Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

LITTLE, BROWN AND COMPANY

© 2002 by Hieronymus, Inc.

 

МАЙКЪЛ КОНЪЛИ

ГРАД ОТ КОСТИ

Американска, първо издание

Превод Борислав Пенчев

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 20

ИК „БАРД“ ООД — София 1124, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II, тел. 46 46 59, http://www.bard.bg

ISBN 954-585-342-5

История

  1. — Добавяне

6.

С Бош в ролята на генерал на малката армия, действаща на територията на огледа, работата напредваше бързо. Като че ли отдавна чакали това да се случи, костите се показваха от дотогавашните си скривалища. До обяд три сектора от района за разкопаване бяха прегледани от екипа на Кати Кол и от черната почва бяха измъкнали десетина кости. Работеха като археолози, изваждащи на бял свят останките на предисторически хора с помощта на деликатни инструменти. Използваха се и метални детектори и парни сонди. Работата изискваше много усилия, но все пак напредваше по-бързо, отколкото Бош се беше надявал.

Намирането на черепа беше вдигнало темпото и бе придало спешен характер на цялата операция. Той беше изваден от земята и първоначално изследван от Тереза Корасон, която откри линии на фрактури и белези от хирургическа намеса, което потвърди хипотезата, че костите не са престояли дълго в земята преди да ги открият. Самото наличие на фрактури не беше достатъчно доказателство за убийство, но добавено към факта на заравяне на тялото тук определено създаваше усещането за разплитането на точно такава драма.

До два часа, когато екипите прекъснаха работа за обяд, почти половината скелет беше сглобен. Отделни разпръснати кости бяха намерени от кадетите в храсти наблизо, а групата на Кол попадна на изгнили парчета облекло и детска раница.

Костите бяха сложени в квадратни дървени кутии и рано следобед с тяхното изследване вече се занимаваше антрополог криминалист в офиса на съдебния медик. Дрехите — повечето изгнили и неразпознаваеми, както и неотваряната раница, бяха закарани в лабораторията на отдела по експертизи на полицейското управление на Лос Анжелис със същата цел.

Резултатът от търсенето с металния детектор беше една-единствена монета — четвърт долар, емисия 1975 година, намерен на същата дълбочина като костите и приблизително на пет сантиметра от лявата половина на таза. Бе предположено, че монетата се е намирала в предния ляв джоб на панталони, чиято тъкан се е разложила заедно с тялото. Монетата все пак даваше един от параметрите на времето на настъпване на смъртта — не по-рано от 1975 година, ако се приемеше допускането, че е попаднала в земята по същото време с трупа.

Пристигнаха два минибуса с храна за малката армия, работеща по огледа. Обядът беше късен и хората бяха гладни. От единия минибус се предлагаше топла храна, а от другия — сандвичи. Бош се нареди заедно с Джулия Брашър на опашката за сандвичи. Разговаряха предимно за разследването и разменяха участъкови клюки. Опознавате-лен разговор. Тя го привличаше и колкото повече Бош слушаше за патилата й като новобранец и жена в отдела, толкова повече го интригуваше. Брашър излъчваше същата смесица от емоция, преклонение и цинизъм по отношение на професията си, която беше неразделна част и от неговите първи дни в тази професия.

Когато пред тях останаха шестима души, до слуха на Бош достигнаха въпроси — явно някой зад прозорчето на минибуса ги задаваше на кадета, чийто ред на опашката беше дошъл.

— За кости от различни хора ли става дума?

— Не знам бе, човек. Ние просто ги търсим, това ни е работата.

Бош се загледа в мъжа, който задаваше въпросите.

— Всичките ли бяха изпонарязани?

— Трудно е да се каже.

Бош излезе от мястото си на опашката и заобиколи до задната вратичка на минибуса. Вътре работеха трима души, препасани с престилки. Или поне се правеха, че и тримата са заети с работа. Не забелязаха, че Бош ги наблюдава. Двама се занимаваха с изпълнението на поръчките. Мъжът по средата — онзи, който задаваше въпросите — само имитираше активност, като си движеше ръцете под нивото на прозорчето. На него само му бутаха готови сандвичи, които той подаваше на чакащите.

Бош забеляза, че докато двамата, които наистина правеха сандвичи, са с дънки и тениски, мъжът в средата е с памучни панталони и риза. От задния джоб на панталоните му се подаваше бележник. Дълъг и тънък, от типа, използван от репортери.

Бош провря главата си през вратата и се огледа. На една полица непосредствено до вратата беше сложено навито на руло спортно яке. Той го грабна и се измъкна навън. В джобовете намери прескарта със снимката на разпитвача, издадена от полицейското управление на Лос Анжелис. Виктор Фризби от „Ню Таймс“.

Като държеше якето така, че да не се вижда от минибуса, Бош потропа на вратата и когато тримата мъже се обърнаха към него, даде знак на Фризби да се приближи. Журналистът се обърна и се наведе към него.

— Да. Какво има?

Бош го сграбчи за престилката и го дръпна навън. Фризби успя да скочи на крака, но трябваше да направи няколко крачки по инерция, за да не падне. Когато се обърна, за да протестира, Бош го плесна в гърдите с навитото яке.

Двама от охраняващите полицаи изхвърляха хартиените си чинии в едно кошче наблизо и Бош им махна да дойдат.

— Заведете го до огражденията. Ако пак се опита да мине отсам, го арестувайте.

Полицаите хванаха Фризби за ръцете и го помъкнаха по улицата към огражденията. Репортерът, с почервеняло като кутия от кока-кола лице, започна да протестира, но нямаше друг избор освен да изтърпи пълното си унижение пред колегите си. Бош извади прескартата от задния си джоб, изхвърли я в кошчето за боклук, после се върна на мястото си в опашката до Брашър.

— За какво беше цялата тази дандания? — попита тя.

— Нарушение на хигиенните правила. Не си беше измил ръцете.

Брашър започна да се смее.

— Сериозно говоря. За мен законът си е закон.

— Божичко, надявам се да се докопам до сандвич преди да си забелязал някоя хлебарка и да си спрял даването на храна.

— Не се притеснявай. Мисля, че току-що разкарах хлебарката.

Десет минути по-късно, след като Бош изнесе лекция на другите обслужващи в минибуса за вредите от вмъкването на хора от медиите на мястото на престъплението, двамата с Брашър седнаха да си изядат сандвичите на специално поставените за това дървени масички. Там беше и Едгар, заедно с Кол и един човек от екипа на копачите. Бош представи Брашър на хората, които не я познаваха, като отбеляза, че именно тя е поела първото обаждане по случая и му е помогнала предишната вечер.

— Къде е шефката? — попита Бош.

— О, тя вече хапна — отвърна Кол. — Мисля, че се качи горе, за да запише интервю със себе си или нещо подобно.

— Ще си взема още един — каза Едгар, стана и тръгна към буса.

Бош захапа сандвича с бекон и салата и се отдаде на насладата от вкуса му. Умираше от глад и намеренията му бяха единствено да яде и да си почине малко, докато работата е прекъсната, но Кол прояви желание да му изложи първоначалните си изводи от разкопките.

След като успя някак си да преглътне, Бош я помоли да изчакат връщането на партньора му. Поговориха в общ план за състоянието, в което са намерени костите, и за убеждението на Кол, че плиткият гроб е позволил на животни да ги разравят и разпръсват — вероятно в течение на години.

— Няма да открием всичките — каза тя. — Скоро ще стигнем до точката, когато хвърлените усилия и време няма да си струват резултата.

Едгар се върна с порция печено пиле. Бош кимна на Кол и тя погледна записките в бележника си и започна:

— Нещата, на които искам да обърнете внимание, са дълбочината на гроба и разположението на терена. Мисля, че това е важно и ще играе роля при определяне самоличността на детето и това какво му се е случило. — Момче ли е? — попита Бош.

— Доколкото може да се съди по размерите на ханша и ластика на бельото. — Тя поясни, че гуменият ластик е единственият остатък от иначе напълно изгнилото бельо, което момчето е носело, когато е било заровено. Газовете от разлагащото се тяло бяха довели до разрушаването на тъканта, но ластикът се беше запазил и изглеждал от вид и стил, носен от мъжкия пол.

— Добре — каза Бош. — Спомена нещо за дълбочината на гроба?

— Да. По намереното от бедрените кости и долната част на гръбначния стълб смятаме, че тази част от скелета не е била измествана, когато е намерен. Изводът въз основа на това е, че дълбочината на гроба е била между двайсет и трийсет сантиметра. Толкова плитък гроб говори за паника, бързане и липса на предварително планиране. Но — тя вдигна пръст — същото основание — местоположението — отдалечено и труднодостъпно, говори за противното. То показва внимателно планиране. Тоест има противоречие. Трупът просто е бил покрит с елхови клонки и нахвърляна земя. Знам, че това което казвам, може и да не ви е точно от помощ за залавянето на убиеца, но искам да знаете мнението ми. Тук има противоречие.

— Добре е да се знаят повече неща — съгласи се Бош. — Ще го имаме предвид.

— Другото противоречие — по-малкото — е с раницата. Заравянето й заедно с тялото е грешка. Човешката плът се разлага с много по-бързи темпове от брезента. Така че ако по раницата или съдържанието й се намерят идентифициращи белези, убиецът е загазил. Отново и слабост, и добро планиране. Вие сте професионалисти, сигурна съм, че ще разгадаете загадките.

Тя се усмихна на Бош и запрелиства бележника си.

— Мисля, че това е всичко. Според мен засега се справя ме много добре горе и до довечера ще сме приключили с основния гроб. Утре ще пробваме в неразкопаните сектори. Както казах, няма да съберем целия веществен материал, но би трябвало да съберем достатъчно за целите на разследването.

Внезапно Бош се сети за въпросите на Виктор Фризби към кадета и си даде сметка, че репортерът го е изпреварил в разсъжденията си.

— А други проби? Мислиш ли, че горе може да са заровени и други трупове?

— Нищо не навежда на такава мисъл засега — каза Кол. — Но трябва да сме сигурни. Ще вземем проби, ще пуснем няколко газови сонди. Рутинните неща. Изглежда, особено поради плитко изкопания гроб, че убийството е едно, но не бива да остават съмнения. Доколкото е възможно.

Бош кимна. Радваше се, че почти е приключил със сандвича, защото апетитът му внезапно се беше изпарил. Перспективата за разследване на серийно убийство беше крайно непривлекателна. Той огледа останалите на масата.

— Нито думичка от разговора ни няма да напуска тази маса. Вече хванах репортер да души за сериен убиец. Не ни трябва медийна истерия. Дори само да им се намекне, че вършим рутинна работа, и то само за да се подсигурим за всички възможни версии, ще ни сложат на първа страница. Някакви възражения?

Всички изразиха мълчаливо съгласието си, включително Брашър. Бош тъкмо се канеше да продължи, но го прекъсна шумно тропане от мястото, където бяха разположени преносимите тоалетни. Явно в някоя от будките с размери на телефонна кабина имаше човек, който удряше по стената, сякаш искаше да я строши. Миг по-късно към думкане-то се прибавиха женски викове. Бош ги позна и веднага скочи от масата.

Кукичката, с която вратата на тоалетната се прикрепяше при транспортиране, беше закачена и в халката беше пъхната една пилешка кост.

Бош се опита да я измъкне, но костта беше прекалено мазна и се изплъзваше от пръстите му. Ударите отвътре и виковете не отслабваха. Бош се огледа за някакво помощно сечиво, но не видя нищо подходящо, така че извади пистолета си от кобура, погледна дали предпазителят е сложен и използва дръжката му като чук, с който да избие костта.

Когато тя най-сетне се изхлузи, той прибра пистолета и вдигна куката. Вратата рязко се отвори и от клозета изскочи Тереза Корасон, като почти го повали.

— Ти го направи! — викна тя.

— Аз? Не съм! Бях ей там през цялото…

— Искам да знам кой го направи!

Бош понижи глас. Ясно му беше, че погледите на всички са вперени в тях, включително на репортерите от другия край на улицата.

— Тереза, успокой се. Било е шега, който и да я е направил. Аз знам, че не обичаш затворените пространства, но други не го знаят. Някой просто е искал да отпусне по някакъв начин общото напрежение и ти си се случила…

— Само от завист е.

— Моля?

— За това, което съм и което съм постигнала.

Нямаше какво да отговори на това.

Тя тръгна, после рязко се обърна и се върна.

— Тръгвам си! Доволен ли си?

Бош поклати глава.

— Доволен? Бъркаш нещата. Аз провеждам разследване и ако искаш да знаеш, ще ми е по-леко без емоциите ти и без твоя видеооператор.

— Е, значи можеш да си спокоен. И знаеш ли… телефонът на който ме потърси снощи…

— Какво?

— Забрави го.

Тя ядосано забоде пръст в камерата да престане да снима и тръгна към служебната си кола. Бош я изпрати с поглед.

Когато се върна при масата, там бяха останали само Брашър и Едгар. Партньорът му вече се беше справил и с втората порция пиле. Лицето му грееше в доволна усмивка. Бош хвърли костта, която беше причинила целия скандал, в чинията му.

— Мина ти номерът. — Погледът му показваше, че е наясно чия е закачката.

— От падането от по-високо его боли повече — каза Едгар. — Запечатаха ли екшъна на лента?

— Нямаше да е лошо да си я пазим като съюзник — отвърна Бош. — Просто да я търпим, за да е на наша страна, когато ни потрябва.

Едгар взе чинията си, надигна се и каза:

— Ще се видим горе.

Бош погледна Брашър. Тя повдигна учудено вежди.

— Искаш да кажеш, че той го е направил?

Бош не й отговори.