Сюзън Луис
Тъмни страсти (10)

Девета глава

Клодин седеше на дивана и с нарастващо недоверие слушаше какво й разправя снаха й. Предишната нощ Моник я беше поканила в стаята си с изненадваща топлота и след това й бе казала, че още на сутринта ще дойде при нея, защото има да й казва нещо изключително важно: но колкото и да напрягаше въображението си, Клодин не можа да отгатне за какво точно става дума.

— … и затова толкова много исках да дойдеш снощи при мен — продължаваше Моник. — Знам колко е егоистично да те занимавам с това точно през медения ти месец, но нямаш представа колко е прекрасно най-после да имаш сестра, някой, с когото да можеш да споделяш. Надявам се, че и ти ме възприемаш по същия начин. Пък и толкова добре познаваш Фреди! Това ще му помогне — да има тук един близък човек, а той толкова много те обича. Признавам, че отначало ревнувах малко, но сега… О, Клодин, толкова съм щастлива! Изненадана ли си? Не, не отричай, разбира се, че си. Всички ще се изненадат, когато им кажем, но какво значение има разликата във възрастта ни, когато се обичаме? Франсоа е толкова по-голям от теб, но на никого не му прави впечатление, нали?

— Не, не става дума за това — смотолеви Клодин, помъчи се да се усмихне и попита: — Определили ли сте датата на сватбата?

— Не, още не. Може би е малко рано да правим нова веднага след твоята. Винаги съм си мечтала за сватба през пролетта, какво ще кажеш? Догодина през пролетта?

— Мисля, че звучи чудесно — отвърна Клодин. Какво друго можеше да каже?

— Ще кажа на Фреди по-късно. Сигурна съм, че ще е съгласен. Той е луд по мен.

— А ти? Ти луда ли си по него?

Моник се засмя кокетно.

— Разбира се! Как може някой да не е луд по Фреди? Толкова е романтичен. Пише ми стихове. Ако обещаеш да не казваш на никого, ще ти ги покажа — толкова са страстни, че просто се изчервявам, когато ги чета.

— Той още колко ще остане в Монвис? — попита Клодин. — Искам да кажа, леля Селин няма ли да се връща скоро в Париж?

— О, не си ли чула? Но разбира се, откъде да чуеш! Селин е решила да остане в Монвис за неопределено време и е казала на Фреди, че може да й гостува, колкото реши. Аз естествено го поканих в Лорвоар, но той ми каза, че ще му е малко трудничко да живее под един покрив с мен през цялото време. Не е ли наистина палав? Да си мисли такива неща?

Моник не стоя дълго и когато си тръгна, Клодин въздъхна облекчено. Да се прави на щастлива от брака си беше едно — и само тя си знаеше какво й коства — но да демонстрира щастие по повод отношенията между Моник и Фреди наистина надхвърляше възможностите й. Познаваше много добре Фреди и беше сигурна, че това е някакво ужасно недоразумение, но нищо не можеше да се направи, преди да е говорила с него.

Следобед тя подкара колата в проливния дъжд за Монвис с плътно спуснат гюрук и включени на максимална скорост чистачки. Почти през цялото време в Биариц беше мислила и много от мислите й бяха за леля Селин и баща й.

Когато онази зловеща ранна утрин се бе върнала сама в Монвис, вече бе в състояние на шок и гледката в стаята на Селин просто я беше довършила. По-късно същия ден, след като се беше успокоила малко, тримата бяха разговаряли; Бивис и леля Селин бяха успели да разсеят всякакви съмнения, че връзката им е започнала много след смъртта на Антоанет, а Клодин ги увери, че ги разбира и им прощава. И наистина беше простила на баща си; но някак не й беше толкова лесно да прости на Селин и в гнева си тя я нарече с обидни думи. Срамът от тази постъпка бе допълнил нещастието й в Биариц и сега най-голямото й желание беше да се види с леля си и да си изяснят нещата… Но когато пристигна, й казаха, че леля Селин е заминала до модния салон в Тур и не я очакват да се върне преди четири часа.

Сърцето на Клодин се сви. След като Селин бе заминала чак в Тур в деня на връщането й, сигурно умишлено я отбягваше… или я наказваше. Но малко се разведри, когато видя Фреди да наднича през вратата на библиотеката.

— О, не, Селин не те отбягва — увери я Фреди, когато му каза какво си мисли. — Просто имаше уредена среща в Тур — не очакваше да се върнеш до края на седмицата и аз й казах да отиде да си свърши работата, защото нямах търпение да поговоря насаме с теб.

— Така ли? — каза Клодин с двусмислена усмивка и бузите на Фреди пламнаха.

— Радваш ли се, че се върна? — попита той. — Хареса ли ти Биариц?

— Хубаво е. А ти как прекарваш тук?

— О, добре — унило каза той.

Безизразният му глас я накара да се усмихне.

— Всичко е наред, Фреди — каза тя. — Моник вече говори с мен. Така че давай, кажи какво си направил, немирник такъв. Или може би трябва да те наричам Казанова?

— Моля те, недей — отвърна той с болка в гласа. — Недей! Нямам представа как се случи, но, Кло, на практика вече съм сгоден!

— И аз така чух — подсмихна се тя. — И от изражението ти разбирам, че май не го искаш.

Той поклати отчаяно глава.

— Тогава най-добре да започнеш от самото начало. И не се паникьосвай толкова. Сигурна съм, че ще намерим някакво решение.

Но към края на печалната му история Клодин вече не беше толкова убедена. Ако Фреди, разбира се, беше поне мъничко като Франсоа, нямаше да има никакви проблеми, но с неговото джентълменство той сигурно се чувствуваше длъжен да се ожени за момичето, което е целунал, независимо дали е правил нещо друго. И Моник естествено го знаеше. Но вместо да се ядоса на Моник, Клодин изпитваше само съжаление към нея. Това, че се е чувствувала толкова отчаяна, че да използува подобни номера с едно момче, наистина беше тъжно.

— Какво можем да направим, Кло? — попита Фреди, като я гледаше с ясните си, добродушни като на кученце очи. — Смяташ ли, че ще мога да се отърва?

Клодин поклати глава.

— Не знам, скъпи. Ако бях сигурна, че ще помогне, щях лично да говоря с Моник, но… — видя как лицето му помръкна и се засмя. — Знам, че те е прелъстила, но тя ми каза, че си й писал някакви много страстни стихове…

— Но, Кло, не съм имал намерение да…

— О, хайде, Фреди! Просто не си знаел, че може да се стигне до женитба. Сега вече си абсолютно сигурен, че не би искал да й направиш предложение, така ли?

— О, абсолютно!

— Хм… — Клодин замълча за миг. — Е, сега трябва просто да се измъкнеш от тази каша и да се върнеш в Оксфорд, преди да е станало прекалено късно. Въпросът е как.

Той впери умолителен поглед в нея и като се наведе напред, тя го целуна по върха на носа.

— Знам, че ще измислиш нещо, Кло. Сигурен съм, че ще измислиш.

В този момент телефонът започна да звъни и Клодин стана да се обади.

— Е, каквото и да измисля — каза тя преди да вдигне слушалката, — това трябва да ти бъде за урок, Фреди Прендъргаст, така че ти ще бъдеш този, който ще я разубеди… Да, Моник. Селин я няма, заминала е в Тур. Да, тук е. — Тя се засмя с глас, когато Фреди започна да й прави отчаяни знаци, че го няма. — Ще ти го дам.

Без да сваля поглед от нея, Фреди пое слушалката и като продължаваше да се смее, Клодин излезе в гостната, за да му спести поне част от притеснението.

След пет минути Фреди се появи с червено като връзката си лице и безобразно разрошена коса.

— Моник ме помоли да ти напомня да поканиш Селин и мен на вечеря довечера — продума той с гробовен глас.

— Разбира се — отвърна Клодин. — Смятай се поканен. — Изчака малко и попита: — Е, какво друго каза?

— О, Кло — едва не се разплака той и стисна главата си с ръце. — Иска да обявим годежа. Довечера!

— О, Фреди — въздъхна театрално Клодин.

Той се тръшна на дивана и изстена трагично:

— Аз съм обречен. Обречен съм!

— Ще поговоря с нея да го отложи.

— Не искам отлагане! Искам анулиране! — извика той.

— Невинаги получаваме това, което искаме в този живот, Фреди — каза тя малко по-рязко, отколкото имаше намерение. Той я изгледа уплашено и тя побърза да продължи: — Наистина мога да ти гарантирам отлагане. След няколко дни ще се върне Люсиен. И тогава, освен ако Франсоа не замине някъде, ще се събере цялото семейство и ще посъветвам Моник да обяви годежа тогава. Какво ще кажеш?

— По-добре е — кимна унило Фреди. — По-добре е, но не е идеално.

— Фреди! Значи продължаваш да поемаш върху себе си мировата скръб? — Селин бе застанала на прага. — Добре дошла, ma cherie.

Клодин се хвърли в прегръдките й.

— Лельо Селин. О, лельо Селин, толкова съжалявам. Толкова…

Селин сложи пръст на устните й и тя млъкна.

— Няма нищо, за което да съжаляваш, cherie. По-късно ще говорим. Сега ще пием чай.

Разбира се, не можеха да говорят пред Фреди, но леля й вече бе дала ясно да се разбере, че й е простила онова ужасно избухване, и Клодин усети как от плещите й се смъква огромно бреме.

Малко след пет часа телефонът отново иззвъня и Пиер дойде да съобщи на Фреди, че е за него. Хапейки устни да не се засмее при вида на нещастното му лице, Клодин едва изчака да излезе от стаята и се обърна към леля си.

— Май се е забъркал с Моник дьо Лорвоар и доколкото разбирам, ще трябва да се оправя сам — каза тя.

— И аз така мисля — отвърна Клодин. — Но не мога да го изоставя съвсем — в края на краищата, той е само на деветнайсет. — Тя замълча и погледна Селин право в очите. — Както и ти не ме изоставяш, макар че съм вече на двайсет и две. Признай си, че затова остана в Монвис.

Селин се усмихна и погали с пръсти лицето й. После си наля още чай и попита:

— Може ли да попитам защо се завърна толкова скоро от Биариц?

— Времето беше ужасно и Франсоа сметна, че е най-добре да се приберем — отвърна спокойно Клодин.

Селин кимна.

— Като изключим това, че както чух, Франсоа е в Париж. — И изгледа племенницата си с присвити очи. — Как вървят нещата между вас?

— Както са вървели винаги.

— В смисъл?

— В смисъл, че все още преживявам шока от изгубването на девствеността си.

Селин започна да се дразни.

— Моля те, не се отнасяй с мен като с идиот, cherie. Трябва да е имало нещо повече от това, за да избягаш през първата си брачна нощ, но ако не искаш да ми казваш, недей.

— Извинявай — отвърна нежно Клодин, — но няма никакъв смисъл да навлизаме в подробности защо съм го оставила онази нощ, това вече е история. Оттогава нещата се промениха много. Сега вече бракът ни ще устройва и двамата.

Селин въздъхна. Всичко това никак не й харесваше.

— Защо имам чувството, че това е началото на една доживотна присъда? — каза накрая тя.

— Всички бракове са доживотни присъди — засмя се Клодин, — ако толкова ти харесва този израз. А моят не е чак толкова лош. Имам Соланж и Луи — а с Моник можем да станем чудесни приятелки. А сега, след като и ти си тук, мога да кажа, че съм заобиколена само от хора, които обичам.

— Но…

— И — прекъсна я Клодин, — ако двамата с Франсоа продължим по този начин, скоро в Лорвоар може да се появи и едно бебе. Така че всички ще бъдат щастливи, включително и съпругът ми.

— Значи се любите? — каза Селин.

— Франсоа не го определя точно по този начин, но… да, мисля, че да. — Тя отмести поглед. Не й се искаше да навлиза в подробности за нощните борби, които водеха с Франсоа, особено сега, след като бе разбрала, че животът може да е много по-лесен, ако просто прави каквото й каже той. Макар че не му допадна много, когато запя с пълен глас „Марсилезата“… Нямаше да го прави повече…

Вратата се отвори и Фреди само дето не се строполи на пода.

— Кло! — извика той. — Кло! Нали помниш за какво говорихме преди малко? Е, току-що проведох най-щастливия телефонен разговор в живота си и мисля, че всичките ми проблеми са решени!

Докато Фреди й разкрие целия си план да се откопчи от Моник, започна да се здрачава. Все още й се искаше да отиде на гости на Лилиан сен Жак и Клодин си помисли, че точно сега е най-удобният момент — преди да се върне в замъка и да се преоблече за вечеря.

Когато пристигна в селото, небето беше почти тъмно. Докато минаваше покрай кръчмата, зърна Арман и за момент се изкуши да отиде при него — вътре изглеждаше толкова уютно! Но беше дошла да види Лилиан, а не Арман, а нищо на света не можеше да се сравни с уюта в кухнята на Лилиан сен Жак, където навсякъде по стените висяха венци чесън и билки, имаше безброй чинии и тигани и от фурните винаги се разнасяше толкова апетитен аромат… Устата на Клодин се напълни със слюнка още щом слезе от колата и изтича през дъжда до прага.

Лилиан я посрещна с беззъбата си усмивка. Черната й забрадка беше прилежно вързана под брадичката, а върху безформената си черна рокля бе завързала избеляла престилка. Клодин се бе срещала с нея само няколко пъти преди сватбата, но също като Соланж и Моник, я възприемаше като част от семейството.

Прегърнаха се и Лилиан я въведе в затоплената кухня, сияеща от удоволствие, че й е дошла на гости толкова скоро след сватбата. Настани я на масата, след това й наля чаша горещ бульон от гърнето на печката и продължи да бели картофите, струпани на масата, като през цялото време й разказваше с тих, леко дрезгав глас за последните събития в селото. Знаеше всичко, което би могло да се знае, но в думите й нямаше и капчица злоба; откриваше доброто във всеки, дори когато нямаше нищо добро.

После наля по една голяма чаша лорвоарско вино и пусна радиото и Клодин чу последната част от външните новини, докато домакинята слагаше зеленчуците към агнешкото задушено, което приготвяше за вечеря на Арман.

Единствената светлина в кухнята идваше от огъня в огромната камина. Клодин отпусна клепачи и притвори очи, слушайки с половин ухо монотонния глас на говорителя по радиото — съобщаваха подробности по новото споразумение, което Англия подписала с Германия. Почти беше задрямала, когато вратата рязко се отвори и Арман нахлу вътре заедно със студения въздух.

— Bonsoir, Арман — усмихна му се тя.

— Bonsoir, madame.

Беше го виждала само веднъж — в деня на сватбата, и сега отново си спомни колко я беше изненадал. От онова, което й бе разказал Люсиен за смъртта на жена му и на детето, беше очаквала, че около него ще витае някаква трагична атмосфера. Но напротив — красивото му лице грееше приветливо, а големите му сини очи блестяха и се смееха, докато танцуваше с по-възрастните жени в залата.

— Виждам, че пробвате миналогодишната реколта — усмихна се той.

— Предполагам, че е една от най-добрите — каза тя.

Той се замисли за миг.

— Не е най-доброто. Но ще се продаде.

— Радвам се да го чуя — засмя се тя. — Между другото, много се радвам, че си дойде. Искам да обсъдим нещо.

— О? — погледна я учуден той, докато си сваляше сакото и го слагаше на облегалката на стола. После седна и подпря русата си глава с една ръка, а майка му сложи пред него една чаша и му наля вино.

— Е, това е по-скоро едно предложение — каза Клодин. — Франсоа ми каза, че наближава гроздоберът и че навремето след прибирането на реколтата в имението са се организирали тържества. Чудя се дали ще е добре да подновим традицията. Какво мислиш?

— Мадам дьо Лорвоар — отвърна Арман с известна ирония, — вие ще станете много по-популярна, отколкото вече сте, ако продължавате да излизате с подобни идеи.

— Значи ще помогнеш?

— Разбира се, madame.

— Прекрасно. И моля те, спри да се обръщаш към мен с „мадам“. Много добре знам, че дори графа и графинята наричаш Луи и Соланж. Погрижи се да се чуе. Имам предвид за тържествата. Виж кой иска да участва, с какво ще помогне, кой ще направи някакво дарение…

— Французин и дарение! — възкликна присмехулно Арман.

Клодин се разсмя, Лилиан също се подсмихна. Арман пресуши чашата си, напълни отново чашата на Клодин, след това си запретна ръкавите и отиде до емайлираната мивка под прозореца.

— Имаш ли нещо конкретно предвид за празника? — обърна се Лилиан към гостенката си.

— Още не съм сигурна — отвърна Клодин. — Точно затова исках да говоря първо с теб и Арман…

Докато Клодин и майка му обсъждаха различните възможности, Арман си изми ръцете, взе една кърпа и се обърна. Клодин бе с гръб към него и когато погледна пищните й къдрици под екстравагантната й шапка и изящните й бледи ръце върху масата до чашата с вино, в гърдите му внезапно се събуди тревога. Тя правеше всичко възможно да не се издава, но Арман го бе прочел в очите й: беше самотна и объркана, и изплашена. Прииска му се да я прегърне и да й каже, че винаги може да разчита на него, ако й се наложи. Но това, разбира се, беше немислимо. А дори да го направеше, как би могъл да й го каже? Изключено бе да й каже, че мъката в тези прекрасни сини очи му напомня за погледа на една друга жена — една жена, която бе обичала Франсоа. Тя бе гледала по същия начин няколко седмици преди да умре.

Арман знаеше, че Клодин е чувала за Ортанс, защото Люсиен му беше казал, но беше сигурен, че не знае цялата истина за онова, което се бе случило онази нощ в избите. С изключение на Франсоа, Луи и доктор Лебрюн, Арман беше единственият човек на света, който знаеше за това. Беше го видял със собствените си очи. Дори Франсоа не знаеше за това; не беше казвал на никого, освен на жена си Жаклин. Как бе чул гласове и бе излязъл от крайната изба и бе замръзнал от ужас, когато видя Франсоа и Ортанс да се борят за ножа. Как стоманеното острие бе проблеснало в огромната ръка на Франсоа и се бе забило в гърдите й.

Франсоа с такава скорост я грабна и изтича с нея в колата си, че докато Арман стигне до изхода, ситроенът вече се отдалечаваше. След това отнякъде изникна Луи и по израза му бе ясно, че също е станал свидетел на случилото се.

— Ще я закара при доктор Лебрюн — бе казал Луи с равен глас.

— Откъде знаеш, че ще я кара при доктора? — попита Арман и напрегнатият му глас отекна някак тайнствено в тишината на избата.

— Познавам сина си — отвърна Луи. — Но ако имаш някакви съмнения, можеш да отидеш след него. — И той започна да развива маркуча, окачен на стената.

— Какво правиш? — попита Арман.

— Ще почистя.

Едва тогава Арман забеляза кръвта по пода и това го върна към действителността.

— Не можеш да го направиш — извика той. — Аз видях всичко…

— Тя не беше мъртва. Когато я изнесе, не беше мъртва. Защо мислиш, че ще я кара при доктор Лебрюн?

— Но, Луи, ако не оживее, Франсоа ще…

— Ще я спасят — прогърмя гласът на графа.

Само че не успяха. Лебрюн цяла нощ се беше борил за живота й, но накрая Ортанс умря и никой не призова Франсоа пред съда. Арман нямаше представа какво е казал Луи на семейство Буршан, но скоро след това те напуснаха Франция и доколкото знаеше, не се бяха връщали.

Оттогава бяха минали повече от две години, но Арман продължаваше да се обвинява, че е мълчал. Ала както бе споменал още тогава Луи, след като семейство Буршан предпочитаха нещата да се потулят, редно бе искането им да се уважи. И може би така наистина беше най-добре. Иначе щеше да се наложи да свидетелствува срещу Франсоа и Луи и въпреки че не се притесняваше за Франсоа, беше сигурен, че баща му би желал да стои на страната на графа. Ако проговореше — независимо дали съдът щеше да му повярва, или не — след това трябваше да се махне от Лорвоар, а това би разбило сърцето на майка му.

Дълго време след тази нощ Арман не можеше да погледне Франсоа, без да си спомни сцената в избата и останалите неща, с които дори и сега му беше тежко да живее.

Но с времето започна да му олеква — главно защото Франсоа продължи да се отнася с него както винаги досега — като с брат.

Гласът на Клодин го върна в настоящето.

— Това е чудесна идея, Лилиан — казваше тя. — Мисля, че наистина можем да изкараме целия празник тук, във вашата къща! И толкова мило от страна на Арман, че е съгласен да ни попее…

— Какво? — изръмжа той. — Аз да пея?

— Да, да пееш — потвърди тя. — Каквото и да е — по твой избор. Майка ти каза, че имаш прекрасен глас, а аз мога да свиря на пиано, така че ще те чакам в замъка да репетираме всяка вечер от утре до прибирането на гроздето.

— Сериозно ли говориш!

— Разбира се, че да — отвърна Клодин и смигна на Лилиан. Всъщност, като се замисли, идеята не й се стори никак лоша. — Значи е уредено. — Тя стана и си взе ръкавиците. — Ако познаваш някои други таланти в селото, обади ми се. Мисля, че идеята за кабаре е чудесна. Ще трябва да помислим и за Соланж, тя също ще иска да се включи. Може би ще можете да изпеете нещо заедно, Арман.

— Ей, чакай малко…

— Ще помисля и за някоя малка пиеска за децата. Какво ще кажеш, Лилиан? Можем да направим „Спящата красавица“. Да, нещата май потръгват. Нямам търпение да кажа на Соланж. — Тя замълча, докато Арман се взираше в нея и се чудеше какво да мисли. — Е — продължи Клодин, — остава да измислим нещо за Франсоа. Какво смяташ, че ще му подхожда?

Арман избухна в смях.

— Ще ти кажа нещо. Ако успееш да накараш Франсоа да се включи, ще имаш безусловната ми капитулация и ще изпея каквото искаш със Соланж.

— Приемам предизвикателството — отвърна с усмивка Клодин. — А сега наистина трябва да тръгвам.

Арман я изпрати и остана на прага дълго след като светлините на колата й изчезнаха в мрака. Забележителна жена, наистина забележителна! Ухили се. И доста наперена! После се върна в кухнята и каза на майка си със засмени очи:

— Но аз не мога да пея!

Когато Клодин се прибра, Франсоа вече се беше върнал, но се видяха чак когато той слезе в гостната преди вечеря. Клодин бе седнала до прозореца и обсъждаше тържеството със Соланж, когато вратата се отвори, и без да има нужда да се обръща, тя усети, че е той.

Клодин вдигна поглед, но той заговори някакъв човек, който преди това й се беше представил като капитан Пол Палол. Били пристигнали заедно с Франсоа от Париж.

Франсоа пошушна нещо на Жан-Пол, иконома, след това се обърна да поздрави Селин и Фреди. Не погледна нито веднъж към нея. Тя не сваляше поглед от него, с единственото желание да може да му върне по някакъв начин унижението, но успя да преодолее желанието си и продължи разговора си със Соланж.

По-късно, по време на вечерята, сервирана пред бумтящата камина в трапезарията, Франсоа продължи да разговаря главно с баща си и капитана. На Клодин й се искаше да може да е също толкова безразлична към присъствието му, колкото и той явно беше към нейното. Най-после тя насочи вниманието си към Моник, която за нейно най-голямо слисване, говореше развълнувано за сватби. Не беше трудно да я убеди да отложи обявяването на годежа, докато се събере цялото семейство, но като я слушаше сега и гледаше как трескавите й очи непрекъснато търсят погледа на Фреди, не можеше да не се изпълни със съжаление. Начинът, по който Фреди бе намислил да се отърве от нея, наистина щеше да й причини много болка; тя не заслужаваше точно такова зарязване, независимо от подхода й към Фреди. Може би трябваше да се опита да поговори още веднъж с него преди той да разговаря с Моник…

Клодин усети погледа на леля си върху себе си и я погледна с усмивка, след това се заслуша в думите на капитан Палол.

— Разбира се — казваше той, — английската флота може да има сто и осемдесет бойни кораба, но ние имаме петнайсет повече от германските двайсет и два, нали знаеш?

— Независимо от това и независимо какво казват във Външното министерство — отвърна Франсоа — едва ли бихме могли да разчитаме на Кралския флот. Министрите и…

Преди да осъзнае какво прави, Клодин отвори уста и каза:

— Но аз чух по радиото, че днес Кралският флот е подписал споразумение с Германия, така че сигурно… — Сърцето й внезапно забави ударите си, когато Франсоа насочи буреносния си поглед към нея. Около масата се възцари тишина и тя усети как се разтреперва.

В следващия миг Луи внезапно се разсмя и като сложи ръка върху нейната каза:

— Англия и Германия подписаха това споразумение още през юли, ma cherie. Това, което си чула днес, е, че по това споразумение вече започват да възникват някои трудности.

Клодин наведе поглед в чинията си, усети странна сухота в устата си и разбра, че няма да може да яде. Това беше просто една малка грешка, една най-обикновена грешка… Тя погледна скришно към Франсоа и усети как цялата се изпълва с гняв. Но гневът не беше разрешение — вече го беше научила — и сериозните разговори с него не бяха за предпочитане. Единственото, което би могла да направи, беше да се опита да не му обръща внимание, а да се включи колкото може по-активно в живота на Лорвоар и никога, никога да не го прекъсва, когато говори…

Селин и Фреди не останаха дълго след вечеря и за голямо облекчение на Клодин, Моник също се оттегли рано, така че двете със Соланж се качиха в гостната на Клодин да пийнат нещо преди лягане. Луи, Франсоа и капитанът останаха в библиотеката доста късно след полунощ, а през това време Клодин лежеше в леглото си и слушаше есенния дъжд.

Когато чу вратата на апартамента да се отваря, сърцето й заби силно. Слушаше стъпките на Франсоа и си помисли, че е лежала толкова време будна само защото е очаквала да чуе тези стъпки. Как е възможно, ядосваше се тя, да се чувствува толкова празна, когато го няма, и същевременно толкова да го мрази, когато е при нея?

Тя се пресегна да изгаси лампата до леглото. Не искаше да вижда лицето му, когато влезе, искаше й се да се държи така, сякаш го няма, сякаш ужасното притискане на тялото му е някакъв кратък кошмарен сън. Но дълбоко в себе си знаеше, че не това е истинската причина да изгаси лампата; беше го сторила, за да не види болката в очите й, ако реши да влезе.

Вратата се отвори и светлината от всекидневната очерта зловещия му силует. Въпреки че не можеше да види очите му, чувствуваше погледа му върху себе си и се загледа предизвикателно в него. И тогава, въпреки че й беше трудно да повярва на ушите си, й се стори, че го чува да въздиша примирено при перспективата да се бори отново с нея… Дълбоко в нея се надигна вълна от гняв и тя отметна рязко завивките, запретна нощницата над бедрата си и процеди:

— Ето, за това си дошъл, нали?

Той мълчаливо тръгна към леглото. Тя впи нокти в дланите си — но той не гледаше голотата й, а се взираше подигравателно в очите й. След това, без да каже нищо, хвана одеялото и я зави.

Тя продължаваше да се взира в него втренчено, с нарастваща тревога. Какъв ли мръсен номер й готвеше пък сега?

Той се пресегна да светне лампата, след това мушна ръце в джобовете си, като през цялото време я гледаше спокойно в очите. Тя го наблюдаваше предпазливо как сяда на ръба на леглото и обляга рамо на таблата. Виждаше грозния белег на лицето му под дясното му око и блясъка на гладко сресаната му коса.

— Помолих нотариуса да дойде утре в три часа — каза той. — Той ще определи сумата, с която ще можеш да разполагаш. Ако сметнеш, че е недостатъчна, мога, естествено, да я увелича. Парите ще бъдат твои и ще можеш да ги използуваш както намериш за добре…

— Имам си собствени пари — прекъсна го рязко тя.

Той кимна.

— Това ми е напълно известно. Но както ти казах, парите са твои и можеш да ги използуваш, както намериш за добре. Ако сметнеш, че не са ти необходими… — той сви рамене — … са ne fait rien.

Тя го изгледа с подозрение; след това една друга мисъл внезапно прониза съзнанието й.

— Откуп! — извика тя. — Това ли било? Значи с това искаш да си успокоиш съвестта и да платиш за всичко, което ми причиняваш? Или това е перверзният ти начин да ме накараш да се чувствувам като курва?

Той само стисна зъби, но не каза нищо. Тъмното му лице оставаше мрачно и неразгадаемо.

— След няколко дни ще замина — продължи той, все едно че тя не беше казвала нищо — и няма да ме има няколко седмици. Знам, че изпитваш голямо уважение към родителите ми, и вярвам, че няма да ги огорчиш или притесниш. — Хвърли й бърз поглед и тя разбра, че зад думите му се крие предупреждение. — Може да ти е трудно да повярваш — продължи той, — но бих искал да си щастлива тук в имението както заради семейството ми и децата, които се надяваме да имаме, така и заради самата теб.

— Ти си лъжец, Франсоа — каза тя. — Не те е грижа нито за мен, нито за моето щастие. Ако беше така, щеше да ме пуснеш. Щеше да прекратиш тази пародия на брак и да ми дадеш развод, който…

— Този въпрос е приключен, Клодин. Сега ти си моя съпруга — за зло или за добро, както и аз съм ти съпруг. Опитай се да свикнеш с тази мисъл. Ще ти бъде по-леко, ако ме послушаш.

— Ами ти? Толкова ли ти е приятно да имаш съпруга, която те презира?

Той се усмихна и когато я погледна, очите му сякаш проникнаха в нея — толкова навътре, че по бузите й изби червенина. Сякаш бе прочел и най-скритите й мисли.

— Скоро ще разбереш, че ти позволявам голяма свобода в нашия брак — каза той, без да обръща внимание на въпроса й. — Много по-голяма, отколкото всъщност имат повечето жени. Както знаеш, искам от теб само едно нещо и сигурно ще си доволна да чуеш, че щом родиш момче, с което да продължиш рода Лорвоар, всякакви сексуални връзки между нас ще приключат. Тогава единственото, което ще изисквам от теб, ще бъде да си добра майка и да бъдеш дискретна с любовниците си. — Той се изправи. — Тази нощ ще те оставя да се наспиш на спокойствие. Но ще се чувствувам длъжен да упражня съпружеските си права още веднъж, преди да замина, за което ще те уведомя предварително. Междувременно утре в три часа върви в библиотеката да се срещнеш с нотариуса.

Той изгаси лампата и излезе. Внезапно, без да си дава време да помисли, тя скочи от леглото и се втурна в гостната.

Франсоа стоеше до масата и преглеждаше някакви документи. Когато я чу, вдигна поглед и на лицето му се изписа досада и раздразнение.

— Мисля, че би трябвало да знаеш — каза гневно тя, — че това, което ти искаш и което ти ще решиш кога да направиш, просто ще бъде немислимо за мен.

За нейно най-голямо учудване той започна да се смее.

— Това ли е твоят начин да ми кажеш, че ме искаш в леглото си? Още сега?

Тя го погледна ужасена. Изобщо не бе помисляла подобно нещо.

— Или не съм те разбрал правилно?

Той тръгна бавно към нея, тя отстъпи една крачка и изкрещя:

— Какво правиш?

Франсоа я изблъска в спалнята.

Усмивката бе изчезнала от лицето му и той отново изглеждаше отегчен. Тя сви юмруци и замахна. Успя да го удари три пъти, преди той да хване ръцете й и да ги извие зад гърба й. Тялото й се озова прилепено до неговото и тя усети как я пронизва желание. Той я стисна още по-силно и тя изстена от болка.

— Значи — каза той, почти докосвайки устата й с устни — имаш склонност към насилствен секс? — После, като видя изражението й, се засмя, но когато погледът му продължи по-надолу, Клодин усети как устните й започват да потрепват и миглите й запърхаха, сякаш очакваше докосването на неговите устни. — Боя се обаче, че тази вечер нямам настроение да ти бъда в услуга — каза той — нито с насилие, нито по друг начин. — И я пусна толкова рязко, че тя залитна към леглото.

Той излезе и се прибра в стаята си. Главата й се въртеше, сърцето й думкаше болезнено, дланите й пареха. Тя се хвърли на леглото и притисна бузи в коленете си, сякаш се опитваше да се освободи от непоносимото унижение. Какво ставаше с нея? Какво я беше накарало да се втурне по този начин към него? В Биариц си беше помислила, че е преодоляла това коварно влечение, че е успяла да победи предателството на собственото си тяло; но когато току-що я беше притиснал към себе си, когато усети устните му близо до своите… беше го пожелала повече от всякога.

Не можеше да разбере себе си. Беше объркана, разгневена, възбудена. Защо се бе превърнала в жертва на тази всепоглъщаща страст? Да, сигурна беше, че това е всичко в отношенията им; нямаше любов — не би могло да има, след като той се отнасяше с нея по този начин. Не, не го обичаше, знаеше, че не го обича. И не я интересуваше, че я беше отхвърлил, че й беше казал, че може да си намери любовник, че ще прекъсне всякакви отношения с нея, след като си изпълни задължението. Всичко това не я интересуваше. Беше радостна. Мразеше го и никога нямаше да поиска да я докосне отново…