Майкъл Конъли
Град от кости (26)

26.

Когато Бош се върна в участъка, Едгар не беше в стаята.

— Хари? — Лейтенант Билетс беше застанала на вратата на кабинета си. Пред бюрото й седеше Едгар. Бош остави куфарчето си и влезе при тях.

— Какво става?

— Точно това питам и аз — каза Билетс, след като затвори вратата. — Жертвата идентифицирана ли е?

— Да. Артър Делакроа, изчезнал на четвърти май хиляда деветстотин и осемдесета.

— Официално мнение на съдебния медик?

— Без съмнение, според специалиста по кости.

— Установено ли е времето на смъртта?

— Почти. Още преди да знаем нещо с категоричност, антропологът беше казал, че фаталното нараняване на черепа се е получило около три месеца след предишна злополука, последвана от операция. Днес се сдобихме с документите по тази операция. Единадесети февруари хиляда деветстотин и осемдесета, в „Куйин ъв Ейнджълс“. Добави три месеца и попадението е почти точно в десятката — по думите на сестра му, Артър Делакроа изчезва на четвърти май. Работата е там, че Артър Делакроа е бил мъртъв четири години преди идването на Николас Трент в този квартал. Смятам, че това обстоятелство смъква подозренията от него.

— Ървинг и „връзки с медиите“ са ми цял ден на главата все за това — каза Билетс. — Разсъжденията ти няма да им се понравят.

— Лошо. Но положението е такова, каквото е.

— Трент не е бил в квартала през осемдесета. Знаем ли къде е бил?

Бош издиша шумно.

— Няма ли да се спрете с тоя Трент? Няма ли да обърнем внимание на детето?

— Не мога да спра, защото не ме оставят на мира. Лично Ървинг ми звънна сутринта. Беше пределно ясен и без да назовава нещата с имената им. Ако се окаже, че невинен човек се е самоубил заради злепоставила го информация в медиите, дошла от наш източник, на цялото управление се лепва огромно черно петно. Като че ли не понесохме достатъчно унижения през последните десет години. Бош се усмихна саркастично.

— Говориш като негова родна сестра. Браво.

Не беше редно да го казва и видя, че от думите му я заболя.

— Може пък и аз да съм съгласна с него. Връхлитат ни скандал след скандал. Аз се смятам за почтено ченге и ми е дошло до гуша от тях.

— И на мен. Но става дума за убийство. Недопустимо е да напасваме резултатите от следствието според имиджовата си тактика.

— Знам, Хари, и не искам нищо такова. Просто казвам, че трябва да сме съвсем сигурни.

— Сигурни сме. Аз съм сигурен. Замълчаха. Избягваха да се гледат в очите.

— Как е Киз? — попита Едгар накрая.

— Ървинг няма да смее да я пипне — каза Бош. — Разбира, че няма да е добре за репутацията му. Освен това тя е може би най-доброто ченге, с което разполагат на третия етаж.

— Винаги говориш със страхотна увереност, Хари — каза Билетс. — Сигурно е приятно усещане.

— В случая е така. — Той се изправи. — Искам да се върна към работата си. Нещата не са спрели на едно място.

— Знам. Джери тъкмо ми разказваше. Отдели ми още минута, ако обичаш.

Бош пак седна на стола.

— Аз просто не мога да разговарям с Ървинг по начина, по който позволявам на теб да говориш с мен. Виж какво ще направя. Ще му сведа цялата последна информация за личността на жертвата и прочие. Ще му предложа да възложи историята на Трент на човек от „вътрешни разследвания“. Така ще получи цялата информация, която би могла да го заинтересува, в случай че обстоятелствата по установяване идентичността на жертвата не му се харесват.

Бош с нищо не показа дали одобрява или не одобрява това. Каза само:

— Сега може ли да тръгваме?

— Сега може.

По-късно, когато бяха само двамата, Едгар го попита защо не е споменал за версията, че Трент се е преместил на Уъндърланд, защото е знаел за местонахождението на костите.

— Защото теорията ти за „болния мозък“ е прекалено крайна, за да бъде споделяна извън тази стая за момента. Ако стигне до Ървинг, още на същия ден ще я видиш под формата на официално изявление за медиите и ще се превърне в основна линия на разследването. Нещо изскочи ли от кутията?

— Има това-онова.

— Какво?

— Първо, установих със сигурност адреса на Самюъл Делакроа — там е, където ни каза дъщеря му. Може да го навестим по всяко време. През последните десет години е имал две сериозни нарушения като шофьор, в момента шофьорските му права са ограничени. Проверих и номера на осигуровката му. Работи към градската управа.

— Като какъв? — Бош не скри изненадата си.

— На непълен работен ден в градския голф-клуб до района за каравани. Кара количката за събиране на топки от терена. Той е човекът, дето всеки момент може да го удари някоя топка по време на игра. Сигурно прескача един-два пъти на ден от паркинга.

— Ясно.

— Второ — Кристин Дорсет Делакроа. По номера на социалната осигуровка е Кристин Дорсет Уотърс. Адрес в Палм Спрингс. Там е отишла да се преоткрива. Ново име, нов живот и прочие.

— Провери ли за развод?

— Подала е заявление през седемдесет и трета. Момчето тогава е било на пет. Посочва психическо и физическо насилие, без да споменава подробности. Не е стигнало до съда, затова повече не се знае.

— И той не го е оспорил?

— Изглежда, са стигнали до споразумение. Получил е родителски права върху двете деца и не е оспорвал останалото. Чиста работа. Документите са само дванайсет странички. Виждал съм папки с по хиляда и двеста. Например от моето собствено дело.

— Ако Артър е бил на пет… някои от нараняванията, според антрополога, са отпреди това време.

— Бракът фактически е престанал да съществува три години преди това — живеели са разделено. Тоест, когато момчето е било на около две години, както каза Шийла.

— Нещо друго?

— Това е. Направил съм копия, ако искаш да прочетеш сам.

— Добре. Ами приятелят по скейтборд?

— Жив е и е в града. Проблемът е, че намерих трима Джон Стоуксовци на възрастта, която ни трябва. Двама живеят във Вали и досиетата им са чисти. Третият е играч. Многобройни арести за дребни кражби, кражба на кола, взлом и притежание на наркотици, за които е стигнал до педагогическа стая. Преди пет години най-накрая късметът не му помогнал и му дали две и половина години условно.

— Говори ли с наблюдаващия го? Гаранцията му тече ли още?

— Преди два месеца е изтекла. Не е известно къде е.

— По дяволите!

— Помолих да отворят биографичната му справка. Израснал е в Уилшир, от един приют в друг. От беля на беля. Той трябва да е нашият човек.

— Мислят ли, че е още в града?

— Да. Само трябва да го открием. Вече изпратих кола на последния му адрес — махнал се е оттам веднага след изтичане на гаранцията.

— И сега е волна птичка. Чудно. Трябва да го пуснем за издирване. Дай на…

— Направих го — прекъсна го Едгар. — Дадох на Манкиевич съобщение до всички патрули. Обеща да им напомня при всяко повикване. Приготвил съм и опознавателни снимки.

— Добре. — Бош беше впечатлен — обикновено Едгар не си даваше зор чак да размножава снимка на търсения за всяка патрулна кола.

— Ще го хванем, Хари. Не знам от каква полза ще ни е, но ще го намерим.

— Може да се окаже особено важен свидетел. Ако жертвата е споделяла с него, че баща му го бие, има на какво да се опрем.

Бош си погледна часовника. Беше почти два. Най-трудното за него беше чакането, независимо дали ставаше дума за получаване на лабораторни резултати, или за съдействие от колеги.

— Какви са плановете ти за довечера? — попита Бош.

— Нищо особено.

— С теб ли е детето?

— Не, само в четвъртъците. Защо?

— Мисля да отида до Спрингс.

— Сега?

— Ще говоря с бившата съпруга.

Едгар на свой ред погледна часовника си. Дори да тръгнеха веднага, нямаше да успеят да се върнат преди да е станало доста късно.

— Мога да отида и сам. Само ми дай адреса.

— Не. Идвам с теб.

— Сигурен ли си? Не е необходимо. Просто не ми се виси да чакам нещо да се случи.

— Знам, Хари. — Едгар стана и свали якето си от облегалката на стола.

— Тогава отивам да кажа на Билетс.