Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

LITTLE, BROWN AND COMPANY

© 2002 by Hieronymus, Inc.

 

МАЙКЪЛ КОНЪЛИ

ГРАД ОТ КОСТИ

Американска, първо издание

Превод Борислав Пенчев

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 20

ИК „БАРД“ ООД — София 1124, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II, тел. 46 46 59, http://www.bard.bg

ISBN 954-585-342-5

История

  1. — Добавяне

31.

Хората от нравствения отдел, Айман и Лийби, нарисуваха схема на автомивката и обозначиха мястото под навеса й, където бяха забелязали Стоукс. Три от страните на мивката се затваряха от бетонени стени и постройки. Теренът в съседство с Ла Бреа беше около петдесет метра, с метър и половина разделителна стена околовръст, с входове и изходи в четирите ъгъла. Ако Стоукс се опиташе да избяга, можеше да прескочи стената, но по-вероятно беше да използва изходите.

Планът беше прост. Айман и Лийби щяха да покриват входа, а Брашър и Еджууд — изхода на автомивката. Бош и Едгар щяха да влязат с колата като клиенти и да задържат Стоукс. Радиовръзката им имаше код „червено“ в случай на бягство и код „зелено“ при залавяне без съпротива.

— Запомнете — каза Бош, — почти всеки мияч, чистач или ваксаджия на това място вероятно се укрива по някаква причина и е готов да духне. Дори и да хванем Стоукс без проблем, другите ще се раздвижат. Появата на полицаи на авто-мивка е като да извикаш „Пожар!“ в театър. — Бош нарочно задържа погледа си върху Брашър, най-неопитната от групата. Предишната вечер се бяха разбрали да не показват по никакъв начин, че между тях има нещо повече от колегиално познанство. — Разбрахте ли за какво говоря?

Тя се усмихна.

— Разбрах.

— Добре тогава. Ако сте готови, да вървим.

Двамата с Едгар се отправиха към неговия „Лексус“ — и изведнъж Бош осъзна, че колата лъщи като чисто нова.

— Мамка му!

— Е, какво сега? Грижа се за колата си.

Бош се огледа. В една бетонена ниша зад ресторанта за бързо хранене беше оставена кола, измита съвсем наскоро. От нея все още се стичаше вода и се събираше в голяма локва на паважа.

— Мини през тая локва няколко пъти, за да понацапаш колата.

— Хари, няма да мърся колата си с тия гадости.

— Хайде де, трябва да изглежда все едно има нужда от измиване, иначе няма смисъл да влизаме с нея в мивката. Сам го каза — момчето е бъзливо. Не е нужно да го предупреждаваме.

— Ама ние всъщност няма да мием колата. Цялата мръсотия ще си остане по нея.

— Виж какво, ако го хванем, ще накарам Айман и Лийби да го откарат и ще ти измием колата. Дори ще платя лично.

— Мамка му!

— Просто мини през локвата. Губим време.

Едгар изцапа колата и потегли към автомивката в пълно мълчание. Колата на двойката от „нравствена“ бе спряна на известно разстояние от входа, патрулката се намираше по-надолу по улицата, между други паркирани коли. Бош натисна копчето на предавателя си.

— Готови ли са всички?

Отговориха му две изпуквания от „нравствените“, последвани от гласа на Брашър:

— Готови сме.

— Окей, влизаме.

Едгар вкара колата на линията за обслужване, където се оставяше за почистване с прахосмукачка и клиентът поръчваше измиването. Очите на Бош се запреместваха от един работник на друг. Всички носеха оранжеви комбинезони и бейзболни шапки. Това забавяше разпознаването, но погледът му скоро попадна върху Джони Стоукс.

— Там е — каза той на Едгар. — До черното беемве.

Ясно му беше, че в момента, в който се подадат от колата, всички наоколо, които са си имали неприятности със закона, ще познаят, че са ченгета. Налагаше се възможно най-бързо да се доберат до Стоукс.

Той погледна към Едгар.

— Готов ли си?

— Давай.

Двамата отвориха вратите едновременно. Стоукс беше на около двайсет и пет метра от тях, с гръб, клекнал до колелата на беемвето. Бош чу Едгар да подхвърля в движение към някого да не се занимава с чистене и че ще се върне след минута.

Докато минат половината разстояние, ги забелязаха и някой зад тях се провикна: „Ченгета!“

Стоукс се изправи, обърна се и разбра, че търсят него. Беемвето блокираше най-прекия му път за бягство — наляво и през входа на автомивката. Той направи движение надясно, но спря, осъзнал, че там няма изход.

— Чакай! — извика Бош. — Искаме само да поговорим!

Стоукс видимо се отпусна. Бош продължи към него, а Едгар мина вдясно, за да попречи на евентуален опит за бягство.

Бош се приближи с широко разтворени ръце — в едната държеше радиостанцията си.

— Лосанжелиска полиция. Искаме само да ти зададем няколко въпроса.

— За какво?

— За…

Стоукс внезапно вдигна ръка и пръсна в лицето на Бош с почиставащата смес за гуми. После се втурна надясно, към мястото, където високата задна стена на автомивката се съединяваше със страничната стена на триетажен жилищен блок.

Бош вдигна ръце към очите си. Чу как Едгар изкрещя и хукна да гони Стоукс. Бош вдигна радиостанцията и изкрещя:

— Червено! Червено! Червено! Бяга към задния ъгъл. — После клекна, остави я на земята, обърса очите си с ръкава на якето и успя да ги отвори за миг. До задницата на беемвето имаше навит маркуч. Той пусна водата и поля цялото си лице, без да го е грижа за дрехите му. Очите му направо изгаряха.

След няколко секунди почувства облекчение, пусна маркуча на земята, без да го спира, и взе радиостанцията. Очите му още пареха, но виждаше достатъчно, за да може да се движи. Чу смеха на работниците, но не им обърна внимание.

Включи се на честотата на патрулните коли на холивудското управление.

— До патрулиращите от холивудското управление, полицаи в преследване на заподозрян, Ла Бреа и Санта Моника. Бял мъж, тридесет и пет годишен, тъмна коса, оранжев комбинезон. В близост до автомивката.

Не си спомняше точния адрес на автомивката, но всеки патрулиращ полицай със сигурност го знаеше. Той превключи на основната честота на управлението и изиска линейка за откарване на ранен полицай. Нямаше представа с какво са напръскани очите му. Чувстваше се по-добре, но не искаше да рискува с някое дълготрайно увреждане.

После се върна на оперативната честота на групата, за да разбере кой къде се намира. Отговори единствено Едгар.

— В единия от ъглите на оградата имаше дупка и той мина през нея. Сега е някъде между жилищните сгради на север от мивката.

— Къде са другите?

Връзката не беше много ясна — явно Едгар минаваше през зони със слабо покритие и не беше сигурно, че го е чул. Бош пусна радиостанцията в джоба си и отиде на бегом до дупката в оградата — намираше се зад два големи контейнера с течен сапун.

Промуши се през нея, като закачи якето си на някакво ръждиво желязо, и се озова в тясна уличка между жилищните блокове. Патрулната кола беше спряна в края й — на четиридесетина метра — и двете й врати зееха отворени. Другият край беше препречен от колата на двете ченгета от нравствена.

Бош бързо тръгна към патрулната кола, като се оглеждаше и ослушваше внимателно. Опита се да влезе във връзка по радиостанцията си, но не получи никакъв отговор.

Патрулната беше спряна на рампата пред подземния гараж на най-големия от блоковете. Бош си спомни, че в досието на Стоукс фигурираше и автомобилна кражба. Логично беше да е влязъл в гаража, за да открадне кола, с която да се измъкне.

Гаражът беше огромен и очевидно следваше извивките на сградата. Имаше три ленти за паркиране и рампа, водеща съм по-долен етаж. Не се виждаше жива душа. Единственият доловим звук бе капането на вода от някакви тръби. Бош тръгна по средната лента и извади пистолета си. Стоукс вече беше успял да пригоди за оръжие спрей, а гаражът му предоставяше много по-големи възможности в това отношение.

Оглеждаше автомобилите за следи от разбиване, но такива нямаше. До слуха му достигна ехото на бягащи стъпки на долния етаж. Той бързо стигна до рампата и слезе надолу, като внимаваше да не издава никакъв звук.

Долният етаж беше още по-тъмен. Бош запристъпва предпазливо — и изведнъж някъде отпред проехтя напрегнатият глас на Брашър:

— Стой! Не мърдай!

Бош тръгна натам, приготвил оръжието си за стрелба. Би трябвало да предупреди за присъствието си — но това можеше да отклони вниманието на Брашър и да даде шанс на Стоукс да избяга или да се нахвърли върху нея.

Мина под наклона на рампата и ги видя — на не повече от петнайсет метра. Брашър беше изблъскала Стоукс до стената и го държеше в това положение, натиснала гърба му с ръка. Фенерчето й беше оставено на земята до десния й крак и лъчът му осветяваше стената. Беше си свършила работата перфектно.

Бош тръгна към тях, като наведе пистолета си.

И видя как Брашър отпусна ръката си, направи крачка назад и се огледа. Грешка, напълно несъвместима с това, на което я бяха учили по време на подготовката й. Даваше пространство на Стоукс за нов опит за бягство.

Събитията сякаш влязоха в забавен кадър. Бош се опита да подвикне, но внезапно гаражът се изпълни от ослепителната светлина и гърма на изстрел. Брашър падна на земята, Стоукс остана прав. Звукът от изстрела отекна многократно от стените — не можеше да се разбере откъде се стреля.

Бош приклекна и се заоглежда. Същевременно вниманието му привлече Стоукс, който започна да се обръща. Видя също, че Брашър вдигна ръката, в която държеше пистолета си, и го насочва към Стоукс. Бош също насочи своя „Глок“ към него и изкрещя:

— Не мърдай!

И в следващата секунда беше до тях.

— Не стреляй! — изпищя Стоукс. — Не стреляй!

Бош не отместваше поглед от него. Очите му продължаваха да парят, но дори и едно премигване можеше да се окаже фатална грешка.

— Долу! Лягай долу! Веднага!

Стоукс се просна по корем и разпери ръце. Бош го прекрачи и със стотици пъти тренирано движение заключи китките му зад гърба.

После прибра пистолета в кобура и се обърна към Брашър. Очите й бяха широко отворени. Шията и предницата на униформената й риза бяха облени в кръв. Бош коленичи до нея и разкъса ризата й. Кръвта беше толкова много, че не можа веднага да види раната. Куршумът беше влязъл в лявото й рамо, само на сантиметър от презрамката на бронираната жилетка.

Кръвта не спираше да шурти и лицето на Брашър бързо пребледняваше. Устните й се движеха, без да издадат звук. Бош се огледа за нещо, с което да спре кръвта, и погледът му попадна върху парцала, подаващ се от задния джоб на Стоукс. Измъкна го с рязко движение и го притисна върху раната. Брашър простена от болка.

— Знам, че те боли, Джулия, но трябва някак да спра кървенето.

Развърза вратовръзката си с една ръка и стегна импровизирания компрес.

— Потърпи, Джулия, потърпи…

Грабна радиостанцията си от земята и включи основната честота.

— Дежурен, ранен полицай, долният етаж на гаража на жилищен блок на Ла Бреа Парк, Ла Бреа и Санта Моника. Имаме нужда от медицински екип ВЕДНАГА! Заподозреният е заловен. Потвърди, че ме чуваш.

След безкрайно дълго време дежурният диспечер поиска съобщението да бъде повторено — връзката се разпадала. Бош натисна копчето и изрева:

— Къде е медицинският екип? Има ранен полицай! — Прехвърли се на връзка с групата. — Едгар, Еджууд, на долния етаж на гаража сме. Брашър е ранена. Хванахме Стоукс. Повтарям, Брашър е ранена. — Пусна радиостанцията и извика, колкото глас имаше. После свали якето си и го сви на топка.

— Не го направих аз! — изкрещя Стоукс. — Не знам какво…

— Млъкни! Млъкни, мамицата ти!

Бош напъха якето под главата на Брашър. Брадичката й стърчеше нагоре, зъбите й бяха стиснати от болка. Устните й бяха почти бели.

— Идва линейка, Джулия. Повиках ги още преди да сляза, сигурно съм екстрасенс или нещо такова. Дръж се!

Тя отвори уста да каже нещо, но гласът й беше заглушен от изпадналия в истерия Стоукс.

— Не съм аз! Не ги оставяй да ме утрепят. Не съм аз!

Бош легна с цялата си тежест върху гърба му и извика в ухото му:

— Млъкни, мамка му, или аз ще те убия! — После пак се обърна към Брашър. Очите й бяха отворени, по бузите й се стичаха сълзи.

— Джулия, само още няколко минутки. Трябва да издържиш. — Измъкна пистолета от дясната й ръка и го сложи на безопасно разстояние от Стоукс. После взе ръката й в своите. — Какво стана? Какво стана, по дяволите?

Брашър отвори и затвори уста. По рампата се чу тропот на крака и Бош чу, че Едгар го вика.

— Тук съм! След секунда се появиха Едгар и Еджууд.

— Джулия! — извика партньорът й. — О, по дяволите! — И без никакво колебание се засили и с всичка сила изрита Стоукс в ребрата. — Копеле мръсно! — Засили се за втори ритник.

— Не! Не го пипай! — извика Бош.

Едгар сграбчи Еджууд и го дръпна. Стоукс ревеше от болка.

— Отведи Еджууд горе и прати медицинския екип — викна Бош на Едгар. — Тук станциите не вършат работа и за пет пари.

Някъде горе се чуха сирени.

Едгар хвана Еджууд за ръката и двамата хукнаха към рампата.

Лицето на Брашър беше като на смъртник. Бош не разбираше как това може да се случи от рана в рамото. Зачуди се дали не са били два изстрела и ехото да е заглушило втория. Огледа я, но не забеляза друга рана. Не посмя да я обърне — но пък и освен под рамото й другаде нямаше кръв.

— Дръж се, Джулия. Чуваш ли ме? Линейката идва. Потърпи още мъничко.

Тя отвори отново уста и заговори:

— Той… той се опита да… — Стисна зъби и главата й се отпусна безпомощно на една страна върху якето му. — Не беше… Аз не съм…

— Не говори. Пази си силите.

Гаражът се изпълни с шум и светлини. До тях спря линейка, а зад нея патрулна кола. Разтичаха се санитари и униформени полицаи, Айман и Лийби също бяха тук.

— Божичко — молеше се Стоукс, — нека да не умре…

Един от санитарите избута Бош, за да не им пречи. Внезапно Брашър го сграбчи за китката и го придърпа към себе си. Гласът й беше почти недоловим:

— Хари, не им позволявай…

Санитарят сложи на лицето й кислородна маска и прекъсна думите й.

Бош стисна за секунда глезена на Брашър.

— Ще се оправиш, Джулия.

— Добре, Джулия — каза вторият санитар и се наведе над нея. Носеше голяма медицинска чанта. — Аз съм Еди, а това е Чарли. Ние ще те оправим. Точно както каза приятелчето ти — ще се оправиш. Но трябва да се стегнеш. Трябва да го искаш, Джулия. Трябва да се бориш.

Тя се опита да каже нещо, но маската й пречеше. На Бош му се стори, че чу една дума — „безчувствена“.

Санитарите започнаха работата си, като Еди не спираше да й говори. Бош отиде при Стоукс, изправи го и го дръпна настрани.

— Ребрата ми са потрошени — оплака се Стоукс. — Трябва да видят и мен.

— Нищо не могат да направят за теб, така че по-добре си затваряй скапаната уста.

Приближиха се две униформени ченгета. Бош ги позна — бяха от екипа на Джулия, онези, които преди няколко вечери я насърчаваха да не унива.

— Можем да го отведем до участъка.

— Няма нужда, аз ще се оправя — каза Бош.

— Вие трябва да останете тук за ПУП, детектив Бош.

Прави бяха. Екипът, разследващ „Престрелки с участието на полицай“, скоро щеше да дойде и Бош щеше да бъде разпитан като основен свидетел. Но нямаше намерение да повери Стоукс на човек, в когото нямаше абсолютно доверие, така че го поведе нагоре по рампата.

— Чуй ме, Стоукс, искаш ли да живееш?

Младежът не отговори. Вървеше, приведен от болката в ребрата. Бош го сръга точно там, където го беше изритал Еджууд, и Стоукс изстена.

— Слушаш ли ме? — попита Бош. — Искаш ли да живееш?

— Да!

— Тогава слушай какво ти говоря. Ще те сложа в стая и няма да говориш с никой друг освен с мен. Разбра ли?

— Разбрах. Само не им давай да ме бият. Нищо не съм направил. Не знам какво стана. Тя ми каза да се обърна към стената и аз го направих. Кълна се, само…

— Млъквай! — заповяда Бош.

По рампата се спускаха още ченгета и Бош искаше по-бързо да измъкне Стоукс оттук.

Излязоха на улицата и Бош видя Едгар — говореше по мобилния си телефон и същевременно направляваше влизането на още една линейка в гаража. Бош побутна Стоукс към него.

— Тъкмо говорих с лейтенанта. Идва насам — каза Едгар.

— Супер. Къде ти е колата?

— В автомивката.

— Вземи я. Ще закараме Стоукс в участъка.

— Хари, не можем просто така да изчезнем от мястото на…

— Видя какво направи Еджууд. Трябва да закараме това лайно на безопасно място. Вземи си колата. Аз отговарям, ако има разправии.

— Дадено. — Едгар затича към автомивката.

Бош заведе Стоукс до един стълб и го закопча за него. После каза:

— Стой кротко. — Отдръпна се и прокара ръка през косата си. — Какво, по дяволите, се случи там долу?

Не осъзна, че е произнесъл гласно последния въпрос, докато Стоукс не запелтечи, че не е направил нищо.

— Млъквай. Не говоря на теб — сряза го Бош.