Сюзън Луис
Тъмни страсти (17)

Шестнадесета глава

След шест месеца, както бе предрекъл Франсоа, германците нахлуха в Прага. На следващия ден Хитлер обяви, че Чехословакия е престанала да съществува. Елиз чу новината тъкмо когато се чудеше дали да се радва на съобщението, получено от фон Лайберман — че свръзката й ще е Филип Моклер. Мъчеше се да преодолее шока от разкритието, че той е бил не само неин агент, но и на Абвера. В момента положението им беше еднакво, макар че тя почти нямаше какво да му съобщи за периода след завръщането си от Германия, където бе ходил с Франсоа, той се беше затворил в Лорвоар и не даваше никакви признаци, че ще го напусне скоро. Фон Лайберман обаче, изглежда, нямаше нищо против и като спазваше своите задължения по споразумението, я държеше в течение за всички действия на Кучката. Явно тя все още беше в плен на пламенната си любов с онзи селяк. Виждаше се с него почти всеки ден в една къща в края на гората, готвеше му, миеше пода, кърпеше му ризите и може би дори го къпеше в някакво старо желязно корито до печката.

Едва ли една бъдеща графиня щеше да продължи дълго да си играе на селянка, мислеше си злобно Елиз, но виждаше, че селският живот може да се окаже и привлекателен за човек, който не е роден за него. Към два следобед Кучката явно се връщаше в замъка да посрещне следобедните си гости и прекарваше два-три часа в детската стая със скъпия си син, преди да вечеря със свекъра и свекървата си. След това, около десет, се срещаше с лозаря на моста и се връщаха в тяхната къща. Преди да се прибере Франсоа, често прекарваха по цяла нощ заедно, след което Сен Жак я изпращаше до замъка призори, но сега тя не си позволяваше да остава след полунощ. Любеха се на едно легло в ъгъла на кухнята. Сен Жак винаги биваше отгоре й, а под едната си гърда Кучката имаше бенка. Всъщност Елиз знаеше за нея всичко, включително и това, че използува халка против забременяване. Двамата с лозаря, изглежда, бяха толкова влюбени, че имаше моменти, в които Елиз почти ревнуваше, но после се успокояваше, че всяко тяхно движение се следи от онази змия Халунке.

Колкото и жадна да беше за подробности от живота на Клодин, Елиз предпочиташе да е в неведение относно Франсоа. Не й харесваше, че стои толкова дълго в Лорвоар. Ако пътуваше из Европа „да продава виното си“, щеше да се чувствува много по-щастлива, но от Кристалнахт — нощта, в която бяха започнали антисемитските погроми в Германия — тя беше пътувала само два пъти до Париж и три пъти до Лондон. Чудеше се какво ли е отношението на Франсоа към това, което става с евреите, и дали той не печели някакви пари и от тях. Би могъл да ги предупреждава за съдбата им, а от друга страна, би могъл да осигурява информация на нацистите. Каквото и да правеше, тя нямаше голям шанс да се добере до нещо, след като той явно бе изцяло погълнат от проклетия си син.

Отначало Клодин бе объркана от интереса на Франсоа към сина им и то не толкова, защото малкият Луи, който не беше виждал баща си повече от пет-шест пъти след раждането си, се държеше с него, сякаш го виждаше всеки ден. Онова, което я притесняваше най-много, беше, че тя почти бе забравила, че Франсоа е неин съпруг — беше отсъствувал толкова дълго, че животът, който водеше с Арман, сега й се виждаше много по-истински от живота й в замъка. Ден след ден чакаше Франсоа да я попита за Арман, но седмиците минаваха и тя скоро разбра, че той няма да го направи. Знаеше, че е глупаво, но беше ядосана от мълчанието му. Изгаряше от желание да го попита дали той е наредил да ги следят. Въпреки че нито тя, нито Арман бяха зърнали някого досега, чувството, че са шпионирани, никога не ги напускаше.

— Мислиш ли, че Франсоа чака нещо да се случи? — попита тя една вечер Арман, докато седяха и слушаха радиото. — Искам да кажа, защо смяташ, че стои тук?

— Това е неговият дом — отвърна Арман. — Луи му е син.

— Ако беше някой друг, а не Франсоа, бих се съгласила с теб, но…

— Но какво?

— Нищо. — Не искаше да говори за страховете си, че Франсоа се опитва да я откъсне от живота на сина й. Всъщност опитваше се изобщо да не мисли за Франсоа.

Мисълта за него правеше невъзможен всякакъв оргазъм. Тя бе споделила проблема си с Арман, като предполагаше, че това се дължи на факта, че ги наблюдават. Той каза, че я разбирал, и призна, че усещането, че го наблюдават, влияе и на него.

— Но ще го преодолеем, сигурен съм — така й каза.

Тя го погледна — беше изтегнат на леглото, толкова красив в голотата си, че сърцето й се преобърна.

— Знам — прошепна тя. — Знаеш, че не е защото не те обичам, нали?

Той се усмихна.

Наближаваше полунощ, когато Клодин мина по моста и се прибра в замъка. Арман изчака, докато вратата се затвори, и чак тогава се обърна и потъна в гората.

 

 

Халунке се прокрадваше тихо в нощта. Луната се беше скрила зад облаците, но шумът на водопада го водеше между дърветата.

Тъкмо се канеше да навлезе в лозята, когато чу нещо, спря и се скри в сянката на едно дърво. Ослуша се — сигурно някакво животинче… Белите му зъби проблеснаха в мрака — единственият човек извън къщи в момента беше лозарят, който се прибираше след срещата си със съпругата на дьо Лорвоар.

Изведнъж го обзе гняв. Дьо Лорвоар си стоеше в замъка от месеци и все още не бе предприел нищо по въпроса за връзката на жена си с Арман. Ако продължаваше така едва ли щеше да има някаква полза от убийството й. Но после си напомни, че много неща могат да се променят, докато се стигне до жената на дьо Лорвоар.

Помисли си и за фон Лайберман и изруга злобно. При други обстоятелства отдавна щеше да е приключил със семейството на дьо Лорвоар, но фон Лайберман го беше заплашил, че ако още веднъж действува на своя глава, ще разкрие самоличността му, а Халунке не искаше да рискува Франсоа да разбере кой е всъщност.

Често се чудеше защо фон Лайберман толкова се интересува от дьо Лорвоар, но никога не беше го питал, а и не го засягаше кой знае колко. Единственото, което имаше значение, беше, че фон Лайберман бе научил за смъртната му омраза към дьо Лорвоар и сега я насочваше в своя полза. Засега генералът искаше само информация за идванията и заминаванията в имението. Халунке се намръщи. Никак не си падаше по шпионажа, но бе попаднал в мрежите на Абвера и единствената му надежда беше, че между Франция и Германия ще има война. Тогава фон Лайберман щеше да се заеме с други задачи и той отново щеше да има свобода на действие. А ако това станеше, щеше да му бъде много лесно да превърне живота на дьо Лорвоар в ад.

На лицето на Халунке отново се появи усмивка: Франсоа дьо Лорвоар бе допуснал фатална грешка, ставайки баща на един син, чиято майка бе толкова красива и жадна за любов.

 

 

Клодин се решеше, когато внезапно усети, че някой стои на вратата. Това беше едно от нещата, които най-много не можеше да понася във Франсоа — че я караше да усеща присъствието му.

— Искаш ли нещо? — попита студено тя, без дори да си прави труда да се обръща.

Той се усмихна на враждебността й.

— Да. Бих искал да закусим заедно. Помолих да ни сервират тук, в апартамента.

— Защо? — попита гневно тя.

— Искам да ти покажа нещо. — И преди тя да успее да възрази, той излезе.

Когато след пет минути отиде при него, той вече бе седнал на масата — все още по халат върху черната си пижама. Четеше вестник, но когато тя влезе, го остави на масата и наля кафе и за двамата.

— Надявам се да не трае дълго — каза тя, докато сядаше. — Обещала съм на Гертруд Райнберг да я заведа на лекар в Тур тази сутрин.

— Гертруд Райнберг? Жената, която живее до кафенето? Тя е еврейка, нали?

— Мисля, че да — отвърна изненадана Клодин. — Не съм мислила за това. Защо?

— Няма значение. — Той отмести чашата си и се облегна на стола. — Може би ще отнеме малко повече време, отколкото би искала, но се боя, че нямаме друг избор.

— Слушам те. — Тя вдигна чашата си и с израз на крайна досада се загледа през прозореца.

Той я наблюдава един миг и като отпи глътка кафе, премина направо на въпроса.

— Известно ми е — започна той, — че двамата с Арман ме подозирате, че ви следя.

Ръката й замръзна във въздуха. Не можеше да повярва. Толкова месеци, без да спомене нищо — и сега…

— Боя се, че грешите — продължи той. — Поне доколкото подозирате мен. Но сте прави, че има някой, който отдавна се крие в гората. За нещастие, не съм го наел аз. Животът би бил къде по-прост, ако се занимавахме само със собствената си ревност.

Тя реши да не обръща внимание на презрителната му ирония.

— Убеден съм — продължи той, — че интересът му към вас произлиза от интереса към мен. Предполагам няма да се изненадаш, ако ти кажа, че имам много врагове. Така че се надявам, когато утре замина, да си тръгне и този, който ви следи.

— Е, това би било двойно облекчение — каза злъчно тя и сякаш, за да я вбеси още повече, той се разсмя. — А този човек представлява ли някаква заплаха за теб?

Франсоа се ухили.

— Трогнат съм от загрижеността ти. Да, определено не ми мисли доброто. Но много по-малко се безпокоя за себе си, отколкото за семейството си, и точно затова възнамерявам да говоря с Арман преди да замина, да го помоля да има грижата никога да не минаваш през гората сама.

Небрежният му намек за любовта й я вбеси, но преди да успее да каже нещо, той продължи:

— Освен това наех бавачка за Луи. Това не е обикновена бавачка, но трябва да го знаеш единствено ти.

— Това как да го разбирам? — извика тя.

— Това означава, че тя ще защитава моя… нашия син.

Клодин пребледня.

— Това означава ли, че този човек представлява някаква опасност за Луи?

— Съмнявам се, но…

— Но не знаеш със сигурност?

— Не.

Тя затвори очи, усещайки, че е на границата на истерията. След това внезапно сви юмруци и като ги стовари с всичка сила върху масата, изкрещя:

— Той е бебе, Франсоа! Бебе! Как можеш да го поставяш в такова положение? Мислех, че го обичаш!

Той я изчака да го погледне и спря погледа си върху нейния. Клодин усети силата му и изненадана почувствува как паниката й започва да изчезва.

— Имаш думата ми, Клодин — проговори той с дълбок тържествен глас, — че нищо няма да се случи на Луи. За мен е все пак някакво облекчение, че имаш Арман, който да те пази, но въпреки това трябва да се погрижиш за собствената си безопасност. — Той се поколеба за миг. — Може би сега е моментът да ти кажа, че точно това е причината, заради която не исках да се оженя за теб.

— Какво?

— Страхувах се, че един ден може да се случи нещо такова. Като моя съпруга ти си идеална мишена за враговете ми и точно затова живея самостоятелно, за да знаят всички, че не те обичам. Това е и причината да не се меся във връзката ти с Арман. Досега имаше полза.

— Какво искаш да кажеш?

— Все още си жива.

— Не ти вярвам! — извика тя. — Искаш да кажеш, че някой замисля да ме убие, да убие Луи заради теб? Кои са тези хора, които могат да те мразят толкова? Какво си им направил?

— Точно в този момент не мога да ти отговоря на нито един от въпросите.

— Не можеш или не искаш?

Той я погледна.

— Искам да знам какво става, Франсоа.

— Знам, че искаш. Но както ти казах, надявам се, че когато утре замина, който и да наблюдава имението, също ще си тръгне.

— Ами ако те убие? Какво ще стане…? — Тя спря, защото нямаше сили да произнесе думите, които минаха през ума й.

Той се подсмихна.

— Струва ми се, една скоропостижна смърт от моя страна ще ти бъде добре дошла, Клодин, но се боя, че ако искаха да ме убият, досега щяха да са го направили. За съжаление има много по-ефективни начини да накараш един мъж да си плати, отколкото да го убиваш.

Двамата замълчаха и тя се загледа в ръцете му. Бяха толкова големи, тъмните косми по тях изглеждаха толкова зловещо… Вдигна поглед към лицето му и изведнъж се почувствува така, сякаш някой изтръгва сърцето й. Извърна бързо поглед, изумена от силата му, която едновременно и я плашеше, и я успокояваше.

— За колко време заминаваш — попита тихо тя.

— Много зависи от това какво ще открия.

Не каза нищо повече; тя също. Знаеше, че след като замине, ще й се иска да му зададе хиляди въпроси, но в момента съзнанието й бе блокирало. Накрая съвсем нелепо му напомни, че е обещал да й покаже нещо.

— А, да. — Той изведнъж се усмихна, стана и излезе, а след малко се върна сам и с празни ръце. — Имай търпение — каза той и след няколко минути вратата се отвори и в стаята влезе Магали с Луи на ръце.

— Гледай — каза Франсоа.

Магали сложи Луи на пода, а Франсоа се наведе, опрял ръце на коленете си, и каза:

— Хайде, Луи. Покажи на maman какво можеш.

На ангелското личице на Луи се появи усмивка, докато се мъчеше да се изправи на нестабилните си крачета, крещейки и размахвайки ръчички.

— Не, не, не — каза Франсоа. — Можеш да го правиш много по-добре. Хайде сега, ела при татко.

Клодин гледаше изумена Франсоа, но неговото внимание изцяло бе насочено към малкия Луи. След това Луи нададе оглушителен крясък и направи няколко крачки към баща си, който го прегърна.

— Браво, момчето ми — засмя се Франсоа и го целуна. — Е, какво ще каже maman за това?

Известно време Клодин беше прекалено развълнувана, за да проговори. След това, като се овладя, протегна ръце към сина си, който напираше да отиде при нея. Това, че Луи беше направил първите си самостоятелни стъпки, не беше единственото, което я беше развълнувало. Най-много от всичко я бе трогнало държането на Франсоа, начинът, по който бе гледал…

Тя го погледна, но той само вдигна вежди и се зачете във вестника, сякаш тя вече не съществуваше.