Майкъл Конъли
Град от кости (50)

50.

Бош спря колата пред ресторанта за бързо хранене „Лоун Пайн“. Масите до прозорците бяха заети и почти всички обърнаха погледи към колата на лосанжелиското полицейско управление, отдалечила се на почти триста и петдесет километра от обичайното си местонахождение.

Бош умираше от глад, но разговорът с Едгар не търпеше повече отлагане. Той извади телефона си и набра номера. Едгар отговори на секундата.

— Аз съм. Пусна ли издирването?

— Да. Но е малко трудно да се работи, когато нямаш и грам понятие какво се случва, партньоре.

Думата беше произнесена като синоним на „задник“. Бош се чувстваше неприятно, че последният случай, по който работеха заедно, се развива по този начин. И вината беше негова. Беше откъснал Едгар от развитието на събитията по причини, не напълно ясни и на самия него.

— Имаш право, Джери. Виновен съм. Исках да не губя темпо и това налагаше пътуване през нощта.

— Щях да дойда с теб.

— Знам. Просто подкарах, без да се замислям. Връщам се, вече съм на път.

— Започни тогава от началото. Чувствам се като олигофрен — да обявявам човек за издирване, без дори да знам защо.

— Казах ти, Стоукс е.

— Това беше единственото, което ми каза.

Бош прекара следващите десет минути да гледа как хората се хранят, като в същото време повтаряше всеки свой ход, та Едгар да е наясно със събитията.

— Боже Господи, а ни беше в ръцете! — възкликна Едгар накрая.

— Просто трябва да го заловим пак.

— Значи казваш, че когато момчето е избягало от къщи, е отишло при Стоукс. После Стоукс го отвежда горе в гората и просто го претрепва?

— Горе-долу.

— Защо?

— Трябва да го попитаме, но имам предположение.

— Дъската за скейтборд?

— Да, това е искал.

— И ще убие заради една дъска?

— Знаеш, че и за по-малко се убива, пък и не знаем дали е имал такова намерение. Гробът е плитък, изкопан с ръце. Нищо предварително планирано. Може просто да го е бутнал или да го е ударил силно. Може да го е цапардосал с камък. Може между двамата да е имало нещо, което не ни е известно.

Едгар замълча и Бош с надежда си помисли, че може би скоро ще може да се наяде.

— Какво мислят за теорията ти хората, които са го приютили?

— Не съм навлизал в подробности пред тях. Но не бяха особено изненадани, когато почнах да задавам въпроси за Стоукс.

— Знаеш ли какво, Хари? Преливаме от пусто в празно.

— Какво искаш да кажеш?

— Целият случай — до какво опира в края на краищата? Тринайсетгодишен убива дванайсетгодишен, за да се сдобие с някаква си шибана играчка. Стоукс е бил малолетен. Никой прокурор няма да се занимава с него сега.

Бош се замисли.

— Зависи какво ще измъкнем от него, когато го заловим. Може и да се намери прокурор.

— Сам каза, че липсват данни за предумисъл. Хич няма и да се занимават, слушай какво ти разправям. Въртим се като куче след опашката си. Приключваме случая и никой не го отнася.

Едгар имаше право. Голяма рядкост беше възрастен да отговаря за деяния, извършени в невръстна младост такъв беше законът. Дори и да измъкнеха от Стоукс пълни самопризнания, едва ли щяха да го вкарат в затвора.

— Трябваше да я оставя да го застреля — прошепна Бош.

— За какво говориш, Хари?

— Нищо. Ще хапна набързо и потеглям. Там ли си?

— Да. Ще те уведомя, ако има нещо ново.

— Добре.

Бош слезе от колата. Мислеше за вероятността Стоукс да отърве кожата. В топлия ресторант го удари миризмата на пържено и той осъзна, че е загубил всякакъв апетит.