Сюзън Луис
Тъмни страсти (7)

Шеста глава

Годежът бе обявен и датата на сватбата бе определена: трябваше да се отпразнува в Кралското абатство на Фонтеврьо в началото на септември, след по-малко от три месеца. Избързването се налагаше, понеже Бивис можеше да остане във Франция най-късно до средата на септември, когато трябваше да замине служебно за Берлин — но Клодин бе свикнала да съобразява графика си с дипломатическия корпус, а освен това усещаше, че при настоящите обстоятелства протакането може да се превърне във фарс. Смяташе, че колкото по-бързо мине сватбата, толкова по-добре. Франсоа се държеше така, сякаш тези неща изобщо не го засягаха.

Той остана в Лорвоар пет дни след обявяването на годежа, после замина за Париж и не се обади нито веднъж на Клодин, макар тя да знаеше, че редовно говори с баща си. Не можеше да прецени дали е доволна, че се е отървала от смущаващото му присъствие, или й липсва — колкото и странно да й изглеждаше на пръв поглед. Един-два пъти си позволи да мисли за онова, което й бе казал за Ортанс, но не се задълбочаваше в тези мисли, защото беше убедена, че я лъже. Опитваше се да отпъди от съзнанието си и особените чувства, които той събуждаше в нея — и правеше всичко възможно да прекарва времето си колкото може по-спокойно и весело, като помагаше на Соланж и леля Селин за сватбените приготовления.

Една сутрин, четири дни преди датата, когато бе казал, че ще се върне, Клодин пристигна в Лорвоар и завари колата му паркирана пред избите.

— Какво правиш тук?

Тя впери поглед в него, смаяна от грубостта му.

— Защо не си в Англия? — продължи той със същия тон.

— В Англия? — успя да повтори само тя.

— Нямаш ли нищо за уреждане в Англия? — сви устни той.

— Не — отвърна тя и красивите й черти застинаха от гняв. — Нещата там се движат от адвокатите на баща ми и от персонала на Рафърти Лодж.

— Значи ще стоиш тук, докато се оженим?

— Освен ако нямаш някакви възражения.

Той се разсмя подигравателно. След това очите му внезапно станаха студени и като се наведе към нея, той изсъска:

— Какво искаш от мен?

— Нищо! — отвърна тя, уплашена от злъчта в гласа му.

— Тогава си върви! Махай се. Не те искам!

В следващия миг се отприщи собствения й гняв:

— Ако смяташ, че отвратителното ти поведение ще промени решението ми, измисли нещо друго, Франсоа. Единственият начин да се измъкнеш от този брак е сам да се откажеш.

Един дълъг миг се гледаха изпитателно. След това, за свой ужас, Клодин осъзна, че си спомня усещането за пръстите му върху гърдите си. Удоволствието, което то бе събудило в нея, беше не по-малко от отвращението, което изпитваше в момента. Опита се да се откъсне от този поглед, но очите му я приковаваха. Чувствата й заплашваха да се отприщят, тя усещаше, че започва да се поддава на властната му сила. След това забеляза подигравателната усмивка върху устните му, презрението, което бе изменило цялото му лице. Беше изумена от това, което ставаше с нея: знаеше, че го мрази, и все пак нещо в него така я притегляше, че се разтапяше.

Не го видя до обяд, когато пристигна леля Селин и той влезе в трапезарията с нея, Клодин стана да поздрави леля си, без да му обръща внимание, но тъкмо когато се канеше да седне, той сложи ръка на рамото й и каза:

— Донесъл съм ти нещо от Париж.

Клодин го изгледа учудено. Той бръкна в джоба си, извади малка кутийка и й я подаде, без да каже нещо повече.

Тя я отвори и ахна. Леля й пое дълбоко дъх, а Соланж плесна с ръце. Диамантът на пръстена беше безупречен, голям колкото монета от един сантим. Клодин погледна Франсоа, но той се бе загледал в пръстена с безизразно лице. Когато обаче тя извади пръстена да го вдигне към светлината, той хвана лявата й ръка и й го сложи. Пасна й идеално.

— Надявам се, че ти харесва — каза с мек глас.

Тя отново вдигна поглед. Дъхът й почти бе спрял.

— Много ми харесва.

Той кимна, повдигна едната си вежда, обърна се и излезе.

След този жест Клодин се впусна в планове за сватбата с нов ентусиазъм — докато Соланж все повече се оплиташе в суетнята си. След три дни Луи вдигна отчаяно ръце и заяви, че е изгубил всякаква надежда дори за миг спокойствие, а Франсоа се оплакваше, че никога не е бил прегръщан толкова често, дори като дете.

— О, Maman, не започвай отново — стенеше той, докато Соланж го притискаше към себе си, но когато я целуваше, в погледа му имаше такава нежност, че нещо в гърдите на Клодин се обръщаше. По отношение на нея нямаше и следа от такава проява на чувства. Напротив — поведението му с нищо не показваше, че изобщо я забелязва. Но всичко това ще се промени, след като се оженим, казваше си тя и се държеше с него със същата хладна дистанцираност.

Една седмица след като й беше подарил пръстена, Франсоа отново замина, съобщавайки й по леля Селин да не го очаква преди края на месеца. След заминаването му, по настояване на Соланж, Клодин гостуваше ежедневно в Лорвоар, за да може да опознае по-добре домакинството. През тези дни всички бяха щастливи: старият грамофон бе изкаран от шкафа и двете със Соланж се въртяха и танцуваха в просторните стаи, докато Луи седеше тихо в един ъгъл със смъкнати на върха на носа очила и потропваше в такт с валсовете. Докато се изтърколи жаркото лято, в замъка се изредиха и други гости — различни благороднически семейства от цялата област, дошли да зърнат красавицата англичанка, която щеше да се омъжи за Франсоа.

Отидоха в Париж, където се шиеше роклята й. Следобедите и вечерите бяха изпълнени с развлечения — гости, посещения на театри и балети и така нататък. Една вечер — бяха на опера — Клодин изпита странното чувство, че някой я наблюдава. Огледа се в тъмния салон, но всички погледи й се сториха насочени към сцената. Чувството обаче не я напускаше и когато светнаха лампите за антракта, тя отново се огледа.

— Какво има, cherie? — попита Селин, забелязала напрегнатото лице на племенницата си.

— А, нищо — отвърна Клодин.

— Хайде, ела да изпием по чаша шампанско. Тази вечер ще се приберем направо вкъщи. Утре ще пътуваме рано, а ти сигурно си изморена след тази натоварена програма.

— Клодин изморена! — възкликна Луи. — И да видя, няма да повярвам.

Всички се засмяха, но Клодин отново усети, че някой я наблюдава, и този път, когато погледът й премина внимателно през близките ложи, вниманието й бе привлечено от движението на едно ветрило и погледът й се срещна с погледа на най-красивата жена, която бе виждала. Нямаше и капчица съмнение, че това е жената, която я бе наблюдавала. Дъхът на Клодин секна. С тежката си тъмноруса коса, изящната си кожа с цвят на слонова кост и сластните си очи непознатата приличаше на гръцка богиня, обвита в златиста светлина.

Най-после, с едва забележимо кимване, жената погледна настрани.

— Лельо Селин — прошепна Клодин. — Кажи ми, познаваш ли онази жена там? Взира се в мен откак сме пристигнали.

— О, не, въобразяваш си, cherie.

— Но познаваш ли я?

Селин хвърли бърз поглед към Луи, който й кимна незабелязано.

— Това е Елиз Паскал — продума Селин.

Името не говореше нищо на Клодин.

— Може ли да се запознаем с нея?

— Мисля, че не, cherie.

— Но защо?

— Защото тя не е твърде… как да се изразя? Не е твърде…

— Тя е от тези, които почтените хора наричат куртизанки — запълни вакуума Луи.

— О — каза Клодин, неподготвена за думата, а очите й грейнаха весело. Тя погледна отново към Елиз. — Колко е очарователна! И все пак бих искала да се запозная с нея!

Разбира се, за това не можеше да става и дума и за огромно облекчение на Селин Луи отново спаси положението, като каза:

— Бих предпочел да не го правиш, cherie. Не ми се иска да мътим главата на Соланж.

Всички се разсмяха и докато завесата се вдигне за второто действие, разговорът вече бе приключил.

По-късно, когато си тръгваха, Клодин обходи с поглед фоайето с надеждата да зърне по-отблизо Елиз Паскал. Когато я видя, сърцето й изведнъж се преобърна, защото зърна една ужасно позната фигура да се отделя от Елиз и да идва към тях през тълпата. Нямаше представа, че Франсоа е решил да дойде в Париж, както, явно, и останалите от семейството. Бил пристигнал току-що от Марсилия, обясни той, и дошъл в операта с надеждата да отидат заедно на вечеря. И така, плановете им за ранно лягане пропаднаха, те се обадиха на още неколцина приятели и поеха по Авеню де л’Опера за вечеря с омари у семейство Дрюан.

На следващата сутрин Франсоа ги изпрати до гарата, където увери майка си, че на другия ден ще се прибере навреме за вечеря. Люсиен обаче нямало да си дойде утре, каза той след настоятелните въпроси на Соланж.

— Но ще дойде на сватбата, нали? — извика тя, докато Луи нежно й помагаше да се качи във влака.

Тъй като майка му задаваше този въпрос най-малко по веднъж на ден, Франсоа извъртя очи и каза:

— Да, Maman, Люсиен ще дойде на сватбата, ако може. — И се усмихна на доволния й възглас.

— А ти? Ти ще дойдеш ли на сватбата? — обади се Клодин.

Той се обърна и я погледна. Шапката хвърляше лека сянка върху очите й и в ефирната си пастелна рокля, с парата от локомотива около нея, тя приличаше на видение.

— Странен въпрос — забеляза той.

— Странен годеж — контрира тя.

Франсоа я гледаше, без да каже нищо.

— Днес е първи септември — каза Клодин. — Имаш още десет дни да си промениш решението.

— Ти също — отвърна той и бузите й пламнаха. Изведнъж се почувства гола пред похотливата му усмивка, в която се разтегнаха тънките му устни, и под погледа, който обхождаше цялото й тяло.

— Нямам намерение да си променям решението — каза тя през стиснати зъби.

— Жалко — отвърна той и й отвори вратата да се качи на влака.

 

 

Настъпи утрото на сватбата. Още щом се събуди в шест часа, Клодин усети особеното вълнение на този ден. Наблюдаваше през широките прозорци как пристигат доставчиците на провизии, след това цветарите… Малко по-късно се появиха дизайнерите и фризьорите и цяла армия от помощен персонал, нает за деня, както и група музиканти. Видя колата на леля Селин да спира отвън и чу тропот на копита, когато баща й и Люсиен се върнаха от ранната си сутрешна езда.

На вратата й се чука няколко пъти — главно Дизи, която бе пристигнала със съпруга си — лорд Попълтън — в началото на седмицата. Но Клодин все още не бе готова да вижда никого днес — дори най-добрата си приятелка. Седеше на ръба на леглото и се взираше в празното пространство, опитвайки се да си обясни странната си реакция след онова, което бе открила миналата вечер, когато се бе качила да разгледа апартамента, в който щеше да живее с Франсоа.

Първата стая, в която влезе, я изненада приятно — елегантна, но уютна гостна, с украсени с ресни абажури, меки канапета и фотьойли и големи прозорци към една тераса, само на няколко стъпки от клоните на дърветата. Но странната реакция започна от момента, в които отвори вратата отляво. Стаята беше спалня — много красива спалня с тапети в сребристорозово, стилно легло с ленени постелки и покривка в тон с тапетите, мебели от палисандър, мраморна камина и високи сводести френски прозорци. Но шестото чувство й подсказваше и още нещо за тази стая. В следващия миг сърцето й заби странно и неравномерно. Това беше нейната стая, осъзна тя; единствено нейната.

— За какво мислиш?

Тя се обърна и видя, че Люсиен я наблюдава от прага с ръце в джобовете, облегнат небрежно на рамката на вратата.

— Нищо определено — отвърна тя. — Все още не съм разгледала всичко.

Той се намръщи.

— Изглеждаш сърдита.

— Сърдита? Защо да съм сърдита?

Люсиен сви рамене.

— Искаш ли да поразгледаме тогава?

Тя кимна. В края на краищата, убеждаваше се Клодин, беше съвсем нормално за двама съпрузи да имат отделни стаи, нали? Но защо тогава се чувствуваше толкова обезпокоена? Хвана подадената от Люсиен ръка и той я поведе през гостната към една стая, в която още не бе влизала.

Както и предполагаше, това беше друга спалня. Беше семпло подредена и без съмнение — мъжка. От момента, в който прекрачи прага, Клодин усети, че е извършила нещо нередно, и не отиде по-навътре от таблата на голямото дъбово легло, макар че Люсиен се разхождаше из банята и гардеробната и изказваше високо одобрението си. Тя му показа собствения си апартамент. В отсрещния край имаше още една врата, водеща към малко антре. От другата страна, обясни й Люсиен, била детската стая; а през вратата в края на коридора се излизало на един мост, по който се минавало от замъка до гората отзад. Двамата с Франсоа често го използували, за да бягат от къщи като деца.

— Така че — заяви той, когато се върнаха в гостната, — брат ми е помислил за всичко, включително и за това да си близо до децата, когато се родят.

Именно тази забележка — най-много от всичко — бе събудила опасенията на Клодин. Докато седеше на леглото в утрото на сватбения си ден, реалността на онова, което я очакваше, най-после започваше да я завладява.

Тя погледна ръцете си, спря поглед на пръстена с диаманта, който проблясваше на слънцето, и за миг се отдаде изцяло на чувствата си. След това внезапно стана, съблече се и застана пред високото огледало.

Взираше се в отражението си и се опитваше да се види през погледа на Франсоа. Опитваше се да си представи ръцете му върху гърдите си, устните му върху своите, пръстите му, опипващи най-интимните й места. Голото му тяло…

В тялото й се разля странна топлина и тя затвори очи. Пръстите й галеха набъбналите зърна, а усещането в слабините отне дъха й. Клодин се опря на леглото, прехапала устни, и изчака непреодолимото желание да отмине.

Как можеше собственото й тяло да я предаде по този начин? Как можеше да изпитва това, след като се отвращаваше от него и го презираше? И все пак, почти от мига, в който откри изящната си спалня в апартамента горе, когато осъзна, че дори след като се оженят ще спи сама, тя разбра, че е безсмислено да продължава да се самозаблуждава. Колкото и грозен да беше, колкото и жестоко и грубо да се държеше с нея, не можеше повече да отрича, че го иска така, както никога в живота си не бе копняла за някой мъж. Желаеше го с всяка фибра на тялото си и това беше почти от мига, в който го бе срещнала.

Отметна глава и погледна към тавана. Искаше й се да изпищи, но не смееше. Защо, Господи, след като той така недвусмислено й бе показал, че не я иска, продължаваше да го желае толкова силно?

Внезапно чу гласа му навън и замръзна. Викаше на Люсиен. След това го чу да се смее и цялата й решителност се върна и изпълни гърдите й; когато се погледна отново в огледалото, погледът й беше твърд, а очите й блестяха.

— Днес — прошепна тя на собственото си отражение в огледалото — ти ще се омъжиш за него. А след това единствено от теб зависи дали ще стане такъв съпруг, какъвто го искаш. Желанията ти не бива да отслабват волята ти, те трябва да ти дават сила, ако се научиш да ги владееш.

Прокара длани по бедрата си и докосна с пръсти влагата между краката си. Когато осъзна цялата сила на желанието си, от устните й се изтръгна слаб вик. Как бе възможно да го изпита само при мисълта за него?

Дръпна бързо пръстите си, след това се загърна с пеньоара и тръгна към прозореца. Той беше там, стоеше по средата на двора с Люсиен и сякаш усетил погледа й, вдигна глава. Но когато я забеляза, се извърна. Наблюдаваше го как поема с широка крачка през двора и едва не припадна от усещането, когато си представи грамадното му тяло върху своето, както и всичко останало. Сякаш усещаше физически бруталните му устни, безмилостните му ръце…

— Mon Dieu — промълви тя и пръстите й несъзнателно потънаха в пулсиращата влага под слабините й.

Изведнъж на вратата се почука и тя се стресна. После чу гласа на Дизи, преглътна с мъка и й викна да влезе.

— Аха! — извика Дизи. — Най-после получих достъп до теб! — След това, като видя голото тяло на Клодин под пеньоара, се засмя. — Репетиция за голямата нощ?

— Нещо такова — отвърна Клодин, задъхана от надигащия се нервен пристъп. — Как вървят нещата долу?

— Не ме питай! Но Жан-Шарл и Софи са пристигнали с роклята и скоро ще искат да се качат.

— Трябва да се изкъпя. Ела да си говорим в банята.

Точно в този момент в стаята влезе Магали.

— Тоалетът е почти готов — каза тя с вечната си усмивка. — Ще оставя бельото ви тук на леглото и ще сляза да видя какво става долу. Естел от козметичния салон е пристигнала с маникюристката. Да им кажа ли да се качат?

— Дай ми още половин час — отвърна Клодин. — Жан-Шарл помни ли за обувките?

— Разбира се. Вчера му се обадих по телефона, за да съм сигурна. — И тя се засмя, когато Клодин й прати въздушна целувка.

— Ти ли покани Фреди да остане в Монвис след сватбата, или се е самопоканил? — попита Дизи, изчака известно време, но не получи отговор и разбра, че приятелката й изобщо не я е чула. — Клоди-ин! — извика тя. — Къде си?

Клодин вдигна поглед.

— Извинявай, скъпа. Какво казваше?

— Питах те нещо за брат ми, но няма значение.

— А, Фреди! Колко е пораснал! Направо не можах да го позная. Каза ми, че на Коледа ще стане на деветнайсет, а аз все си го представям с късите панталонки.

— Е, сега е в Оксфорд и определено носи дълги панталони.

— Изключително е красив, Дизи. Има някакво романтично излъчване, не мислиш ли?

— Сам си го култивира, скъпа. Иска да стане поет.

— Добър ли е?

— Нямам представа. Татко казва, че е ужасен, а мама, разбира се, го смята за по-добър от Байрон.

— А какво мисли Попи? — попита Клодин, като използува галеното име на съпруга на Дизи.

— По-добре да не ти повтарям думите му — ухили се Дизи.

Клодин се засмя, остави пеньоара да се свлече на пода и влезе във ваната.

— Кло — каза замислено Дизи след няколко минути. — Исках да те питам… защо нямаш шаферки?

Клодин затвори очи и се отпусна в ароматната вода, после каза:

— Смятам, че просто няма да изглежда подходящо.

— Какво? Как, по дяволите, е възможно шаферките да не са подходящи на една сватба?

Все още със затворени очи, Клодин само повдигна вежди и каза:

— Не знам, но е така.

Дизи се ококори. Липсата на шаферки не беше единственото, което й се струваше доста странно около сватбата на Клодин. Най-много я безпокоеше фактът, че откак бе пристигнала, усещаше някаква промяна в самата Клодин. Не по-малко странно беше и това, че Клодин не споменаваше нищо за Франсоа, а Дизи бе очаквала от нея да не говори за нищо друго. Към това се прибавяше и мистериозното отсъствие на годеника почти цяло лято.

Но може би най-странното бяха въпросите на Моник. Преди два дни, когато Клодин бе заминала да посрещне Франсоа от влака и да регистрират брака си в кметството, Моник я беше извела на разходка в гората и я беше отрупала с въпроси за чувствата, които изпитват Клодин и Франсоа един към друг! След като сестрата на младоженеца беше в неведение за връзката им, помисли си тогава Дизи, кой би могъл да каже какво става тук? След това двете с Моник бяха заговорили за Фреди. Интересът на Моник към брат й също й се стори малко изненадващ — тя сигурно беше поне пет години по-голяма от Фреди, ако не и повече.

Но най-големият шок беше, когато двете с Моник се върнаха от разходката. Мъжът, който ги чакаше на стълбището пред замъка, както гордо я уведоми Моник, беше бъдещият граф дьо Раси дьо Лорвоар.

Дизи се срамуваше, като си спомнеше как бе спряла като вцепенена. Но той беше толкова грозен и толкова… Е, толкова едър — застанал до своята прекрасна Клодин. Дизи потръпна, когато се ръкуваха, но това беше нищо в сравнение с онова, което изпита, когато я погледна в очите… През нощта почти не успя да мигне. Дори Попи призна, че намира този човек за малко особен.

Клодин обаче не бе дала никакъв повод да заговорят за годеника й, нито пък бе показала някакво колебание за това, което прави.

— И в такъв случай — бе казал Попи тази сутрин — от своя страна също би било неподходящо да споменаваш за собствените си съмнения, Дизи. Както всички знаем, Бивис не е упражнил ни най-малък натиск за този брак, така че не ни остава нищо друго, освен да заключим, че такова е желанието на Клодин.

— Но дали и Франсоа го иска? Той не я обича, Попи, знам, че не я обича. Познавам по очите му, когато я погледне. И съм сигурна, че тя също го знае.

Но дори и да го знаеше, Клодин не казваше нищо. И в три часа следобед Дизи стоеше сред двестате гости в Кралското абатство и гледаше най-добрата си приятелка в рокля, която би могла да засенчи дори кралска сватба, да върви към олтара под ръка с баща си към един мъж, който бе толкова грозен и отблъскващ, колкото брат му — застанал до него — беше красив.

Когато коленичиха един до друг пред свещеника, Клодин трепереше. Нямаше представа какво изпитва; просто слушаше как гърлените монотонни думи на свещеника отекват тържествено в храма и как собственото й сърце бумти в ушите й. След това усети ръката на Франсоа на лакътя си, докато й помагаше да се изправи, а свещеникът й прошепна да си отметне булото. Франсоа прикова поглед в нея, но тя не можеше да го погледне, а продължаваше да гледа свещеника. Бъдещият й съпруг повтаряше брачната клетва с топъл нежен глас, глас на човек, когото тя не познаваше… След това дойде нейният ред да се закълне.

В следващия миг нещо засенчи лицето й и тя усети устните му върху своите. След това не си спомняше нищо, докато внезапно не засвири органът.

След обилната гощавка започнаха танците. На Клодин й се струваше, че е танцувала цяла вечност. От фокстрот до куикстеп, от румба до валс; сменяше кавалери толкова често, че най-после помоли за малка почивка и като хвана под ръка Соланж, тръгна из залата, спирайки се от време на време да поговори с гостите.

Франсоа оставаше на границата на оживлението, ръкуваше се, когато се налагаше, но през повечето време бе погълнат от разговора между Луи и Бивис. Преобладаваше една основна тема: нарастващата възможност за война. Франсоа слушаше напрегнато. Като британски дипломат и близък приятел на Чембърлейн, Бивис естествено беше добре информиран, а след провала на правителството на Леон Блум през юни и издигането на стария приятел на баща му — Камил Шотемп, имаше какво да се дискутира.

Накрая, усетил, че Селин го наблюдава и съзнавайки, че поне в този случай трябва да прави това, което се очаква от него, той се извини и си проправи път към Клодин.

Тя стоеше в центъра на една група и се смееше на нещо, което разказваше Люсиен, но когато го забелязаха да идва, всички се разстъпиха и млъкнаха. Клодин се обърна и щом видя съпруга си, наклони глава на една страна и сложи ръка на хълбока си.

— Един танц? — каза Франсоа, без да обръща никакво внимание на хората около нея.

— Ще ми бъде приятно — отвърна тя и той я поведе към средата на салона.

Оркестърът, който отдавна очакваше този момент, набързо приключи започнатото изпълнение и поде „Само мисълта за теб“. Това беше една от любимите песни на Клодин и когато другите танцуващи се отдръпнаха да им направят място и Франсоа я взе в прегръдките си, тя изведнъж се замисли дали знае думите на песента. Но дори и да ги знаеше, той не го показа с нищо и Клодин не беше сигурна дори дали съжалява, или е щастлив.

— Знам, че не е естествено за двама младоженци да танцуват последния танц — каза той, докато я водеше в ритъма, — но и нашата връзка е малко необичайна, не мислиш ли?

— Последният танц? — успя да повтори само тя.

Той кимна.

— Освен ако не възнамеряваш да тръгнеш със сватбената рокля. Време е да се качиш горе и да се преоблечеш.

Като се опитваше да не обръща внимание на факта, че той беше отминал красивата й рокля без никакъв коментар, тя каза:

— Колко време имам?

— Колкото искаш. Но предпочитам да пристигнем в Поатие преди полунощ.

— В Поатие?

— Ще прекараме нощта в един хотел там. Май съм забравил да ти кажа. Моите извинения.

Тя се озърна, сякаш едва сега усетила допира на ръцете му, и попита доста неспокойно:

— Ти ли ще караш?

— Освен ако ти нямаш желание. Обаче ако продължаваш да трепериш както в момента, не те съветвам да шофираш.

Тя го погледна в очите, но по лицето му нямаше никакъв признак, че се шегува; единственото, което прочете по него, бе отегчение.

— Ще се кача да се преоблека — каза тя и като се обърна рязко, мина през салона и излезе.

След час Клодин се върна долу заедно със Селин, Соланж, Моник и Дизи. Беше облякла тъмносин костюм с вишневочервена копринена блуза и обувки с тъмносини кантове. Магали бе променила прическата й и сега косата й бе вдигната на кок под шапката. Чуваше шума от танците и веселието и знаеше, че те ще продължат до късно след полунощ. За един кратък миг й се прииска да остане.

Жените се суетяха около нея и й даваха всички възможни съвети, които се дават на една младоженка за първата й нощ от медения месец. Соланж, както обикновено, беше най-ексцентрична, но за пръв път Клодин не се смееше. Взираше се над раменете им към вратата, където Франсоа бе застанал с Люсиен, Бивис и Луи. Той също си беше сменил сватбените дрехи и сега беше с тъмен костюм и черна филцова шапка.

Тя затвори за миг очи, след това се овладя и тръгна към него.

— Готова съм — каза с тих глас.

Той се обърна, но преди да успее да каже нещо, Бивис прегърна дъщеря си.

— Au revoir, cherie — каза той и Клодин чак сега осъзна, че когато се върнеше от сватбеното пътешествие в Биариц, баща й нямаше да е тук. За миг онемя, след това си пое бавно дъх, сбогува се с Бивис и се обърна към Франсоа. Чуваше как някой зад нея плаче — може би Селин или Дизи.

Франсоа я хвана под ръка и без да се обръща, тя заслиза по стълбите на замъка. Навън беше тъмно, но в следващия миг дворът се обля в светлина — Жан-Пол спря колата пред тях. Черният ситроен беше дълъг и нисък, и смайващо зловещ. Франсоа й отвори вратата да се качи и след секунда вече седеше от лявата й страна, запали двигателя и включи на скорост. Потеглиха бавно по алеята. Семействата им махаха след тях, но никой от двамата не се обърна.

Бивис и Селин стояха един до друг и наблюдаваха задните светлини, докато се скриха от погледа им.

— Като агне към кланицата — продума Селин, почти повтаряйки думите, с които самата Клодин бе пристъпила прага на замъка за пръв път.

— Какво каза, cherie? — попита Бивис и я прегърна.

Тя вдигна поглед към красивото му усмихнато лице.

След това, докато ръката й се плъзгаше по белоснежната риза на гърдите му, тя си спомни, че трябваше да направи още нещо, хвана го под ръка и го поведе към салона.

— Нищо — отвърна тя. — Но ми се струва, че сега имаме нужда от нещо, което да ни помогне да откъснем мислите си от безценното ни момиче, не мислиш ли?

Усмивката, с която й отговори Бивис, беше доста разсеяна; и двамата знаеха, че е невъзможно да откъснат за дълго мислите си от Клодин. Но щяха да се опитат, защото тя вече не беше само дъщеря на Бивис и племенница на Селин. На първо място и преди всичко сега тя беше съпруга на Франсоа.