Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

LITTLE, BROWN AND COMPANY

© 2002 by Hieronymus, Inc.

 

МАЙКЪЛ КОНЪЛИ

ГРАД ОТ КОСТИ

Американска, първо издание

Превод Борислав Пенчев

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 20

ИК „БАРД“ ООД — София 1124, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II, тел. 46 46 59, http://www.bard.bg

ISBN 954-585-342-5

История

  1. — Добавяне

45.

В два следобед в петък Бош и Едгар се върнаха в участъка. Беше десетият ден на разследването. Дистанцията до убиеца на Артър Делакроа изобщо не беше скъсена в сравнение с времето, когато костите му кротко си бяха лежали на хълма над Уъндърланд Авеню. Ако теглеха чертата, резултатът включваше мъртво ченге и самоубил се разкаян педофил.

На бюрото на Бош, както винаги, го очакваше купчина бележки от телефонни обаждания, придружена този път от плик за вътрешна поща.

— Време беше — каза Бош, отвори плика и извади миникасетофона си. Натисна копчето, за да провери състоянието на батериите. Чу собствения си глас и веднага изключи машинката.

Прегледа набързо съобщенията. Почти всичките от репортери. „Каквото и да правиш, не можеш да избягаш от медиите“ — помисли си той. Възнамеряваше да остави на „връзки с медиите“ удоволствието да обяснят как човек, направил самопризнание и задържан за убийство предишния ден, е оправдан и освободен на следващия.

— Знаеш ли — обърна се Бош към Едгар, — в Канада ченгетата не са длъжни да кажат и копче на медиите, докато случаят не е приключен. Постоянно медийно затъмнение.

— А и имат много хубав бекон — добави партньорът му. — Оня кръглият. Всъщност какво търсим тук, Хари?

Едно от съобщенията идваше от съветника по семейни въпроси към съдебномедицинския отдел — уведомяваше ги за предаването на останките на Артър Делакроа на семейството му, за погребение в неделя. Бош го отдели, за да му се обади по-късно и да научи подробности за погребението и за члена на семейството, който е пожелал да прибере останките.

По-нататък попадна на розово листче, което го накара да затаи дъх и да се стегне. Съобщението беше оставено в десет и половина от лейтенант Боленбах от оперативната служба, или 0–3, както беше по-известна със съкращението си сред полицаите. 0–3 се занимаваше с всички назначения и премествания. Преди преместването му в Холивуд Бош беше получил същото такова известие от 0–3. Същото бе и с Киз Райдър миналата година.

Спомни си думите на Ървинг в стаята за разпит преди три дни. Вероятно 0–3 се беше заела да удовлетвори желанието на заместник-шефа за ранно пенсиониране на Бош. Даваха му знак за преместване от Холивуд. Новият му пост сигурно щеше да е свързан с магистрално патрулиране далеч от дома, с дълги преходи до и от работа. Често използван метод на убеждаване на ченгета, че за тях ще е по-добре, ако просто си върнат значката и си намерят друго занимание.

Бош хвърли поглед към Едгар. Партньорът му се занимаваше със своята купчинка от подобни листчета, но никое от тях, изглежда, не го беше притеснило по същия начин. Бош сгъна своето и го пъхна в джоба си. Щеше да му липсва постоянният приток на адреналин, свързан с детективската работа.

Последното съобщение в купчината, тоест първото получено, беше от Антоан Джеспър от лабораторията за експертизи. Беше звънял в десет сутринта.

— По дяволите! — изруга Бош.

— Какво? — попита Едгар.

— Ще се наложи да сляза до центъра. В багажника ми все още е куклата, която заех снощи. Джеспър си я иска. — Той понечи да се свърже с „експертизи“, но чу някой да ги вика. Беше Билетс — махаше им да отидат в кабинета.

За пет минути Бош я въведе в ситуацията, включително последния й обрат и липсата на напредък.

— И какво следва? — попита Билетс.

— Започваме отначало, преглеждаме отново всичко, с което разполагаме, намираме какво сме пропуснали. Отиваме в училището на момчето, гледаме стари дневници, свързваме се със съученици. Такива неща. Мисля, че най-важно е онова място горе на хълма.

— Защо?

— Мисля, че момчето е било убито там. Трябва да разберем кой или какво го е накарало да се качи. Ще се заемем с хората от цялата улица, ще търсим информация за всеки. Нужно е време.

— Няма възможност да работите само по този случай — каза Билетс. — Цели десет дни не сте поемали смени. Това не ви е централно управление. Досега не ми се е случвало да изваждам за толкова дълго екип от смените.

— Значи се връщаме?

— Ваш ред е — поемате следващия случай.

Десетте дни наистина бяха непознат лукс. Двата други екипа, занимаващи се с убийства, бяха получили задачи. Беше техен ред. Толкова по-лошо за тях, че не бяха успели да приключат с този.

Освен това връщането им в графика на смените негласно означаваше, че Билетс не вярва в скорошното приключване на разследването. Колкото повече се проточваше, в толкова по-бърза прогресия намаляваха шансовете за разрешаването му. Принципно положение при работата с убийства и се случваше на всеки. Перфектни професионалисти нямаше.

— Нещо друго? — попита Билетс.

„Най-вероятно знае за обаждането на 0-3“ — помисли Бош. Поколеба се, после поклати глава заедно с Едгар.

— Добре, момчета. Благодаря.

Те се върнаха на бюрата си и Бош се обади на Джеспър.

— Куклата е наред. Ще я донеса следобед.

— Радвам се. Но не ти се обадих за това. Исках да направя уточнение по доклада, който ти дадох за дъската за скейтборд. Ако все още е от някакво значение.

— Не особено, но все пак за какво става дума? — Бош отвори следователския дневник и прелисти до въпросната експертиза. — Ами там пише, че периодът на производство на дъската е между февруари седемдесет и осма и юни осемдесет и шеста, нали? Сега мога да стесня периода почти наполовина. Специално тази дъска е произведена между седемдесет и осма и осемдесета. Двегодишен период. Не знам дали това ти говори нещо, или не.

Бош разгледа доклада от експертизата. Поправката на Джеспър нямаше особено значение, поради отпадането на Трент като заподозрян, а и дъската за скейтборд не беше категорично свързана с Артър Делакроа. Все пак любопитството му се събуди.

— Как успя да намалиш периода? Тук казваш, че същият модел е произвеждан до осемдесет и шеста.

— Така е. Но специално тази дъска има дата. Хиляда деветстотин и осемдесета.

— Почакай. Къде? Не видях никаква дата.

— Свалих колелцата. Реших да проверя за евентуално поставени търговски знаци на производителя. Нямаше. Но после забелязах, че някой е издълбал датата в дървото.

— При самото производство?

— Не мисля. Не е професионално направено, а и беше трудно за разчитане. Трябваше да го гледам под лупа и на специална светлина. Мисля, че така първоначалният собственик е гарантирал правата си в случай на възникване на спор. Например при кражба. Споменах ти, че доста време дъските на „Боуни“ бяха върхът на сладоледа. По-лесно беше човек да открадне някоя, отколкото да я намери в магазина. Момчето, което е купило дъската с оригиналните колела, не тези, които са поставени сега, е издълбало датата. Хиляда деветстотин и осемдесета АДе.

— АДе?

— Съкратено от Аппо Вопиш или както там се произнася. На латински е. „От рождението на Христа.“

— Не. Означава Артър Делакроа.

— Какво? Кой е пък този?

— Жертвата, Антоан. Артър Делакроа. — Бош усети как пулсът му се ускори. — Антоан, изчакай ме. Идвам веднага.

— Чакам.