който и да беше по петите й, я искаше на всяка цена.

Пред нея се откри малка полянка, обрасла с висока до кръста трева, полюляваща се под напора на силния северен вятър.

Мислите й се върнаха към детството. Припомни си училищните години, обучението при Старейшините на Семейството и подготовката за Войн. Майка й се беше опитала да я разубеди да стане първата от много години жена Войн. „Стани Лечителка, беше настояла тя, Тъкачка или Земеделка. Всичко друго, но не и Войн.“ Страхуваше се за живота й. Смъртността сред Войните беше четири пъти по-висока, отколкото сред останалите членове на Семейството и това беше лесноразбираемо. Войните винаги първи посрещаха опасностите. Бяха обвързани с обет да дадат живота си в защита на Семейството и Дома.

Вятърът се засилваше.

Джоун достигна полянката и навлезе в нея. Тревата беше гъста — дърпаше мокасините й и се оплиташе около коленете. Джоун се опасяваше да не настъпи случайно някоя змия. Самата мисъл за това караше кожата й да настръхне.

Покрай бузата й избръмча пчела.

Вдигна брадвата високо над главата си, за да не позволи дръжката да се оплете в растителността. Ножовете бяха затъкнати сигурно под кожения й колан.

Прецени, че ако побърза, може би ще успее да достигне Дома преди настъпването на нощта. Отново при Семейството. При Хикък. Започваше все повече да се привързва към наперения стрелец и усещаше, че и той е силно привлечен от нея. Бяха й го разкрили устните му едва няколко нощи преди да бъдат нападнати, когато лежаха в уединена горичка. Той беше първия мъж, който някога бе поискала. През детството си тя беше буйно и палаво момиче и гледаше на другия пол като на съперник в състезание, който трябва да победи на всяка цена. За нейно удивление и слисване, през юношеството й никой от мъжете не прояви определен интерес към нея. И тогава се появи Хикък, смайвайки я един ден по време на урок по стрелба.

— Стреляш добре — беше казал той, играейки си непохватно с колана на револверите. — Имаш вярно око. Подхожда на великолепното ти тяло.

Сърцето й почти беше спряло.

Джоун се усмихна на приятните спомени — дългите разходки, звездните нощи. Другите бяха забелязали и посестримите й започнаха да я подкачат. Той бе показал чувства към нея, каквито тя не предполагаше, че съществуват. Много от жените й завиждаха, защото Хикък беше считан за изключително добра партия.

Увлечена в мислите си, тя пропусна да забележи внезапното раздвижване на тревата вляво от себе си.

Когато Плато беше обявил, че триадата Алфа ще тръгне към Градовете Близнаци и че Хикък ще замине за продължително време, тя беше избягала и плакала сърдита и наранена. Защо не й беше казал? Защо я беше отбягвал след обявяването на това решение?

Пред нея се изправи стена от дървета.

Джоун спря и погледна през рамо. Все още никакъв признак от тролите.

Точно в този момент Бак я удари. Той подскочи във въздуха, тоягата му направи полукръг и я цапардоса по челюстта, когато тя се обърна с лице към него.

Джоун падна по гръб и пред очите й заиграха кръгове.

Бак се приближи, вдигнал металната си тояга.

— Длъжници сме ти, кучко! За носа ми, за Гейлън и Трент. Това е за тях — железният прът се спусна върху нея.

Джоун използва брадвата, за да блокира удара, който раздразни раната на рамото й. Изтъркаля се встрани и скочи на крака с насочена към нападателя си брадва.

Бак беше изчезнал.

Тя разбра, че е в беда. Вятърът бръснеше тревата, плющеше в листата на дърветата и заглушаваше всеки звук, издаван от тролите. Те си играеха с нея, удължавайки удоволствието от лова. Беше прекалено открита сред поляната — една наистина лесна плячка.

Джоун хукна към дърветата и потъна в гората.

Някой зад нея се изсмя. Тя летеше напред без да усеща краката си. Очите й се въртяха ужасено на всички посоки в очакване на следващата атака.

— Бягай, кучко, бягай! — Бак беше някъде наляво от нея.

Джоун достигна до дънера на старо дърво с дебел ствол и много изсъхнали клони. Спря за момент, за да си поеме дъх.

На сантиметри от главата й профуча стрела и се заби в дървото.

Някой се изсмя.

Джоун се шмугна зад дървото и хукна нагоре по стръмния склон. Болката в страната й се усили. Изтощението вземаше своята дан.

— Бягай, кучко! — забавляваше се Бак неистово.

Достигна билото на хълма. От другата му страна имаше стръмнина от около десет метра. Забави крачка, пое дълбоко дъх и скочи.

— Бягай! Бягай!

Джоун потръпна от болка при приземяването. Краката й се подгънаха, тя падна напред по очи и устата й се напълни с пръст.

Смехът не спираше.

Движи се! Стани и се движи! Опита да насили краката си да се раздвижат, да й се подчинят, но напразно. Пред нея се беше изправил стръмен бряг. Може би щеше да успее да се скрие, ако стигне до другата му страна.

— Ловът свърши — обяви Бак.

Джоун се обърна по гръб и погледна нагоре.

Бак и още двама брадати троли стояха на стръмния склон, откъдето беше скочила.

— Мъртва ли я искаш? — попита мускулестият трол с лъка. На гърба му се поклащаше колчан със стрели.

— Не още — ухили се Бак. — Имам си план за кучката. Дръж я под прицел.

— Сексън каза наистина, че можем да се позабавляваме с нея — заяви третият трол със сабя в лявата ръка. — Но той каза също, че иска главата й. Кога ще я отрежем? Преди или след като се позабавляваме?

Бак се замисли.

— След — реши накрая той. — Мога да пожелая да използвам устата й.

Останалите троли кимнаха с разбиране.

— Дръжте я под прицел — повтори Бак, седна и започна бавно да се плъзга надолу по стръмнината.

Джоун разбираше какво иска да направи той. Сграбчи единия нож и го изтегли от колана си.

— Пусни го! — заповяда тролът с лъка. Беше опънал тетивата и насочил стрелата към гърдите й. — Веднага!

Джоун се подчини неохотно.

Бак достигна дъното и се изправи ухилен, полюлявайки тоягата си напред и назад.

— Казах ти, кучко — похвали се той, — казах ти, че ще ти върна за това, което ми направи. — Счупеният му нос все още беше подут и морав.

— На твое разположение съм — любезно отвърна Джоун. Единият от ножовете беше скрит от погледа му под лявата й ръка. Тролът с лъка щеше със сигурност да я прониже, но преди това тя ще изкорми Бак.

Бак пусна железния прът на земята и започна да повдига туниката над бедрата си.

— Ще бъде забавно — увери я той.

— Ако нямаш нищо против думите ми, приятел, — намеси се друг глас, — мисля, че дамата по-скоро ще сърба конска пикня, отколкото да се съгласи да участва в забавленията ти.

Джоун се изви и изпъна врат. Очите й се разшириха невярващо и пулсът й се ускори от облекчението, което изпита. Не можеше да бъде вярно.

Все пак беше.

Той стоеше на отсрещния бряг и се усмихваше. Дясната му ръка висеше небрежно пред тялото, а лявата беше притисната към хълбока.

Тролите изглеждаха поразени.

— Убийте го! — възвърна гласа си Бак и пусна туниката.

Тролът с лъка се прицели, преценявайки разстоянието и сигурен, че странникът няма да успее да извади револверите си преди стрелата да е полетяла. Видя някакво неясно петно и усети нещо да го блъсва в тялото. Падна и омекналите му пръсти изпуснаха лъка. Тетивата се освободи и стрелата се заби в земята.

Тролът със сабята се обърна и побягна.

— Напускаш веселбата толкова рано? — подвикна Хикък след него и го простреля в главата. — Оставаш ти — обърна се той, насочил питона към трола със счупения нос. Левият му „Колт“ все още беше в кобура.

Бак заотстъпва назад.

— Не, мистър! Умолявам те! Не искам да умра! — молеше се той.

Джоун се изправи с мъка на крака, с прикован в лицето на стрелеца поглед.

— Хикък! — прошепна тя името му, а очите й бяха изпълнени с любов и сълзи.

— Моля те! Недей! — Бак вдигна ръце пред себе си, като че ли те можеха да му предложат някаква защита от неизбежното.

— Ти си бил голям ревльо бе, приятел — каза Хикък. Питонът изрева и Бак отхвръкна върху стръмния склон. В центъра на челото му зееше червена дупка. — Не мога да понасям ревльовци — заяви Хикък, завъртя колта и го пъхна в кобура. Скочи от брега близо до Джоун.

— Здрасти, м’дам — каза той. — Ще можеш ли да станеш?

Джоун изхлипа и се вкопчи в краката му.

Хикък клекна на едно коляно и я прегърна.

— Хей, всичко е наред. Не знаех. Тук съм. Поплачи си.

Тишината в гората ги обгръщаше, докато тя плачеше тихо в ръцете му. Птиците и дивите животинки възстановиха постепенно ежедневните си занимания, прекъснати от бруталната намеса на хората и кънтящата стрелба.

На брега се появиха Блейд и Джероунимо.

— Ето къде си бил — каза Джероунимо с браунинга си в ръце.

— Чухме изстрелите — обясни Блейд с готов за стрелба „Командо“.

— Помислихме, че те е налетяла оса, докато се облекчаваш — добави Джероунимо и отиде да разгледа мъртвите троли.

— Тя добре ли е? — приближи се Блейд до Хикък и Джоун.

Джоун повдигна мокрото си от сълзи лице и кимна.

— Само много изморена и измъчена — отговори му тя.

— Джени с теб ли е? — попита Блейд с надежда.

Джоун поклати глава.

— Сама съм. Избягах, за да ви кажа, че тролите вървят на изток, към място, наречено Фокс.

— Знаем — съобщи й Хикък.

— Знаете?

— Хванахме един от тролите — поясни Блейд. — Накарахме го да ни каже къде са ви отвели.

— Напомни ми един ден — каза Хикък, стискайки леко рамото й, — да ти разкажа как го направихме. Някой път може да поискаш самата ти да използваш този начин.

Към тях се присъедини и Джероунимо.

— Тролите са мъртви.

— Имаше съмнения ли? — попита Хикък.

Блейд обмисляше следващата им стъпка.

— Ще съберем всички оръжия и ще ги сложим отзад в АССЗ-то. Джоун, ако не си в състояние да издържиш, Хикък ще те заведе до Дома, а Джероунимо и аз ще продължим към Фокс, за да спасим останалите жени.

— Ще издържа — увери ги Джоун.

— Сигурна ли си? — настоя Блейд. — Струва ми се, че дясното ти рамо е порязано и си напълно изтощена. Ние можем да се справим без теб.

Джоун изскърца със зъби и се изправи на крака, опирайки се на Хикък.

— Идвам с вас, Блейд. Ще имам време да си почина, преди да стигнем Фокс. Правилно ли чух? Използвате автомобила, който изкопахме?

Блейд кимна с глава.

— Още по-добре. Няма да имате нужда от мен, преди да стигнем Фокс. — Тя направи пауза. — Трябва да дойда, Блейд. Дължа го на посестримите си, които изоставих…

— Не си ги изоставила — поправи я Хикък бързо. — Направила си това, което е трябвало.

— Все пак се чувствувам като дезертьор — промълви Джоун. — Трябва да ми позволите да дойда с вас.

Блейд се видя изправен пред три чифта очи, очакващи решението му. Интуицията му подсказваше, че трябва да я върне на сигурно място в Дома. Но тя беше Войн и бе подготвена за последствията. Освен това той не знаеше колко са тролите. Един добър боец в повече щеше да бъде само от полза.

— Добре — съгласи се той, — идваш с нас. Ще си ни необходима.

Хикък прегърна Джоун.

— Да се връщаме към АССЗ-то. Там ще се погрижа за рамото ти.

Четиримата поеха към паркираната на около четиридесет метра на запад от тях амфибия.

— Как ме намерихте? — Джоун попита Хикък, докато вървяха хванати за ръце.

— Случайно — обясни Хикък. — Стана, както каза Джероунимо. Трябваше да се облекча. Блейд спря и аз поливах едно дърво, когато чух някой да вика и се смее. Тръгнах, естествено, да проуча и те намерих.

— Радвам се — протегна се тя и го целуна леко по бузата.

— Тролите ще си платят за това, което направиха — обеща Хикък със свити в тънка линия устни. — Дължа им го.

Пред тях, Блейд се бореше с прииждащите вълни на мъката. Това, че намериха и освободиха Джоун, беше чудесно, но тя до болка му напомняше за любимата Джени: и двете бяха руси; Джени имаше зелени очи, а Джоун — сини; Джени беше с няколко сантиметра по-ниска от Джоун и по-закръглена; чертите на лицето на Джоун бяха по-широки; и двете жени бяха привлекателни и интелигентни. Всеки път, когато погледнеше Джоун, виждаше Джени. Точно от каквото имаше нужда, за да се съсредоточи върху това, което му предстоеше.