Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Краят на света (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fox Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
elemagan (2014)
Разпознаване и корекция
ultimat (2014)
Допълнителна корекция
ultimat (2014)

Издание:

Дейвид Робинс. Щурмът на Фокс

Редактор: Диана Илиева

Технически редактор: Николинка Хинкова

Коректор: Милка Недялкова

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994

ISBN 954–17–0050–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от ultimat

14.

Какъв беше този шум?

Джоун се отпусна на ръце и колене зад един голям пън и наостри слух. Какво беше чула?

Пееха птици и листата на дърветата шумоляха, поклащани от слабия ветрец.

Нищо друго.

Тя въздъхна. Беше преуморена и главата я болеше непоносимо от удара, който беше получила, когато тролите нападнаха Дома. Напрежението от бягството беше раздразнило раната.

Какво ли разстояние бе изминала? Вероятно около четири мили.

Джоун знаеше, че ще я преследват. Правеше най-доброто, на което я бе научил Джероунимо, за да замаскира и прикрие следите си, но не можеше да губи прекалено много бреме в заличаването им, защото основната й цел беше да стигне до Дома. За един добре обучен следотърсач нямаше да представлява трудност да я последва макар и бавно, за да е сигурен, но все пак не можеше да бъде заблуден.

Вляво от нея изпука клон.

Тя трябваше да стигне до Дома. Воините нямаше да знаят в коя посока са тръгнали тролите. Щяха да хванат дирята, но за това щеше да е необходимо време — скъпа стока, която не можеха да си позволят да пропиляват.

Някъде пред нея започна да цвърчи тревожно катеричка.

Джоун започна да съжалява, че е изоставила сестрите си. Но какъв избор имаше? Гъсталакът й беше предоставил по-добра възможност за бягство, отколкото ако беше изчакала тъмнината. Сега поне имаше дневната светлина за съюзник.

Катеричката беше изпаднала в истерия. Защо?

Джоун си проправи път през шубрака. Как й се искаше пистолетът да е с нея! Всичко друго щеше да й свърши по-добра работа, отколкото джобното ножче. Извехтелите й кафяви панталони и зелената й блуза бяха раздрани и мръсни.

Гласове.

Застина, опитвайки да се ориентира.

Гласовете долитаха точно отпред. Изглежда бяха двама. „Имаш право на три опита да познаеш кои са“, прояви тя щедрост към себе си.

Залегна по корем и пропълзя напред, избягвайки внимателно клонките и вейките, които биха могли да се счупят под нея и я издадат.

— Ще се радвам, когато се завърнем във Фокс — говореше някой.

— Нямам търпение да вкуся от новата ни плячка — прозвуча похот в гласа на втория.

Джоун спря зад висок, гъст храст и внимателно отстрани един клон.

Двамата троли заличаваха усърдно дирите, които групата им беше оставила при преминаването си, замитайки внимателно всяка открита от тях следа със снопове от дълга трева.

— Коя от жените ще чукаш първа? — попита по-младият от тролите, въоръжен с брадва.

По-възрастният се ухили. На местата на три от горните му зъби зееха празнини.

— Трудно е да се избере. Те всички изглеждат много здрави. Не като мършавите скелети, които обикновено намираме.

— Ъхъ — просия по-младият трол. — Знаеш ли, Гейлън, май ще прекараме няколко наистина приятни години в тази компания.

Гейлън кимна.

— Много години, преди да ни омръзнат — съгласи се той. — Може би ще трябва да нападнем това Семейство още веднъж, Трент.

— Не знам — свъси се Трент.

— Какво има? — попита Гейлън.

Джоун не можеше да види никакво оръжие у по-възрастния трол и се обезпокои. Това означаваше, че го е скрил под широкото си наметало, а тя не обичаше изненадите, когато ставаше въпрос за живот и смърт.

— Видя ли колко оръжие имат? — чу тя да казва Трент.

Гейлън потвърди с кимване.

— Не съм предполагал, че може да е останало толкова много — продължи Трент. — Така трудно се намира. Откъде, според тебе, са могли да вземат толкова много пушки?

— Не мога да разбера — сви рамене Гейлън. — Може би, като ги нападнем следващия път, ще трябва да откраднем пушки, а не жени.

— Това е идея! — засмя се Трент. — Кажи на Сексън, като се върнем.

— Искаш да ме убие? — Гейлън спря да заличава следите и зяпна в по-младия трол.

— Да те убие?

— Дяволски добре знаеш — изръмжа Гейлън, — че Сексън не обича идеи, освен ако не са негови. Със сигурност ще ми пръсне главата.

— Съжалявам — извини се Трент смутено. — Не помислих за това.

— Е, по-добре е да внимаваш със Сексън — предупреди го Гейлън. — Виждал съм го да убива хора, защото го поглеждали накриво. Изпада в странни настроения да убива и трябва да си нащрек, когато получи такъв пристъп. Запомни добре каквото ти казвам.

— Ще запомня — каза Трент сериозно.

Джоун извади безшумно ножчето от джоба си и отвори малкото острие. Трябваше да го направи сега или никога. Тролите наближиха само на крачка от нея, без да усетят близостта й. Ако успееше да нанесе удара си бързо, елементът на изненада щеше да бъде в нейна полза. Може би щеше да успее да очисти и двамата, преди да могат да реагират. Остана неподвижна, припомняйки си инструкциите, получени от Хикък, когато се обучаваше за Войн. „Ако се чувстваш напрегната, беше казал стрелецът, и разполагаш с време, изчакай само една минута, докато се отпуснеш. Поеми дълбоко дъх и прочисти главата си. Нервността не е помогнала на никого в битка до смърт. Докато изучавах книгите за стрелците в едновремешния Запад, разбрах едно важно нещо: най-добрият стрелец, оцелял във всички двубои, невинаги е бил най-бързия. Бил е най-спокойният, този с най-здравите нерви. Запомни това.“ Беше го запомнила.

Сега бе дошло времето да използва наученото при тренировките.

Трент, по-близкият до нея, заличаваше приведен дирите. Държеше брадвата в лявата си ръка, а с дясната засипваше следите с прах.

Джоун скочи на крака, втурна се с трясък през храста и нанесе удар.

Някой беше обучил добре тролите.

Трент я видя да връхлита с ъгълчето на дясното си око. Пусна тревата, изправи се и вдигна брадвата. Не успя да я използва.

Ръката на Джоун се стрелна нагоре. Десетсантиметровото острие проблесна на слънцето и се заби до дръжката в лявото око на Трент. Той изкрещя, хвана се за пробитата очна ябълка и падна назад.

Джоун се обърна с лице към Гейлън.

По-възрастният трол беше вече въоръжен и готов да посрещне атаката й. Държеше не един, а два дълги, искрящи ножа и острието на всеки от тях имаше дължина не по-малка от двадесет сантиметра. Даваше вид на човек, който знае да си служи с тях.

— Ха, и това ако не е изненада — възкликна Гейлън. — Кучката! Цяла-целеничка! Как успя да се измъкнеш?

Джоун не му обърна внимание, търсейки нещо, с което да се защити.

— Виж какво направи на бедния Трент! — взря се Гейлън в нещастния си другар, който беше успял да издърпа острието от окото си, търкаляше се по земята, пищеше и виеше от болка. Лицето и гърдите му бяха потънали в кръв.

Джоун не можеше да намери нищо, което да използва. Къде ли беше брадвата?

— Сега ще си получиш своето — увери я Гейлън със свиреп поглед. — Кучка! — нахвърли се той с протегнати напред ножове.

Джоун си припомни Тегнър.

Гейлън прекоси разстоянието до нея и замахна напречно. Джоун падна, приземявайки се на дясната си страна. Завъртя се в полукръг със събрани крака, удари трола зад коленете и го повали напред.

— По дяволите! — извика Гейлън, падайки на свитите си юмруци и колене, без да изпуска ножовете. Погледна към жената до себе си.

В този момент Джоун изхвърли десния си лакът назад и навън и го заби в устата на Гейлън. Изтъркаля се встрани, по-далеч от ножовете, и скочи на крака. Гейлън се надигна, плюейки кръв и два долни зъба. Очите му блестяха яростно.

Джоун изчака следващия му ход, надявайки се гневът да надвие разума.

Така и стана.

Гейлън налетя безразсъдно, размахвайки ножовете, забравил сръчност и техника, с единственото желание да я види мъртва.

Джоун отскочи наляво, но не достатъчно бързо. Върхът на единия от ножовете одра леко дясното й рамо, не дълбоко, но тя усети изгаряща болка и блузата й потъмня от бликналата кръв.

Гейлън се изсмя и отново нападна. Ножът в дясната му ръка беше тъмночервен.

Кракът на Джоун се удари в счупен клон и преди да успее да възстанови равновесието си, се намери просната на земята. Гейлън стоеше над нея, готов да я убие.

Джоун го ритна в тестикулите и тролът изохка, но успя да се задържи на крака, защото туниката беше поела голяма част от силата на удара. Гмурна се надолу, замахвайки с ножовете към гърдите й.

Тя го хвана за китките, когато се строполи върху тялото й. Знаеше, че няма да може да го задържи дълго. Тролът беше жилав и як — резултат от дългите години на суров живот. Вонящият му дъх нахлу в ноздрите й. Очите му бяха само на сантиметри от нейните и я гледаха похотливо.

Ножовете се приближаваха към изпънатата й гръд.

Странно, как криволичи понякога съзнанието. Мислите й отлетяха към Рики-Тики-Тави. „Когато се биеш, беше й казвал той, няма правила. Въпросът е ти или врагът. Направи всичко възможно, за да победиш.“ Съвсем ясно си припомни урока, който й беше дал, и незабавно се възползва.

Гейлън вече предвкусваше успеха. Започна да се смее с цяло гърло.

Превъзмогвайки отвращението си, Джоун отвори уста и с всички сили захапа Гейлън за носа. Зъбите проникнаха дълбоко в меката тъкан, разкъсаха я и хрущялът изпращя. Гейлън зави от болка, освободи се и скочи на крака.

Джоун пролази встрани и пръстите й напипаха нещо дълго и твърдо. Погледна надолу.

Брадвата!

Гейлън отстъпваше назад. Кръв бликаше на тласъци от жалките останки от носа му. Болката беше притъпила вниманието му и той отвърна очи от жената.

Брадвата се спусна върху черепа му — острието проникна в костите като в масло. Плиснаха кръв и мозък. Тролът премигна веднъж и умря прав, преди да се смъкне бавно на земята, със стърчаща от главата брадва.

Джоун се втренчи в поваления противник с пресекнал дъх. Замалко щеше да я убие!

Трент лежеше неподвижен на земята — в безсъзнание, но все още жив. Гръдният му кош се повдигаше и спускаше конвулсивно.

Джоун разбираше, че трябва да го довърши. Тръгна към него и спря, усетила странен вкус в устата си. Какво ли я дразнеше?

Изплю и видя ужасена как носът на Гейлън тупна на земята. Стомахът й се обърна. Преви се на две и започна да повръща.

„Изглежда, разсъждаваше тя в страданието си, да си Войн не е чак толкова хубаво.“

Престана да повръща и на лицето й се появи усмивка.

Хикък щеше да се гордее с нея.

Къде, по дяволите, се губеше той?