Сюзън Луис
Тъмни страсти (35)

Тридесет и четвърта глава

Беше първият наистина летен ден — топъл и спокоен. Франсоа бе застанал на хълма и се взираше в равнината на Лорвоар. Гледката беше съвсем различна от тази, на която бе станал свидетел преди една седмица, когато огънят бе извисявал огромните си езици и бе бушувал из лозята, поглъщайки в пламъците си всеки корен, всяко стъбло и листо. Селото не беше пострадало, замъкът също, но стръмните брегове на долината се бяха превърнали в почерняла еднообразна маса. Все още се усещаше мирисът на изгоряло, острият дъх на газ, с която германците бяха залели лозята, преди да ги подпалят, както и специфичният мирис на пепелта, разнасяна от ветреца. Той вдигна поглед към дърветата на върха на отсрещния хълм, където се виждаха островърхите кули на замъка, проблясващи на слънцето като сребърни. Сега вътре нямаше никого — замъкът беше затворен, а вратите бяха заковани с дъски. За това се беше погрижил Жан-Пол — но не бе могъл да попречи на германците да го плячкосат. Бяха се добрали дори до скъпоценностите на евреите, складирани в избите. Слугите се бяха пръснали, а семейството се бе преместило в пристройката към катедралата в Кралското абатство във Фонтевро — абатството, където двамата с Клодин се бяха оженили.

Сега семейството също беше заминало. По-предната нощ Бивис беше отвел Соланж, Селин и Луи в Англия с един самолет, кацнал в полята край Анжер. Беше качил и двама английски агенти. Люсиен пък беше завел Джек Бингъм и Моник в Поатие, където Бертран Рафол трябваше да уреди безопасното им преминаване от Франция в Испания. Самият Люсиен щеше да се върне след няколко дни, но нямаше да остане за дълго — Лорвоар вече беше твърде опасно място за всеки от тях. Репресиите, последвали битката в полето, в която бяха загинали петима германски войници, бяха жестоки. Двадесет от двадесет и петимата заловени членове на Съпротивата бяха разстреляни и един Бог знаеше през какъв ад предстои да минат останалите петима живи. Люсиен и Гюстав бяха разпространили слуха, че Франсоа е убит, но явно беше, че германците не вярваха. Защо иначе щяха да запалят лозята? Защо щяха да разлепят обявления из цялата област? Ако Франсоа би могъл да се надява, че ще спаси живота на заловените от Съпротивата, отдавна щеше да се е предал, но той познаваше прекалено добре германците: никой нямаше да излезе от тъмницата, а семейството му се нуждаеше от него, не само сега, но и за в бъдеще, когато тази проклета война свършеше.

Той въздъхна — и изведнъж по лицето му пробягна усмивка. Точно на това място бе намерил Клодин на сутринта след сватбата им. Спомни си колко млада изглеждаше тогава, колко сърдита, наранена и объркана. След това суровият израз отново се върна — той се замисли за всичко, което бе изстрадала оттогава. И то заради него.

Докато не се влюби в нея, винаги се бе отнасял с пълно безразличие към света; вярваше, че е недосегаем за прищевките на любовта. Нищо не можеше да го засегне — беше един остров, отдалечен от човешкото море, и вълните на всякакви човешки чувства се разбиваха, без да достигнат до сърцето му. Но Клодин бе променила всичко. Беше достигнала до сърцето му, беше му показала, че любовта — онази любов, която изпитваше към нея, не е слабост, а сила. Беше го облагородила, смекчила, беше запалила скритите пламъци в душата му. Беше възпламенила страстта в сърцето му, сменила бе гнева му със смях. Сякаш бе докарала лято в скована от ледове земя; дъжд в пустиня. Толкова много я обичаше! Тя беше причината да се смее и да се гневи. Живееше заради нея. А съзнанието за това, колко много го обича, му даваше сили да преодолее всичко. Да приеме всичко, което се случваше около него, и един ден да го загърби.

Той затвори очи и пред него изплуваха лицата от миналото. Бяха толкова много и някои от тях сигурно щяха да го преследват до края на живота му. Ортанс. Елиз. Жаклин. Жаклин, която от страст към него бе докарала съпруга си до лудост. И това беше най-голямата загадка в живота му. Защо Жаклин го беше обичала по този начин? И Ортанс? И Елиз? Защо дори Клодин?

Знаеше, че никога няма да може да го проумее. Никога не бе проявявал към някоя от тях каквото и да било чувство или загриженост, с нищо не ги бе насърчавал… и все пак те го обичаха. Клодин, разбира се, беше нещо друго, защото се беше влюбил в нея. Но в началото, когато за пръв път бе дошла в Лорвоар, не беше успял да я изгони, макар да се бе отнасял към нея по най-отвратителния начин, на който бе способен.

Наистина ли никоя жена не може да устои на предизвикателството? Вярно ли бе, че най-сигурният начин да ги спечелиш е да не ги обичаш? Изглежда, беше така. Но това не обясняваше случилото се с Жаклин, Ортанс и Елиз. Защо тези жени си бяха изгубили ума по него?

Нямаше отговор. Имаше само наказание. Наказанието на вината, объркването и… Той вдигна глава и се загледа в небето. През всичките тези седмици, докато Клодин, се бе борила за живота си, той бе убеден, че ще я загуби. Че Бог му я отнема заради онова, което бе причинил на останалите. Никой не бе изгубил надежда — нито майка му, нито Люсиен, нито дори доктор Лебрюн, но той… той знаеше, че си отива. Докато я притискаше в прегръдките си и отново и отново й повтаряше колко много я обича, беше сигурен, че накрая ще я изгуби. Но никога не й го каза. Вместо това я караше да се усмихва на обърканите му думи и гледаше как бузите й поруменяват, когато й говори за любовта им.

— Обичам те, Франсоа.

Чу гласа й и болката, стегнала гърлото му, го сграбчи още по-силно.

— И аз те обичам, Клодин — прошепна той.

И като затвори очи, вдигна глава към небето и започна да се моли. „Благодаря ти — повтаряше той. — Благодаря ти, Майчице Богородице, за любовта. Благодаря ти за красотата й, за силата й, за волята и решителността й. Благодаря Ти, Господи, че ми позволи да бъде моя, за любовта в собственото ми сърце… — Той я погледна просълзен, вдигна пак очи към небето и довърши: — Но най-много от всичко Ти благодаря, че я спаси.“

Бледото й уморено лице бе вдигнато към него и той се усмихна.

— За какво мислиш? — каза нежно тя.

— Мислех си колко е милостив Бог — отвърна той, като я хвана за ръцете и я изправи на крака.

— Защото ме остави жива?

Той кимна.

Клодин погледна с любов в очите му, после привлече устните му към своите.

— Ти плачеше?

— Да — отвърна той и устните му се разтегнаха в иронична усмивка.

Тя го наблюдаваше, съзнавайки, че за тези сълзи е необходима много по-голяма сила, отколкото да се сдържа както преди. Това не беше първият път, когато го виждаше да плаче. Нямаше да бъде и последният. Онова, което се бе случило с него и с хората, които бе обичал, би съкрушило всеки и ако и тя бе умряла, може би това щеше да бъде краят и за него. Когато беше много болна, забелязваше как и в него гасне духът, как очите му губят блясъка си — и точно това й даваше сили и поддържаше волята й да се измъкне от ръцете на смъртта. А сега щеше винаги да бъде до него, да лекува раните му, онези ужасни вътрешни рани, за които щяха да са необходими много години. Външно нямаше и следа от тях и имаше моменти, когато той се опитваше да ги скрие дори от нея. Но тя вече го познаваше достатъчно добре — и знаеше също така, че трябва да се отнася към него не само със съчувствие и разбиране, но и предизвикателно. И точно затова сега, когато й каза, че ще я изпрати в Англия, започна да протестира.

— Никакво „но“, Клодин — каза той. — Тази война няма да свърши скоро, а ти вече стоя достатъчно тук. Трябваше да бъда по-твърд още в началото. Повече няма да допусна тази грешка.

— Няма да замина — каза тя. — Щом оставаш да се биеш тук с Люсиен — и аз оставам.

— Клодин — почна той заплашително.

— Не! Казвала съм ти, че не можеш да ме уплашиш с този тон. Освен това и в Англия падат бомби. Тук е по-безопасно.

— След като всички германци оттук до Париж те търсят?

— Теб също. Така че, ако останеш, оставам и аз.

— Не си мисли, че се страхувам да споря, само защото още не си се възстановила — предупреди я той. — Ще направиш както ти казвам и точка!

— Не. Вече съм решила — няма да се отделям от теб.

Той завъртя очи — започваше да губи търпение.

— Веднъж вече, на същия този хълм, ти напомних, че си обещала пред Бога да ме обичаш, да ме уважаваш и да ми се подчиняваш. С първото се справяш отлично, но по второто и третото положението е направо плачевно. Заминаваш за Англия.

— Но инстинктът ми подсказва, че…

— О, не, не, не, не! — засмя се той. — Сега ще ми кажеш, че циганката ти е предсказала разговора на този хълм и изрично те е предупредила да не се съгласяваш с мен.

— Така е.

Той поклати глава.

— Не вярвам. И дори да вярвах, нямаше да те послушам. Заминаваш за Англия.

— Тогава идваш и ти.

— Естествено.

— Няма да споря повече, ако… Какво каза?!

— Казах: естествено.

— Тоест?

— Че и аз заминавам за Англия.

Лицето й светна.

— Франсоа! — изкрещя възторжено тя и се хвърли на врата му. — Значи все пак няма да се разделяме повече?

— Разбира се, че няма.

— Тогава защо не ми каза в началото?

— Защото ми харесва начинът, по който блестят очите ти, когато спориш с мен — ухили се той.

— О, целуни ме, Франсоа — извика тя. — Целуни ме, преди да съм те ударила!

Беше дълга и нежна прегръдка, която изпълни сърцата и на двамата с такава любов, че никой не искаше тя да свърши.

— Заминаваме скоро — каза накрая той. — Може би до една седмица. Мислиш ли, че си готова за пътуването?

— Мисля, че да. По същия маршрут ли ще минем като Джек и Моник?

— Да.

Тя се замисли за миг и попита:

— Мислиш ли, че от връзката им ще излезе нещо?

— Да.

Клодин надигна глава и го погледна.

— Изглеждаш много сигурен.

— Сигурен съм. Преди да заминат, Джек говори с мен. Остава им само да решат дали ще живеят във Франция, или в Америка.

— Но Моник е французойка и в кръвта. Не мога да си я представя да живее на друго място.

— Тя е влюбена, Клодин. Ще живее там, където пожелае Джек. Нали разбираш, някои жени се подчиняват на съпрузите си.

— Но малко жени имат за съпрузи такива тирани като теб.

Той я смушка леко в ребрата и тя се засмя, след това замърка нежно, когато отметна косата й, за да я целуне по врата.

— Ще се свържеш ли с дьо Гол, когато отидем в Англия? — попита тя.

— Да. Събрал съм много информация, която ще е изключително ценна за Съюзниците.

— Но след войната, когато всичко свърши… тогава ще се оттеглиш ли?

— Ти искаш ли?

— Не искам повече да се излагаш на опасности.

— Тогава ще се оттегля.

— Просто така?

— Просто така.

— Което означава, че вече си го бил решил. Само че ще се върнем тук, нали? В Лорвоар?

— Разбира се. Ако сме живи.

— Не бъди толкова мрачен. Мислиш ли, че ще можем да издържим да не правим нищо?

— Мисля, че да. А ти?

— И аз така мисля.

Той се подсмихна:

— Ти не би могла да бездействаш, дори животът ти да зависи от това. Така че съм решил да се грижиш за лозята.

— Аз? — изгледа го смаяна тя.

— Да, ти. Вече знаеш много неща и докато ги засадим наново и се развият, ще те изпратим в селскостопански колеж да научиш останалото.

— А ти какво ще правиш?

— Аз? Ще продавам виното, разбира се. А когато съм свободен, ще си седя вкъщи сред семейството и ще се опитвам да се справям с ненаситната си жена и буйните си деца.

Тя се усмихна, като си представи невъзможната картина, която й беше обрисувал, и каза:

— Радвам се, че идваш в Англия. Така е по-лесно. Нали разбираш, наистина не бих се отделила повече от теб, независимо какво щеше да ми кажеш, но мисля, че е по-добре да родя това бебе в Англия, отколкото тук, в някой запустял обор.

Ръцете му, които галеха несъзнателно косата й, изведнъж замръзнаха. След това той я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Искаш да кажеш… Да не би да искаш да кажеш…

Тя кимна.

— О, Клодин — извика задавено той и я стисна с всичка сила в прегръдката си. — Клодин, cherie! Защо не ми каза по-рано?

— Защото разбрах едва преди две-три седмици. Доктор Лебрюн ми каза по време на една от визитите си.

— Доктор Лебрюн е знаел? Но защо не ми е казал? Значи през цялото време, докато идваше да те преглежда…

— Аз го помолих. Боях се, че ако умра, може да го приемеш като Божие наказание за случилото се с Арман. Нали и той е изгубил жена си и детето си. Не исках да мислиш по този начин. Не искам повече да се обвиняваш за нещо, което не би могъл да предотвратиш. Жаклин отдавна е мъртва, Арман също, и заедно с тях трябва да погребем и миналото. Ти трябва да погребеш миналото. Трябва да се отърсиш от него, любими, и да спреш да се измъчваш.

— Знам какво се питаш постоянно — продължи тя. — Искаш да разбереш защо тези жени са те обичали толкова много. Е, аз мога да ти кажа само едно — че си различен. Че в теб има нещо, което те отделя от всички останали мъже. Не знам защо е така и не мога да ти го обясня. Просто трябва да го приемеш. Господ те е направил такъв, какъвто си. Дал ти е сърце на лъв, ума на Макиавели и лице на дявол. Но ти е дал и нещо друго. Дал ти е воля и сила. Но това са волята и силата, и ума, и сърцето, които обичам най-много от всичко на света. И не исках да страдаш повече, ако бях умряла. Не бих могла да понеса мисълта, че любимото сърце ще се разкъсва от чувство за вина. А точно така щеше да се получи, ако беше разбрал, че с мен е умряло и нашето второ дете.

— О, Клодин — едва продума той.

Известно време не можеше да каже нищо — сърцето му беше препълнено — но накрая успя да се овладее.

— Някои вярват, че любовта, истинската любов, е дар за малцина избрани и че за да стигне до тази любов, човек трябва да премине през болката и страданието. Ако са прави, ако дълбочината на любовта се измерва с дълбочината на страданието, не бива да се съмняваш, че това, което изпитвам към теб, е наистина Голямата любов.

— Не се съмнявам — отвърна Клодин. — Изобщо не се съмнявам. И двамата страдахме, обичахме, бяхме щастливи и тъжни. И всичко това ще продължи и за в бъдеще. Знам, че когато си помисли, че ще умра, ти също искаше да умреш. Точно тогава реших, че трябва да живея. Исках да живея заради теб, заради децата ни и заради всичко онова, което ще ни донесе бъдещето. И искам да живея така, че никога да не се съмняваш, че това, което изпитвам към теб, е наистина Голямата любов.