Сюзън Луис
Тъмни страсти (20)

Деветнадесета глава

Само час след като се върнаха в замъка, Клодин изпрати Магали да намери Арман и да му каже да я чака в колибата. Срещата им беше също толкова страстна, както и раздялата им, но Клодин почти веднага усети, че нещо в него се е променило.

— Младите мъже заминаха — тъжно отговори той на въпроса й. — И аз бих заминал, но съм твърде стар. Твърде стар на трийсет и две, представяш ли си?

Клодин знаеше, че сега не е моментът да изразява облекчението си, и се опита да го изкара от апатията и отчаянието му.

— Искаш ли да седнем навън, под дърветата — попита тя. Изнесоха една черга на сянката и тя опря глава на рамото му и му заразказва за Моник и Карол Калиновски.

— Горката Моник! — каза той. — Къде е сега?

— В замъка. Със Соланж. Знаеш ли, тя е най-страхотната майка. Може да изглежда луда и капризна, но безумно обича семейството си и когато някой е в беда, проявява удивителна сила. — Клодин въздъхна. — Има и друго. Франсоа е взел мерки Калиновски никога вече да не се върне във Франция. Но все си мисля за жена му и децата му — единственият им начин да се спасят от германците е да потърсят убежище във Франция. Трябвало е още отначало да каже на Моник, че е женен.

Арман кимна мрачно, след това се подсмихна.

— Не бих искал да съм на мястото на Калиновски. А говори ли с Франсоа за другото?

Тя кимна.

— Искаше да знае дали тук има чужденци. Знам само за Клод Вилие. Каза, че трябвало да го провери. Какво мислиш? Смяташ ли, че има и други?

— Докато те нямаше, един-два пъти имах чувството, че ме наблюдават, но е трудно човек да прецени дали си въобразява, или не. Франсоа има ли намерение да се върне в Лорвоар?

— Не ми каза. Но мисля, че не.

— Хм. Жалко. Исках да говоря с него.

— За какво?

Той не отговори веднага и в тишината през ума й преминаха странни предчувствия. Усети, че настроението му започва да се променя, че започва да се затваря в тъгата, която беше доловила в него при пристигането си. Чакаше със затаен дъх.

— Ами — каза накрая той, — ако вдигнат възрастта за доброволците, ще искам да отида, Клодин. Ще трябва първо да го обсъдя с Франсоа, защото ако замина, няма да има кой да се грижи за лозята, но не вярвам да има някакви възражения — освен че никой от двама ни няма да е доволен, че ще останеш тук сама, без никаква защита. Което ми напомня, че не бива да минаваш през гората сама, колкото и да нямаш търпение да ме видиш. Не го прави повече… И защо не ми писа?

Беше изумена. Не само поради укора в гласа му, но защото дори не й бе минало през ума, че може да му пише.

— Мислех, че наистина ти липсвам.

— Разбира се, че ми липсваше — отвърна разчувствана Клодин.

Той се усмихна.

— Е, значи всичко е наред.

Но не беше наред. Имаше нещо в гласа му…

— Какво има? — попита тя. — За какво мислиш?

— Колко много те обичам.

— Не. Има нещо друго, Арман. Кажи ми какво е?

Той се засмя и насочи погледа си към гората.

— Не мога да ти осигуря живота, на който си свикнала. Балове в полското посолство, соарета в Булонския лес, опери, прислуга… Всички тези неща ще останат в миналото, ако дойдеш да живееш при мен.

— Но те не означават нищо за мен. През цялото време, докато бях в Париж, ми се искаше да бъда тук, с теб, както сме сега. Обичам те, Арман! Ти си единственото, което има значение за мен.

Той поклати глава.

— Не, Клодин. Знам, че ти се иска да е така, но не е. Мислих за това, докато те нямаше, и разбрах, както и ти знаеш в сърцето си, че за нас няма бъдеще и ако продължаваме по този начин, мога само да те направя нещастна. Точно за това искам да говоря с Франсоа. Искам да ми съдейства да вляза в армията, защото така и на двама ни ще е по-лесно да се разделим.

— Не! — извика тя.

— Клодин, тази раздяла само ми помогна да разбера колко безплодна е любовта ни. Ти не си от моя свят, както и аз не съм от твоя. Искам да помислиш за това и да бъдеш искрена пред себе си. Не можеш да напуснеш семейството си и го знаеш много добре.

— Но ще измислим някакъв начин, Арман! Винаги сме си казвали, че един ден ще намерим решение. Не бих могла да те загубя. Ако искаш да отидеш и да се биеш за Франция, готова съм лично да говоря с Франсоа за това, но ако заминаваш само за да си далеч от мен, моля те да не го правиш.

Клодин забеляза сълзите в очите му, прегърна го и извика:

— Моля те! Не го прави!

Той притисна лице в рамото й и изведнъж се разрида.

— О, господи! Защо не съм по-силен? Защо нямам смелостта да си тръгна веднага? Искам да се бия за родината си, но ме е страх да те оставя. Страхувам се, че няма да те намеря, когато се върна. Толкова те обичам, че не мога да мисля разумно. Исках да ме молиш да остана. Исках да се уверя, че и ти ме обичаш. Толкова ме е страх да не те загубя, да не решиш да ми кажеш, че всичко е свършено. Откакто замина, не съм мислил за нищо друго. Чаках писмо от теб и когато не получих, реших, че сигурно вече не те интересувам, че си си намерила някой друг. Някой, който да ти подхожда, който да ти даде живота и щастието, което заслужаваш. Клодин, кажи ми, че ме обичаш. Трябва да го чуя. Знам, че съм страхливец, че не заслужавам любовта ти, но без нея съм нищо.

— Разбира се, че те обичам — извика тя. — А ти не си страхливец. Ти си чудесен и мил, и си най-големият идиот, когото съм срещала. Как можеш да се измъчваш по такъв начин? Чуй, ще намерим решение. Аз ще намеря решение. Имай ми доверие.

— Ще останеш ли довечера с мен?

— Да — прошепна Клодин.

Докато стане време да я изпрати на моста, той отново бе станал старият Арман и дори се присмиваше на собствените си сълзи.

 

 

Русия и Германия подписаха договор за ненападение и настроението на нацията започна да се колебае между ужас и истерия, докато Великобритания и Франция не подписаха официален съюз с Полша, след което се опитаха да я убедят да преговаря с Германия. Полша отказа и в ранните утринни часове на 1 септември 1939 година германските войски прекосиха полската граница.

На трети септември, в единайсет и половина сутринта, Франсоа се обади по телефона.

— Къде си? — попита Клодин.

— В Париж.

— Ще си дойдеш ли?

— Не. Не мога. Но искам да започнеш да си събираш багажа — веднага! Искам двамата с Луи да дойдете в Париж и оттук ще ви изпратя със самолет до Съединените щати. Не искам да спорим, просто искам да се махнеш от Франция, докато все още имаш възможност.

— Не! — извика тя. Сълзите пареха в очите й, а зловещата паника, която се мъчеше да потисне през последните няколко дни, внезапно заплаши да я обземе безвъзвратно.

— Клодин, слушай ме внимателно — каза той. — Невил Чембърлейн ще излезе с обръщение към британската нация в дванайсет и петнайсет по Би Би Си. Това ще бъде декларация, с която ще се обяви война на Германия. Само след няколко часа същото ще направи и френското правителство. Така че, моля те, започвай да си събираш багажа.

Последва пауза, докато тя вникне в пълния смисъл на думите му. След това, когато постепенно започна да се съвзема, раменете й се изправиха, главата й се вдигна високо и тя заяви с непреклонна решителност:

— Не, Франсоа.

— Клодин…

— Не, Франсоа! Няма да го обсъждам повече. Няма да дойда в Париж. Оставам тук, където ми е мястото.

В гласа й звучеше желязна решителност, каквато досега не бе показвала в разговор с него, и й се стори, че той се усмихва, докато казваше:

— Добре, няма да те насилвам, макар че съм длъжен. Но ако желанието ти е да останеш във Франция, трябва да си наясно какво означава това. Започва война, която е невъзможно да спечелим, Клодин. Руснаците вече са подписали договор с Германия и нашата кауза е изгубена — освен ако Съединените щати не решат да ни подкрепят. Досега те не са се обвързали с нищо и мисля, че няма да го направят, докато не бъдат принудени. Дотогава Франция навярно ще бъде отдавна разбита.

Тя чуваше дишането му в другия край на линията и за миг — повече от всичко на света — й се прииска той да си дойде у дома.

— Ще си дойда при първа възможност — отвърна той, сякаш прочел мислите й. — Но не искам да разчиташ на мен, Клодин. Ти имаш собствени сили и ако останеш в замъка, ще се нуждаеш от тях. Докато Корин е там, синът ни е в безопасност, но това не се отнася за теб. Ще си дойда колкото може по-скоро, но още нямам представа какво ще се иска от мен в близките няколко месеца. Ако Арман остане, ще можеш да разчиташ на подкрепата му, докато е в състояние.

— Какво искаш да кажеш с това „докато е в състояние“? — раздразнено попита тя.

— Искам да кажа, че правя всичко възможно, за да остане в Лорвоар, поне за известно време. Но наближава денят, когато Франция ще има нужда от всичките си мъже и Арман ще трябва да замине, ще иска да замине. Може да е дребнаво да ти напомням точно в този момент за човека, който те наблюдава, който наблюдава всички ни, но като ти кажа, че той работи за Абвера — германското разузнаване — ще разбереш защо си застрашена, ако останеш във Франция. Сега ще преразгледаш ли решението си?

— За Абвера? — повтори тя. — Той работи за Абвера? Господи, Франсоа, в какво си се замесил? Защо си ни изложил на такава опасност?

— Ще размислиш ли? — повтори твърдо той.

— Не! Не, по дяволите! Няма. И искам да си дойдеш вкъщи. Искам да ми обясниш всичко това и да ми помогнеш да го разбера. Чуваш ли ме?

— Чувам те — отвърна той. — Но няма да дойда. Ще трябва да разчиташ единствено на себе си и да поемеш отговорността за решението си. Опитах се да ти помогна и повярвай ми — ако бях там, щях да те накарам насила да заминеш. Слушай вашия министър-председател в дванайсет и петнайсет — може да промениш решението си.

— Франсоа!

— Да?

Клодин не знаеше какво иска да му каже, но мисълта, че той е на другия край на тази ужасно дълга жица, й даваше някакво чувство за сигурност, което щеше да изчезне в мига, в който затвореше. Имаше нужда да чуе гласа му още веднъж.

— Как мога да се свържа с теб?

— Не можеш. Аз ще се обаждам.

— Защо? — извика тя. — Искам само един телефонен номер!

— Слушай Чембърлейн — каза той и линията прекъсна.

Вратата се отвори и влязоха Луи и Соланж.

— Какво има, cherie? — попита Луи, разтревожен от израза й. — Кой се обади?

— Франсоа — отвърна тя.

— Каза ли къде е?

— В Париж — отговори Клодин и като видя облекчението, което се изписа по лицето на свекър й, попита: — Луи, кажи ми какво става? С какво се занимава Франсоа? С кого е?

— Cherie, моля те не задавай въпроси, на които е по-добре да не знаеш отговора.

— Не ме пазете като дете. Имам право да знам. Той е мой съпруг, за бога!

— Само по документи, Клодин.

За миг двамата й заприличаха по-скоро на непознати, отколкото на хората, които бе обикнала като свои родители. Отстъпи една крачка, сякаш искаше да избяга, после се овладя, вирна брадичка и каза:

— Не съм заслужила това, Луи. За двете години, откакто сме женени, синът ви не е проявил нито за секунда някакво чувство към мен. В началото се опитвах да го обичам, опитвах се, но той ме отблъскваше, не ме искаше. И все още не ме иска. Така че ако трябва да се обвинява някой, това е той. И ако в момента съм застрашена заради нещо, което той е извършил и вие знаете какво е то, мисля, че сте длъжни да ми го кажете.

— Мисля, че на всички би ни дошло добре по едно бренди, cherie — обърна се Луи към Соланж и когато тя излезе, каза на Клодин: — Ела да седнем. — После си свали очилата, въздъхна и продължи: — Ако знаех какво е направил Франсоа, Клодин, щях да ти кажа. Честна дума, но самият аз мога само да гадая. И те моля да ме извиниш за думите ми преди малко. Ти си права — не си заслужила такова отношение. Идват трудни времена и Франсоа ще се включи в неща, които аз нито разбирам, нито съм склонен да одобря…

— Луи — каза Клодин, — Франсоа спомена нещо за Абвера. Да не би… Това означава ли…

Луи поклати глава.

— Ако се готвиш да ме питаш дали не работи за тях, отговорът е, че не знам, Клодин. Моля се на бога да не е вярно. Той ми е син и го обичам, но ако науча, че е предал страната си…

Клодин го гледаше с отворена уста. Тя изобщо нямаше намерение да го пита това, никога не би могло да й мине през ума, че Франсоа може да работи за Абвера.

— Знаеше ли, че ни наблюдават? — попита тя. — Всички ни.

Луи кимна.

— Франсоа каза, че човекът е нает от Абвера. Това би могло да означава, че и той е техен враг, както и ние.

— Де всичко да беше толкова просто — въздъхна Луи.

— Едно време Франсоа ми се доверяваше във всичко. Сега ми казва само това, което той иска да знам и което през последните месеци става все по-малко и по-малко.

— Защо си отдъхна с такова облекчение, когато ти съобщих, че в момента е в Париж?

— Защото се страхувах, че е заминал за Берлин.

Соланж се върна с бутилка бренди и четири чаши и каза:

— И Моник ще дойде.

— Добре — отвърна Луи и като се обърна към Клодин, добави: — Винаги остава надеждата, че ни държи в неведение заради собствената ни безопасност. Ако има някакъв здрав разум в лудостта, с която се е захванал, един ден ще разберем. — Той извърна поглед и бръчките около уморените му очи се очертаха още по-ясно. — Но мога тържествено да ти обещая, Клодин, че веднага щом открия с какво точно се занимава и за кого работи, ще ти кажа. Както каза преди малко, имаш право да знаеш.

Соланж им наля бренди и седна. Клодин я наблюдаваше. От всички Соланж бе запазила най-голямо присъствие на духа през последните няколко седмици. Разбитото сърце на Моник й причиняваше също толкова болка, колкото и на дъщеря й, и при постоянния, почти безумен страх за Люсиен, както и страховете й за Франсоа, а също и безпокойството за постоянно влошаващото се здраве на Луи, Клодин се чудеше колко ли още ще може да издържи. Сега, докато гледаше одухотвореното й лице, Клодин осъзна, че независимо какво щеше да каже Невил Чембърлейн и независимо дали мрачните предсказания на Франсоа щяха да се сбъднат, тя бе постъпила правилно, когато му каза, че няма да напусне Лорвоар — и щеше да остане дотогава, докато Соланж имаше нужда от нея.

— Франсоа казва, че Великобритания се готви да обяви война — каза тя с потрепващ глас. — Чембърлейн щял да направи изявление по радиото в дванайсет и петнайсет.

Луи кимна.

— А Франция?

— Според Франсоа — след няколко часа. Не каза в колко часа.

Луи включи радиото. Докато слушаха пукането и пращенето — Луи търсеше станцията — влезе и Моник.

Не минаха и две минути и се чу тържественият глас на Невил Чембърлейн.

— Говоря от министерския кабинет на Даунинг Стрийт десет — започна той. — Тази сутрин британският посланик в Берлин връчи на германското правителство последна нота, в която се заявява, че ако британското правителство не чуе до единадесет часа, че германците са готови незабавно да изтеглят своите войски от Полша, между нас ще съществува състояние на война. Искам да ви уведомя, че до този момент не е получено подобно съгласие от страна на германското правителство, и в резултат от този момент нашата страна е във война с Германия…

 

 

Черните очи на Франсоа огледаха изпитателно стаята. Кремавобелите стени бяха потискащи. Между прозорците бе окачено разпятие. Мирисът на дезинфекционни материали разбъркваше празния му стомах. До кафявия кожен фотьойл, в който седна, имаше малко легло с желязна рамка, а през остъклените стени насреща се виждаха лекари и сестри с бели престилки сновяха насам-натам и си вършеха работата.

Преди малко бяха завили противовъздушните сирени и той бе чул суматохата по улиците, докато парижани тичаха уплашени към убежищата. Когато всичко свърши, няколко жени бяха докарани в болницата — припаднали и полузадушени в противогазите си. Тревогата отново беше фалшива.

Той уморено затвори очи. Но сънят все не идваше — както и през последните няколко дни. Беше се превърнал в машина, работеше непрекъснато, монотонно, без чувство… Въпреки това, когато си спомни разговора с Клодин тази сутрин, устните му се разтеглиха в широка усмивка. Страстният й отказ да напусне Франция не го беше изненадал, но по-късно щеше отново да й позвъни, за да чуе последното й решение. Ако бе твърдо решила да остане, нямаше да спори с нея, сега нямаше време за това… Също както нямаше време и за самообвиненията, които прорязваха полубудното му съзнание. Вече беше твърде късно да съжалява за пътя, който беше избрал, да съжалява за брака си и най-много от всичко — за случилото се с Елиз.

Той се обърна да я погледне, но тя продължаваше да спи и като отпусна глава във фотьойла, Франсоа се загледа в ъгъла с невиждащ поглед. Преди няколко дни лекарят най-после му бе казал, че животът й е извън опасност, но че пътят до възстановяването ще бъде много дълъг и че тя всъщност никога няма да се възстанови. По гърдите и бедрата й щяха да останат грозните белези от ножа, но това бе нищо в сравнение с разкъсаните й вътрешности. Беше много съмнително дали някога щеше да е способна да се люби отново и споменът за последните думи, които той — Франсоа — й беше казал в нощта, когато забавляваха Хелбер, щеше да пари в паметта му до края на живота му.

Никога не би ги казал, ако не беше сигурен, че Хелбер подслушва на вратата, и сега, когато знаеше пораженията, нанесени на Елиз, се беше заклел, че един ден ще изтръгне гениталиите от тялото му, за да може и той да се лиши от удоволствието на любовта.

Но това нямаше да върне на Елиз изгубеното. Той въздъхна, когато задушаващото чудовище на вината започна да се надига в гърдите му. Беше опитал всичко, за да я предпази да се влюби в него; на моменти дори се отвращаваше от собствената си бруталност. Но въпреки упоритите си опити не беше успял. За нея той представляваше основното предизвикателство в живота и тя вярваше, че е достатъчно силна, достатъчно умна, достатъчно смела, за да го приеме заедно с този свят на интриги и опасности, в който той живееше. Но шансът не беше на нейна страна. Интелектът бе заложен в тялото й, а не в ума й; в красотата й и в неповторимите й умения в леглото.

Все пак би трябвало да очаква, че рано или късно нещо подобно ще се случи — че фон Лайберман ще намери слабото й място. Тя бе искала да стане графиня дьо Раси дьо Лорвоар и нямаше съмнение, че фон Лайберман й е обещал точно това. Ако само го беше слушала, ако му беше повярвала, когато й каза, че никога няма да се ожени за нея! Но виновният беше той. Трябваше да започне да действува още в момента, в който бе разбрал, че фон Лайберман се е свързал с нея. Вместо това той просто я държеше изолирана от делата си, с което недвусмислено бе показал на Абвера, че вече й няма доверие.

И точно това бе предопределило съдбата й. След като е разбрал, че Елиз вече е изгубила доверието му, че не може да им осигурява повече информация за Доставчика, Лайберман я беше предоставил на човека, за когото му каза Хелбер, за да го предупреди какво може да се случи с онези, които обича, ако се опита да клинчи…

— Франсоа, тук ли си?

— Тук съм — отвърна той, наведе се и хвана ръката й. Беше влажна и студена и сърцето му се сви, когато премести поглед към накълцаната й буза. — Как си? — попита нежно той.

— Доста по-добре. — Тя се опита да се усмихне и той трепна от ужасната гримаса, която разкриви лицето й.

Едва през последните два дни бе започнала да говори свързано и въпреки че нямаше търпение да я попита за нападателя, той не можеше да се осмели да й припомня дори един миг от случилото се. Но пък трябваше да научи името.

— Искаш ли да ти почета? — попита Франсоа.

— Може ли от Перо?

Той се усмихна. Идеята да й чете приказки беше на фон Папен и сега тя не искаше нищо друго. Той целуна ръката й и взе книгата, но когато я разтвори, Елиз каза:

— Скоро ще трябва да тръгваш, нали?

— Само за малко — отвърна той.

— Ще се върнеш ли?

— Да.

Една сълза се търколи по белезите и капна на възглавницата.

— Знам, че трябва да тръгваш, но не искам. Страх ме е без теб.

— Ерих ще бъде тук, cherie — каза той, остави книгата и отново хвана ръцете й. — Нищо няма да ти се случи. А когато се оправиш достатъчно, за да те изпишат, намерил съм човек, който да те пази.

Тя отново се усмихна и той посегна да отметне кичура коса от лицето й. Внезапно очите й се разшириха, погледът й се изпълни с ужас и тя запелтечи нещо.

Често ставаше така и докторите го бяха предупредили, че може никога да не се оправи. Травмата, която бе преживяла, бе увредила не само тялото, но и съзнанието й.

Той изчака, неспособен да разбере обърканите звуци, но знаеше, че след няколко минути Елиз ще се оправи. И все пак, когато погледът й се фокусира, очите й все още бяха изцъклени от ужас.

— Халунке? — дръпна се тя. — Ти Халунке ли си? — И изпищя.

Ужасният писък проехтя в стаята и той я сграбчи, когато се опита да се изправи.

— Елиз! — извика той. — Елиз! Успокой се!

Вратата се отвори с трясък и влезе лекарят, последван от три сестри. Биха й инжекция и само след секунди тя заспа. Докторът погледна Франсоа, намръщи се неодобрително, но не каза нищо и излезе.

Франсоа остана до сестрата, която проверяваше раните й, за да види дали някоя не се е отворила. Каква беше тази странна дума, която бе извикала Елиз… Halunke. На немски означаваше плъх, но тя несъмнено говореше за човек.

„Ти Халунке ли си?“

Той си погледна часовника и в този момент в стаята влезе Ерих фон Папен — закъснял с цели пет минути. Франсоа направи знак на сестрата да излезе, след това се обърна към куриера си.

Фон Папен имаше странен външен вид — очите и устата му образуваха три кръга над й под тънък вирнат нос. Нямаше коса нито врат, а ниското му мършаво тяло непрестанно се разтърсваше от нервни тикове.

— Е? — каза Франсоа.

— Все същото — отвърна фон Папен. — Лайберман те иска в Берлин.

Франсоа кимна и се почеса по брадичката.

— Мисля, че не можеш повече да пренебрегваш исканията му — каза фон Папен. — Трябваше да си там преди три седмици. Търпението му започва да се изчерпва.

— Свърза ли се с капитан Палол?

— Да. Ще те чака довечера в девет на улица „Турвил“.

Погледът на Франсоа беше мрачен.

— Главната квартира? — Той се изсмя жестоко. — Това означава, че вече ми няма доверие. Много разумно от негова страна… Свържи се с фон Лайберман веднага след полунощ. Кажи му, че съм тръгнал.

— Ще ти трябва повече време за път — предупреди го фон Папен. — Пътищата от Париж са задръстени на километри. Всички бягат от града, истинска лудница е!

Франсоа само махна с ръка и каза:

— Посети ли евреите?

— Всички, освен двама, за които ми казаха, че са в Щатите. Съмнявам се, че ще се върнат.

— Ясно. А останалите?

— Скъпоценностите им вече са при мен. Ще бъдат откарани в Лорвоар при първа възможност.

Франсоа се усмихна.

— А самите евреи?

— Всичко върви по плана.

Франсоа кимна към Елиз и попита:

— Клод Вилие?

— Боя се, че не — отвърна фон Папен.

— Халунке — каза Франсоа. — Това говори ли ти нещо?

Фон Папен сви рамене.

— Означава плъх.

— Кодовото му име. — Франсоа бръкна в джоба си и извади бележката, която бе получил на сутринта след обезобразяването на Елиз. Тя съдържаше само една дума: ЕЛИЗ. — Мисля, че е имал намерение да я убие — каза той.

— Може би щеше да е по-добре за нея — отвърна мрачно фон Папен.

— Имаме ли някаква представа къде може да е в момента?

— Никаква.

— Остани с Елиз, Ерих. Когато излезе от упойката, почети й Шарл Перо, а ако пита за мен, кажи, че ще се върна колкото мога по-скоро. Ако се наложи, закълни се в гроба на майка си, че няма да я изоставя.

В отговор мършавите крайници на фон Папен потръпнаха конвулсивно.

Франсоа се прибра в къщата си в Булонския лес и поръча разговор с Лорвоар. Знаеше, че ще трябва да чака, и реши, че сега е моментът да съчини дълго отлаганото писмо до баща си. То излезе по-малко от страница, но му трябваше повече от час, докато се реши да сложи подписа си под най-сърцераздирателното писмо, което бе писал през живота си. В същия миг телефонът иззвъня.

Когато чу гласа на Клодин, усети как умората се разля чак в костите му. Господи, как копнееше да я прегърне! Но внезапната и ненавременна слабост го ядоса и гласът му прозвуча като метален:

— Промени ли решението си?

— Не — отвърна твърдо тя. — Оставам в Лорвоар.

— Глупачка.

Настъпи пауза. След това тя каза:

— Може да съм глупачка, но е по-добре, отколкото да съм предател.

Той присви очи, сякаш обвинението го беше ударило физически. Искаше му се да я попита как е разбрала, но тъй като в момента това нямаше голямо значение, просто затвори.