Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

LITTLE, BROWN AND COMPANY

© 2002 by Hieronymus, Inc.

 

МАЙКЪЛ КОНЪЛИ

ГРАД ОТ КОСТИ

Американска, първо издание

Превод Борислав Пенчев

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 20

ИК „БАРД“ ООД — София 1124, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II, тел. 46 46 59, http://www.bard.bg

ISBN 954-585-342-5

История

  1. — Добавяне

39.

Бош спря колата пред шахтата на отводнителния канал и бързо угаси двигателя. Не желаеше да предизвиква вниманието на никой от обитателите на Уъндърланд Авеню. Надяваше се, че е достатъчно късно и че всички завеси по прозорците са спуснати.

Беше сам — партньорът му се беше прибрал у дома. Наведе се и натисна копчето за отваряне на багажника. После показа глава през страничното стъкло и се загледа към склона. Въжетата и стъпалата, водещи към мястото на първоначалния оглед, вече бяха отстранени. Именно така и предпочиташе да бъде — колкото е възможно по-близо до обстоятелствата, при които Самюъл Делакроа беше замъкнал нагоре трупа на сина си посред нощ.

Лъчът от фенерчето го стресна. Не беше усетил, че е поставил пръста си върху копчето. Изключи го и огледа притихналите къщи наоколо. Инстинктът му го беше върнал към мястото, откъдето бе започнало всичко. В ареста беше затворен човек за убийство отпреди двайсет години, но вътрешното му усещане подсказваше, че нещо не е наред. Бош тихо отвори вратата на колата и излезе с фенерчето в ръка.

Огледа се още веднъж, застанал зад колата, и вдигна капака. В багажника лежеше кукла за тестове, заета от Джеспър от лабораторията за експертизи. Подобни чучела се използваха при възстановки на извършени престъпления, най-вече самоубийства и прегазвания с избягване от местопроизшествието. В лабораторията разполагаха с различни размери, от невръстни деца до възрастни. Теглото можеше да се нагласява чрез прибавяне или махане на по-ловинкилограмови торбички с пясък от отделенията на торса и крайниците. В лабораторията Бош и Джеспър бяха нагласили куклата с тегло от трийсет килограма, за колкото беше направена оценката на Голихър, базирана на размера на костите и снимките на момчето. На гърба на куклата беше окачена раница, подобна на намерената по време на разкопките и натъпкана с парцали от багажника — за още по-голяма точност на възстановката.

Бош хвана куклата за ръцете, извади я от багажника и я метна на лявото си рамо. Наведе се да вземе и фенерчето. Беше евтина джунджурия от дрогерия, каквато Делакроа им бе казал, че бил използвал през онази нощ. Бош го включи и тръгна към склона.

Започна да се изкачва и веднага разбра, че ще му трябва да се хваща и с двете ръце за корените и храстите. Бош натика фенерчето в един от предните си джобове. Така лъчът му светеше нагоре и беше почти безполезен.

През първите пет минути падна два пъти и капна още преди да е успял да изкачи и десет метра по стръмния наклон. Без светлината от фенерчето не забеляза един малък клон и той раздра бузата му. Бош изруга, но продължи нагоре.

На височина петнайсет метра направи първата почивка — стовари куклата до една монтерейска ела и се настани върху гърдите й. Издърпа фланелката от панталоните си и попи кръвта от бузата си. Раната щипеше от потта, която се стичаше по лицето му.

— Добре, чеденце, да вървим — обърна се той към куклата, когато успя да си поеме дъх.

Следващите пет метра влачеше чучелото. Напредваше по-бавно, но пък беше по-лесно от носенето на трийсет килограма на рамо, а и Делакроа им беше казал, че влачел Артър, доколкото можеше да си спомни.

След още една почивка изкатери и последните десет метра, довлече куклата до полянката под акациите и клекна до нея.

— Глупости! — Дишаше задъхано. — Пълни глупости.

Не виждаше как Делакроа би могъл да го направи. В момента той беше с десет години по-възрастен от Делакроа при предполагаемото извършване на същото усилие, но пък беше в отлична форма. Освен това беше и трезвен, а Делакроа твърдеше, че се намирал в другата крайност. Инстинктът му казваше, че Делакроа ги е излъгал. Не го беше направил по начина, по който го разказваше. Или не бе качвал тялото на хълма, или беше имал помощ. А имаше и трета възможност — Артър Делакроа да е бил жив и да се е изкачил сам.

Дишането му най-сетне се успокои. Бош вдигна глава и погледна нагоре. През короните на дърветата се виждаше парче нощно небе и част от луната, скрита зад облак. До обонянието му достигаше мирисът на изгоряло дърво от нечия камина.

Извади фенерчето от джоба си и хвана връвта, зашита за гърба на куклата. Носенето й надолу не влизаше в упражнението и той възнамеряваше да я тегли. Почти се беше изправил, когато долови движение на десетина метра вляво. Моментално насочи лъча на фенерчето натам и улови за секунда пробягването на койот през храсталака. Премести светлината наляво-надясно, но животното беше изчезнало. Той се изправи и затегли товара си към наклона.

Слизането беше по-леко, но не по-малко опасно. Бош избираше бавно и внимателно къде да стъпи и в края на краищата се добра до изходната точка без падане. Там завари доктор Гайо и кучето му — стояха до колата. Животното беше на каишка. Бош отиде до багажника, хвърли куклата вътре и затръшна капака.

— Добър вечер, детектив Бош — каза докторът. Очевидно схващаше, че е по-добре да не задава въпроси.

— Здравейте, доктор Гайо. Как сте?

— Опасявам се, че по-добре от вас. Пак сте се наранили. Прилича ми на доста неприятно разкъсване.

Бош докосна бузата си. Щипеше.

— Нищо ми няма, драскотина. Вие по-добре дръжте Беда изкъсо. Преди малко видях горе койот.

— Никога не я пускам нощно време. По хълмовете гъмжи от скитащи койоти. Чуват се нощем. Елате у дома. Мога да ви зашия. Ако не се направи както трябва, ще остане белег.

И пак спомен за Джулия Брашър — разпитваща за белези.

— Добре — каза Бош.

Оставиха колата на колелото и слязоха пеша до къщата на Гайо. Той почисти раната и я заши с два шева.

— Ще се оправите — каза Гайо. — Не знам обаче дали същото важи за тениската ви.

Бош погледна фланелката си. Краищата й бяха покрити с кървави петна.

— Благодаря, че ме закърпихте, докторе. Колко ще трябва да нося тези шевове?

— Няколко дни.

Бош попипа бузата си. Беше леко подута, но поне нямаше неприятни усещания. На лицето на Гайо беше изписано желанието му да попита нещо.

— Какво има, докторе?

— Полицайката, която беше тук първата вечер. Нея ли застреляха?

— Да, нея.

Гайо искрено се натъжи и въздъхна.

— Какви обрати само се случват понякога. Навързват се във верига. Господин Трент от другата страна на улицата. Полицайката. Всичко това заради една кост, донесена от куче. Което е съвсем естествена постъпка за него.

Бош можеше само да кимне. Гайо погледна кучето си, разположило се на традиционното си място до стола на стопанина си.

— Ще ми се никога да не я бях пускал от каишката й. Наистина.

Бош се изправи и напъха тениската в панталоните си.

— Не знам какво да ви кажа, доктор Гайо. Но започнете ли да разсъждавате така, скоро няма да смеете да си покажете носа навън. — Бош посочи бузата си. — Благодаря за шевовете. Ще се оправя сам как да изляза.

— По телевизията даваха извадки от следващата емисия на новините. Казаха, че полицията е съобщила за арест във връзка със случая. Канех се да го гледам в единайсет.

Бош се обърна към него от прага.

— Не вярвайте на всичко, видяно по телевизията.