Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

LITTLE, BROWN AND COMPANY

© 2002 by Hieronymus, Inc.

 

МАЙКЪЛ КОНЪЛИ

ГРАД ОТ КОСТИ

Американска, първо издание

Превод Борислав Пенчев

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 20

ИК „БАРД“ ООД — София 1124, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II, тел. 46 46 59, http://www.bard.bg

ISBN 954-585-342-5

История

  1. — Добавяне

48.

В осем часа събота сутринта Бош седеше в таратайката си и наблюдаваше една малка дървена къща на една пресечка от основната артерия на Лоун Пайн — градче на три часа път северно от Лос Анжелис, в подножието на Сиера Невада. Отпиваше студено кафе от пластмасова чаша, още една беше приготвена за по-късно. Костите го боляха от студа, от нощта, прекарана в шофиране и после в опити да спи в колата. Беше пристигнал в малкия планински градец твърде късно, за да си намери стая в мотел. А и му беше известно, че по принцип не е желателно да се избере Лоун Пайн за прекарване на уикенда без предварителна резервация.

С пукването на зората сиво-синята грамада на планината се извиси зад града и го смали до действителните му размери — съвсем незначителни пред лицето на природата. Бош погледна към връх Уитни — най-високата точка на Калифорния. Върхът си беше там открай време и щеше да е там много след изчезването на човешкия вид. Тази мисъл някак си го примиряваше с нещата от живота, които знаеше. Беше гладен и изпитваше желание да отскочи до градчето за стек с пържени яйца. Но не можеше да помръдне от поста си. Хората се местеха от Лос Анжелис в Лоун Пайн не само от омраза към тълпите, смога и ритъма на живот в метрополиса. Но също и заради любовта към планината. Бош не възнамеряваше да рискува да изпусне Дон и Одри Блейлок, ако излязат на сутрешна разходка, само за да се натъпче.

Чакаше появата на някакъв признак на живот в къщата — включено осветление или появата на вратата на някой, който да прибере оставените преди два часа вестници. Купчинката беше тънка и най-вероятно в нея не се съдържаше „Лос Анжелис Таймс“. Хората от Лоун Пайн пет пари не даваха за Лос Анжелис, нито пък за неговите убийства или детективи.

В девет часа от комина на къщата започна да се вие дим. След няколко минути мъж на около шейсет, навлякъл жилетка, се показа и прибра вестника. Хвърли поглед към колата на Бош и влезе обратно.

Бош не се криеше. Подкара колата и я спря на входната алея пред къщата на семейство Блейлок. Мъжът, който бе взел вестника, отвори вратата още преди Бош да позвъни.

— Господин Блейлок?

— Да, аз съм.

Бош му показа полицейските си документи.

— Дали е удобно да поговоря с вас и съпругата ви? Отнася се до разследване, което водя.

— Сам ли сте?

— Да.

— От колко време сте навън?

Бош се усмихна.

— От около четири часа. Пристигнах твърде късно, за да си намеря стая.

— Влезте. Кафето е сложено.

— Дано да е горещо.

Домакинът му го поведе към едно канапе и няколко стола, разположени до камината.

— Ще се върна със съпругата ми и кафето.

Бош пристъпи към стола най-близко до камината. Точно преди да седне забеляза множеството фотографии, закачени на стената зад канапето, и отиде да ги разгледа. Всичките бяха на деца. От всякакви раси. Две от децата бяха с очевидни физически или умствени недъзи. Питомците. Бош се върна на стола, седна и зачака.

Блейлок се върна с голяма чаша димящо кафе. Зад него вървеше жена, видимо малко по-възрастна от съпруга си. Очите й все още не бяха съвсем прояснени от съня, но изражението й беше добродушно.

— Това е Одри, съпругата ми — каза Блейлок. — Черно ли пиете кафето? Всички полицаи, които познавам, го пият черно.

Съпругът и съпругата се настаниха един до друг на канапето.

— Черно е добре. Много ли полицаи познавате?

— Да, когато живеех в Лос Анжелис. Тридесет години работих в градската пожарна. Напуснах като ръководител на пожарна секция през деветдесет и втора, след бунтовете. Достатъчно ми беше. Дойдох точно преди Уотс и си тръгнах след събитията.

— За какво искате да говорите с нас? — намеси се Одри.

Очевидно не й се слушаха приказките на съпруга й.

Кафето беше изпито и с въведенията беше приключено.

— Занимавам се с убийства. В холивудския участък. Работя…

— Шест години работих там. — Блейлок имаше предвид станцията на пожарната в съседство с участъка.

— Дон, остави човека да ни каже за какво е бил целия път дотук — каза Одри.

— Извинете, продължавайте.

— Работя върху един случай. Убийство в района на Лоръл Кениън. Старият ви квартал. Издирваме хора, живели на онази улица през хиляда деветстотин и осемдесета.

— Защо тогава?

— Това е годината на извършване на убийството.

Те го погледнаха втрещено.

— Това някой неразкрит случай ли е? — попита Блейлок. — Защото не си спомням нещо подобно да е ставало там по наше време.

— В голяма степен е неразкрито. Тялото беше намерено само преди две седмици. Било е заровено в гората, на хълма.

— Божичко! — възкликна Одри. — Искате да кажете, че през цялото време, докато сме живели там, горе е имало труп? Децата ни често играеха там. Кой е убитият?

— Дете, на дванайсет години. Артър Делакроа. Името говори ли нещо на някой от вас?

Двамата съпрузи първо поровиха в паметта си, после се спогледаха за потвърждение на резултата и поклатиха глави отрицателно.

— Не — отговори Дон Блейлок.

— Къде е живял? — попита Одри Блейлок. — Не мисля, че е бил от квартала.

— Не. Живял е в района на Миракъл Майл.

— Ужасно. Как е бил убит?

— Бил е пребит до смърт. Ако не възразявате… Знам, че сте любопитни да научите фактите, но бих желал да ви задам въпросите си.

— Извинявайте — каза Одри. — Моля ви, продължете. Какво още можем да ви кажем?

— Опитваме се да възстановим картината на улицата от онова време. Кой е живял там и кой кой е. Рутинна задача. — Бош се усмихна и веднага почувства, че се получава неестествено. — Но не е лесно. Картината доста се е променила оттогава. Всъщност доктор Гайо и още един човек, Хътър, са единствените, които живеят там от осемдесета.

Одри се усмихна топло.

— О, Пол е много добър човек. И досега получаваме коледни картички от него, дори и след като съпругата му почина. Разбира се, неговите услуги бяха прекалено скъпи за нас. Най-често водехме нашите деца в държавни болници. Но ако се случеше нещо спешно, в края на седмицата или когато Пол ни гостуваше, изобщо не се колебаеше. Днес някои доктори се боят да направят каквото и да било, понеже… Извинете, отплеснах се като съпруга ми, а вие не сте дошли за това.

— Няма нищо, госпожо Блейлок. Споменахте вашите деца. От някои от съседите ви разбрах, че сте имали нещо като приют, така ли?

— О, да — каза Одри. — Двамата с Дон гледахме деца цели двайсет и пет години.

— Това е достойно за възхищение. Колко деца са минали през ръцете ви?

— Трудно е да се прецени. Някои бяха при нас с години, други само за седмици. Много от тях бяха на милостта на съдилищата за малолетни. Сърцето ми се късаше, когато дойдеше разпореждане детето да се върне в друг приют, при родител или пък нещо друго, точно когато започвахме да свикваме с него, а и то започваше да свиква с дома ни. Винаги съм казвала, че за да даваш подслон на такива деца, трябва да имаш не само голямо сърце, но и железни нерви. Съпругът й я хвана за ръката и каза:

— Веднъж направихме преброяване. Общо тридесет и осем деца. Може да се каже, че сме отгледали седемнайсет от тях. Тези, които живяха в дома ни достатъчно дълго, та това да им окаже влияние. От две години до… например едно от децата го гледахме четиринайсет години. — Той се обърна към стената и посочи снимката на момче в инвалидна количка. Крехка физика и очила с дебели стъкла. Китките му бяха изкривени неестествено, както и усмивката. — Това е Бйни.

— Невероятно — каза Бош, извади химикалка и бележника си и го отвори на нова страница. Точно тогава мобилният му телефон записука.

— Телефонът ми — обясни Бош. — Не обръщайте внимание.

— Няма ли да отговорите?

— Могат да ми оставят съобщение. Не мисля, че връзката е особено добра толкова близо до планината.

— Е, да, ние се радваме, че имаме поне телевизия. Бош се усети, че коментарът му е ненужен и че сигурно ги е засегнал.

— Съжалявам, не исках да прозвучи така. А дали бихте могли да ми разкажете какви деца имахте в къщата си през осемдесета?

— Замесено ли е някое от нашите деца? — попита Одри.

— Не знам, госпожо. Не знам кой е живял с вас. Както казах, опитваме се да съберем пълна информация за обитателите на квартала. Хората, които са живели там, ще ни служат за отправна точка.

— Сигурна съм, че от отдела по младежки въпроси ще са в състояние да ви помогнат.

— Всъщност сега е дирекция по въпросите на децата. И няма да са в състояние да ни помогнат по-рано от понеделник, госпожо Блей л ок. А става дума за убийство и се нуждаем от информацията веднага.

— Ами, трудно ще е да си спомним кой е бил при нас във всеки определен период — каза Дон Блейлок. — Има някои, за които веднага се сещаме — като Бени, Джоди и Франсис. Но, както каза Одри, всяка година идваха и си отиваха по няколко деца. Тях е трудно да си припомним. Да видим, хиляда деветстотин и осемдесета… — Той се изправи и се обърна така, че да вижда всичките снимки на стената. Посочи една, на чернокожо момче на около осем години. — Това е Уилям. Той беше през осемдесета. Той…

— Не, не беше — прекъсна го Одри. — Дойде през осемдесет и четвърта. Не помниш ли, олимпийските игри? Ти му направи факел от станиол.

— О, да, осемдесет и четвърта.

Бош се размърда на стола. Близостта на камината ставаше твърде осезателна.

— Да започнем с трите деца, които споменахте. Бени и другите две. Как са пълните им имена?

Казаха му пълните им имена и телефонни номера за контакт за двете деца.

— Бени почина преди шест години — каза Одри. — Множествена склероза. Беше ни много скъп.

Бош замълча, колкото налагаше приличието.

— Някой друг? Нямате ли дневници за децата, които сте отглеждали и за колко дълго?

— Имаме, но не са при нас. Съхраняват се в Лос Анжелис. — Дон щракна с пръсти. — Знаете ли, имаме пълен списък с имената на всяко дете, на което сме се опитали да помогнем. Само че не е подреден по години. И без това няма да ви е необходим целият. Дали ще ви е от полза, как мислите?

Бош забеляза гневния поглед, който Одри хвърли на съпруга си. Инстинктът й налагаше да защитава децата си от всякаква заплаха, въображаема или не.

— Да, ще бъде от голяма помощ.

Блейлок излезе от стаята и Бош погледна Одри.

— Вие не искахте да ми дава списъка. Защо, госпожо Блейлок?

— Защото не смятам, че сте откровен с нас. Вие търсите нещо. Нещо, което да отговори на нуждата ви. Не сте карали три часа посред нощ от Лос Анжелис само за да задавате рутинни въпроси, както се изразихте. Знаете какъв е произходът на децата. При нас не са идвали само ангелчета. Не искам никое от децата да отговаря по обвинение само заради миналото си.

Бош изчака, за да е сигурен, че е свършила.

— Госпожо Блейлок, били ли сте в приюта „Макларън“?

— Разбира се. Няколко от нашите деца дойдоха оттам.

— И аз съм от „Макларън“. Бил съм и в няколко други подобни домове, където не се задържах дълго. Аз съм едно от тези деца и знам какво представляват. Знам също, че някои от тези сиропиталища могат да дарят любов или могат да бъдат по-лоши и от мястото, откъдето са те взели, за да отидеш там. Знам, че някои от хората, които подслоняват безпризорни, могат да ги гледат като собствени деца и че други се интересуват само от чековете от службата за деца.

— Няма значение — отвърна тя след известна пауза. — Вие търсите да изградите мозайката си с всяко парче, което можете да напаснете.

— Грешите, госпожо Блейлок. И за мен също.

Блейлок се върна с някаква зелена папка. Сложи я на квадратната масичка за кафе и я отвори. Джобовете й бяха натъпкани със снимки и писма. Одри продължи мисълта си:

— Съпругът ми работеше за градската управа, точно като вас, и няма да му е драго да чуе какво казвам. Но аз не ви вярвам, нито вярвам, че ни казвате истинските причини за идването си. Не сте честен с нас.

— Одри! — повиши глас мъжът й. — Човекът се опитва да си върши работата.

— И ще ни наговори какво ли не, само да я свърши. И ще нарани децата ни, за да я свърши.

— Одри, моля те!

Дон Блейлок подаде на Бош един лист, изписан с имена, и си го дръпна още преди Бош да е успял да го прочете. Сложи го на масичката и започна да поставя кръстчета до някои от имената, като обясняваше:

— Направихме списъка, за да не изгубим ничии следи. Може да се изненадате, че е възможно да обичаш някого повече от себе си, но когато трябва да запомниш двайсет или тридесет рождени дни, винаги някой остава забравен. Отбелязвам децата, които дойдоха при нас след хиляда деветстотин и осемдесета. Одри ще провери още веднъж списъка за сигурност.

— Не, няма.

Мъжете не й обърнаха внимание. Очите на Бош се движеха по листа по-бързо от молива на Блейлок. Пръстът му се протегна към едно име във втората половина на списъка.

— Кажете ми за това дете.

— Кой е това? — попита Одри.

— Джони Стоукс — отговори Бош. — Бил е при вас през осемдесета, нали?

— Нали ти казах? — каза Одри на съпруга си и изгледа сърдито Бош. — Знаел е за Джони преди да дойде. Права бях, че не е честен човек.