Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

LITTLE, BROWN AND COMPANY

© 2002 by Hieronymus, Inc.

 

МАЙКЪЛ КОНЪЛИ

ГРАД ОТ КОСТИ

Американска, първо издание

Превод Борислав Пенчев

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 20

ИК „БАРД“ ООД — София 1124, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II, тел. 46 46 59, http://www.bard.bg

ISBN 954-585-342-5

История

  1. — Добавяне

22.

Въпреки усилията си Бош пристигна във Венис с повече от половин час закъснение. Положението се усложни от безплодното търсене на място за паркиране. За щастие, закъснението му не беше основната грижа на Джулия Брашър, която се намираше в разгара на кухненските си занимания. Каза му да пусне някаква музика и да си налее вино от отворената бутилка върху масичката за кафе. Без да го прегръща или целува. Но все пак си личеше, че охлаждането е преминало. Изглежда, гафът от предишната вечер беше забравен.

Бош избра запис на живо от концерт на „Бил Евънс трио“ в Ню Йорк. Имаше този диск и прецени, че е подходящ за спокойна вечеря. Наля си вино, заразхожда се из стаята и я заразглежда.

Полицата на камината беше отрупана с малки снимки, на които не беше имал възможност да обърне внимание досега. Някои заемаха по-видно място от други. Не на всички бяха снимани хора. Имаше места, снимани най-вероятно по време на пътувания. Например снимка на вулкан, бълващ пушек и разтопена лава. Или друга, подводна, на озъбената паст на акула, която, изглежда, се беше засилила точно срещу камерата и снимащия. Забелязваха се и решетките на защитната клетка, в която бе фотографът, най-вероятно Джулия Брашър.

На следващата снимка Брашър беше в компанията на двама аборигени, застанали от двете й страни, нейде из австралийската пустош. Имаше и още снимки в най-различни екзотични местности, които Бош не можеше да познае от пръв поглед. На никоя от тях Джулия не гледаше в обектива. Очите й бяха или вперени в далечината или гледаха някой от спътниците й.

Като че ли скрита зад останалите, в позлатена рамка и по-малък формат, доста по-младата Джулия Брашър се мъдреше в компанията на по-възрастен от нея мъж. Бош вдигна снимката, за да я види по-добре. Бяха в ресторант или на сватба. Джулия беше в бежова официална рокля с дълбоко изрязано деколте. Мъжът носеше фрак.

— Знаеш ли, че в Япония го смятат за бог? — провикна се Джулия от кухнята.

Бош сложи снимката на мястото й и отиде в кухнята. Днес Джулия беше с разпусната коса и той се зачуди така ли му харесва повече, или когато я е прибрала.

— Бил Еванс ли?

— Да. Всички радиостанции излъчваха само неговата музика.

— Не ми казвай, че си била и в Япония.

— Почти два месеца. Невероятна страна.

Доколкото Бош можеше да прецени, тя готвеше ризото с пиле и аспержи.

— Много вкусно мирише.

— Благодаря. Надявам се и да стане вкусно.

— И от какво си мислеше, че бягаш?

Тя го погледна през рамо.

— Какво?

— Пътуванията ти. Бягството от фирмата на татко, за да плуваш с акули и да скачаш във вулкани. От стареца ли избяга, или от фирмата му?

— Ами ако съм бягала не от, а към нещо?

— Към мъжа с фрака?

— Хари, свали си пищова и значката. Лично аз винаги го правя, когато вляза вкъщи.

— Извинявай.

Той застана зад нея и започна да разтрива врата й. Тя не възрази. Бош скоро усети как мускулите й се отпускат. Забеляза празната й чаша върху бар-плота и каза:

— Чакай малко.

Донесе бутилката, напълни чашата й и я подаде. Чукнаха се.

— За бягането — каза Брашър. — Дали от или към нещо. Няма значение.

— Какво стана с „дръж яко“?

— И за него.

— А също и за прошката и одобряването.

Бош отново почна да масажира врата й.

— Знаеш ли, цяла нощ мислех за историята ти — каза тя.

— За историята ми?

— За тунела и куршума.

— И?

— Нищо. — Тя сви рамене. — Удивителна е.

— След този ден вече не ме беше страх от тъмнината.

Сигурен бях, че няма да ми се случи нищо. Не мога да обясня защо. Което е глупаво, защото гаранции не може да има. Станах безразсъден. Което не е добре, защото ако свикнеш да си играеш с огъня, все някога ще се изгориш.

— Лекция ли ми изнасяш, Хари? Да не искаш да влезеш в ролята на обучаващ офицер?

— Не. Вече си оставих оръжието и значката до вратата.

— Добре тогава.

Тя се обърна към него и го целуна. После се отдръпна.

— Знаеш ли кое му е хубавото на ризотото? Може да го оставим във фурната, колкото си искаме.

По-късно, след като се бяха любили, Бош стана от леглото и отиде в дневната. Тя извика след него да усили фурната. Той се върна — носеше малката снимка в позлатена рамка. Легна и включи нощната лампа.

— Хари, какво правиш? Пусна ли фурната?

— Да. Кой е този мъж?

— Защо?

— Искам да знам.

— Лично е.

— Ясно ми е. Но можеш да ми разкажеш.

Тя се опита да вземе снимката, но Бош я дръпна.

— Той ли е голямата любов? Разби ти сърцето и те прогони?

— Хари, нали си свали значката.

— Да. И дрехите също.

Тя се усмихна.

— Нищо не казвам.

Лежеше по гръб, с глава на възглавницата. Бош остави снимката на нощното шкафче, прегърна я и я притисна към себе си.

— Искаш ли да си споделим тайните? На мен една и съща жена ми разби сърцето два пъти. И знаеш ли какво? Дълго държах снимката й в стаята си. После, на една Нова година, реших, че достатъчно съм я гледал, и я махнах. После ме повикаха по радиостанцията и срещнах теб…

Тя го изгледа, сякаш да открие неискреност, изписана на лицето му.

— Да — каза накрая. — Той разби сърцето ми.

— Кой е този гадняр?!

Тя се разсмя.

— Хари, ти какво си? Моят рицар-защитник ли? — Надигна се на възглавницата, откривайки гърдите си. — Работеше във фирмата. Бях наистина много влюбена — направо до уши. И тогава… тогава той реши да сложи край. И да ме предаде, като разкаже тайните ми на баща ми.

— Какви тайни?

— Това никога вече няма да кажа на мъж.

— От къде е снимката?

— На някакво фирмено мероприятие — може би новогодишен банкет, не помня. Често ги организират.

Бош се наведе и я целуна по корема.

— Не можех да остана на едно и също място с него. Затова напуснах и казах, че искам да пътувам. Баща ми помисли, че съм в криза, защото тъкмо навършвах трийсет. Отидох първо в Австралия — възможно най-отдалеченото място.

Бош подпъхна две възглавници зад гърба си, после я при-тегли към гърдите си и целуна косата й.

— Имах много пари и нямаше от какво да се притеснявам. Пътувах непрекъснато, хващах се да работя на най-странни места, когато ми дойдеше желание за работа. Не се прибрах почти четири години. Когато се върнах, веднага влязох в академията. Просто си се разхождах по улицата и видях центъра за набиране на полицейски кандидати. Взех си листовка… и после нещата се развиха много бързо.

— Историята ти показва доста импулсивен и вероятно безразсъден процес на взимане на решения. Как си минала през първоначалното сито?

Тя се засмя.

— Ами напоследък се хвърлят много усилия за така наречените „зрели“ жени — кандидатки за академията. За оглаждане на острите тестостеронови ръбове в отдела. — Брашър се притисна към слабините му, за да илюстрира казаното. — И като споменах тестостерон, не ми разказа как мина днес при старата кримка.

Бош отговори само с изръмжаване.

— Веднъж Ървинг дойде да говори пред класа ни за моралната отговорност при носенето на полицейската значка — продължи тя. — При положение че нямаше човек, на когото да не е известно, че на шестия етаж се правят повече сделки, отколкото са дните в годината. Този, който ни наставляваше, всъщност беше въплъщение на комбинатор. Порнографията беше пълна.

Двамата замълчаха.

— Невероятно е — каза Брашър. — След толкова години в земята тия кости решиха да изплуват, като някакъв призрак.

— Цял град от кости е. И всичките чакат реда си да се покажат. Но не ми се говори сега нито за кости, нито за Ървинг, нито за нищо, свързано с тях.

— А какво ти се ще тогава?

Той не отговори. Брашър се обърна към него и го натисна да легне по гръб.

— Какво ще кажеш, ако една зряла жена се опита да ти изглади поне един остър ръб?

Беше му невъзможно да не се усмихне.