Майкъл Конъли
Град от кости (13)

13.

Подземният етаж на полицейското управление на Лос Анжелис служи за съхраняване на докладите по всяко следствено дело от началото на модерната ера. До средата на деветдесетте докладите се съхраняваха на хартиен носител по осем години, след което се прехвърляха на микрофилм за постоянно съхранение. Сега всичко беше компютризирано, като едновременно течеше процес на връщане назад в годините, за да се вкара в компютърната памет цялата налична информация. Но процесът беше бавен и не беше стигнал по-далеч от края на осемдесетте.

Бош застана пред бюрото на архивния служител точно в девет. Носеше си два термоса кафе и два сандвича в книжна кесия.

— Вярвате или не, трябва да прегледам микрофилмите на всички изчезнали от седемдесет и пета до осемдесет и пета — каза той с усмивка.

Служителят — възрастен мъж с типична бледност на човек, прекарващ много време в затворено помещение, подсвирна и каза:

— Доста работа. Искате записите за пълнолетни или за хлапета?

— Непълнолетни.

— Е, това улеснява нещата.

— Благодаря.

— Няма за какво.

Архиварят изчезна между рафтовете и Бош зачака. След пет минути мъжът се появи с десет малки плика с материалите. Купчина с поне десетсантиметрова дебелина. За награда получи единия от сандвичите, а Бош се разположи с другия и кафето до устройство за прожектиране на микрофилмите.

Започна с 1985 година. След като свикна да работи с устройството, прехвърлянето на файловете се ускори. Ако отделното досие не беше маркирано като „закрито“ и ако възрастта и полът на жертвата съответстваха на търсеното от него, Бош прочиташе описанието на случая и му правеше копие.

Микрофилмите съдържаха и досиета, изпратени от външни агенции на лосанжелиското полицейско управление, ако се смяташе, че изчезналият се е отправил към Лос Анжелис.

Бяха необходими повече от три часа, за да прегледа целия материал. Когато приключи, имаше повече от триста преснимани досиета. Без да е ясно дали усилието и отделеното време са си стрували.

Болеше го главата от взиране в екрана и попиване на толкова истории, пропити със скръб. Дори не беше пипнал сандвича си.

Върна пликовете с микрофилмите и реши да свърши компютърната работа в централното управление, вместо да се връща в Холивуд. От Паркър Сентър щеше да излезе на магистрала 10 и по нея директно да стигне до Венис.

В помещението на отдела „Кражби и убийства“ имаше само двама детективи на смяна — гледаха мач по телевизията. Кизмин Райдър, бившата партньорка на Бош, а някакъв мъж. Когато видя Бош, Райдър се изправи и се усмихна.

— Хари, какво правиш тук?

— Работя по един случай. Нещо против да използвам някой от компютрите ви?

— Оная работа с костите? Чух за нея по новините. Хари, това е Рик Торнтън, партньорът ми.

Бош стисна ръката му и се представи.

— Ела на моето бюро — каза Райдър. — Можеш да използваш компютъра ми. — Тя го настани на стола си. — Само си клатим краката. Никаква работа. А пък аз не обичам футбол.

— Не се оплаквай от скучните дни. Не са ли ти го казвали?

— Да, предишният ми партньор. Единственото смислено нещо, казано от него.

— Права си.

— С нещо да помогна?

— Проверявам имена, нищо особено.

Бош извади от куфарчето си дневника на разследването. Отвори го на страницата с имената и адресите на разпитаните, живеещи на Уъндърланд Авеню. Подобна проверка беше съвсем редовна практика.

— Искаш ли кафе или нещо друго? — попита Райдър.

— Няма нужда. Благодаря, Киз. — Той кимна към Торнтън, който седеше с гръб към тях в другия край на стаята.

— Как е?

Тя сви рамене и прошепна:

— От време на време ми дава да свърша някоя истинска детективска работа.

— Винаги можеш да се върнеш в Холивуд — прошепна той в отговор.

Започна да вкарва паролите за влизане в компютъра на Националния индекс на престъпленията и Райдър моментално се обади:

— Хари, ти още пишеш с два пръста!

— Толкова мога, Киз. Така съм го правил почти трийсет години. Да не би да очакваш отгоре да ми дойде как да пиша с десет? Също така испанският ми все още не е блестящ, а и не мога да танцувам. Само от една година не сме заедно.

— Я ставай, динозавър такъв. Аз ще я свърша тая работа. Иначе ще нощуваш тук.

Бош вдигна ръце в знак, че се предава. Тя зае мястото му и затрака по клавиатурата.

— Също като едно време — каза Бош.

— Не ми напомняй. Гадната работа беше винаги за мен.

— Виж, не го правя нарочно. Не знаех, че ще си тук.

— Да бе! Я по-добре кажи за придобивката?

— Какво?

— Чу ме. Новобранчето, с което ъъъ… излизате.

— Как, по дяволите, вече си научила?

— Защото съм опитен събирач на информация. И все още имам връзки в Холивуд. Хубава ли е? Това е всичко, което исках да знам. Не си вра носа.

— Да, хубава е. Почти не я познавам. Изглежда, знаеш повече за нас, отколкото знам аз.

— Ще вечеряте ли заедно днес?

— Да, ще вечеряме заедно.

— Хари! — Шеговитите нотки в гласа на Райдър изчезнаха.

— Какво?

— Имаме много добро попадение.

Бош се наведе и погледна екрана. После каза:

— Днес май няма да вечерям.