Сюзън Луис
Тъмни страсти (6)

Пета глава

Марсел, шофьорът на дьо Лорвоар, пристигна в Монвис пет минути преди осем часа, но докато стигнат до замъка, заваля силно.

Икономът изтича до колата с чадър и после я заведе в библиотеката, където Франсоа четеше вестник. Икономът Жан-Пол се изкашля и Франсоа най-после вдигна поглед.

— А, добро утро — каза той на английски, остави вестника и се изправи. После посочи към прозореца и продължи на френски: — Както виждаш, времето не е за езда. Може би по-късно, ако дъждът намалее. Мога ли да ти предложа закуска?

— Само кафе, благодаря — отвърна Клодин.

Франсоа погледна над рамото й и кимна на Жан-Пол.

Беше толкова тихо, че се чуваше цъкането на часовника върху мраморната камина. Франсоа отиде до прозореца, скръсти ръце и се облегна на стената. Косата му беше мокра и Клодин се замисли дали е от дъжда, или от ранния сутрешен душ. След това си го представи под душа и кожата й пламна; беше толкова необичайно да си помисли, че един ден могат да стигнат до такава интимност — че тя ще научи навиците и привичките на този мъж. Докато го гледаше, се опитваше да си представи как ли изглежда като се усмихва, когато се смее, когато я държи в прегръдките си и я целува, когато се любят…

— Тази сутрин изглеждаш малко бледа — забеляза той. — Да не си болна?

— Н… не — запъна се тя. — Но не спах добре.

— Няма нищо, което да те тревожи, нали? — Присвитите му очи я наблюдаваха напрегнато и откритото предизвикателство, което й бе отправил, отново я извади от равновесие и кръвта нахлу в бузите й.

— Всъщност — отвърна тя, като хвърли камшика и шапката си на една маса и седна — има.

— Имам чувството, че ще ми кажеш какво е.

— А аз имам чувството, че вече знаеш.

Усмивката му беше повече от подигравателна.

— Вчера Люсиен ми каза — продължи тя, — че когато ти предстои нещо неприятно, приключваш с него колкото е възможно по-бързо.

— Брат ми ме познава добре.

— В такъв случай ще те помоля да ми поискаш ръката още сега и да приключваме.

Дори да беше изненадан от откритата й грубост, той не го показа.

— Едно такова предложение от моя страна едва ли би могло да се определи като приключване с някакво неприятно задължение.

Двусмислеността на забележката му не й убягна.

— Мислиш, че вместо да се отървеш от мен, ще се обвържеш още повече?

— Щом го тълкуваш така…

— Защо трябва толкова да усложняваш нещата? И двамата знаем защо съм тук, вече си говорил с баща ми, така че защо просто не отървеш и двама ни от тези неприятности?

— Неприятности? Ти наистина нямаш търпение, Клодин.

— Не ти ли е интересно какъв ще бъде отговорът ми? — попита враждебно тя.

— Знам какъв ще е. Ако имаше намерение да ми откажеш, досега щеше да си си заминала.

— Може би искам да си доставя удоволствието да видя лицето ти, когато ти откажа — продума тя с леден глас.

— Може би — съгласи се той. — Но се съмнявам.

За миг тя онемя от гняв, после каза:

— Никога не съм срещала толкова неприятен човек като теб. Караш ме да говоря и да върша неща, за които не съм и сънувала. Изобщо нямах представа, че съм способна да изпитвам такава неприязън.

— Радвам се да го чуя. На двайсет и две вече е време човек да започне да пораства.

— И какво би трябвало да означава това?

— Че проявяваш всички признаци на едно прекалено обидено дете. Крайно време е очите ти да се отворят за действителността и за хората в този свят. Тогава ще откриеш, че не всеки е толкова приятен или послушен по отношение на твоите капризи, колкото би ти се искало.

— Как смееш да говориш така? Как смееш дори да предположиш, че…

— Смея — прекъсна я той. — Освен това не обичам да ми нареждат. Ако искаш да получиш от мен предложение за женитба, ще го чуеш, когато бъда готов, а не преди това.

Тя скочи и тръгна към коридора.

— Клодин — каза той след нея. — Навън вали, а ти не си с колата.

— Не ме интересува — отвърна рязко тя. — По-скоро бих се прибрала пеша, отколкото да остана още една секунда в тази къща с теб. — И изтича навън в дъжда.

Докато стигне до портала, вече съжаляваше за прибързаността си.

След това чу блажените звуци от спиращата зад нея кола и със самодоволното чувство, че е спечелила победа, вирна високо носа си и ускори крачка, твърдо решена да го накара да й се моли, преди да влезе в колата. Но когато колата мина покрай нея, забеляза, че вътре не е Франсоа, а Марсел.

Без да продума, тя се качи и седна отзад. Обаче, вместо да продължи по алеята през гората, Марсел обърна и я върна до замъка. Франсоа я чакаше на стълбището.

Отвори вратата на колата, но тя упорито не помръдна, така че той се пресегна, хвана я за китката и я издърпа навън.

Тя стоеше насреща му и бистрите й сини очи светеха от гняв. Никой от двамата не продума, но въздухът помежду им бе нагнетен от неприязън. Най-накрая той повдигна вежда, сякаш внезапно отегчен от цялата тази шарада, и преди да успее да се овладее, тя вече бе вдигнала камшика за езда да го удари. С бързо движение Франсоа го дръпна от ръката й и го подаде на Марсел. После каза:

— Влизай.

— Не ми казвай какво да правя!

— Или ще влезеш, или ще те завлека вътре насила. Изборът е твой.

— Защо? — извика тя, като се мъчеше с всичка силя да се откопчи от ръката му. — Посочи ми поне една разумна причина!

— Защото трябва да ти кажа нещо и мисля, че няма да искаш да го чуеш точно тук, пред Марсел и всички слуги, които без съмнение ни наблюдават от прозорците.

Щом влязоха в библиотеката и той затвори вратата тя каза:

— Е?

Опитваше се да не се поддава на ужасяващата неприязън в погледа му.

Той я наблюдава известно време, след това каза с убийствено делови тон:

— Не искам да се женя за теб, Клодин. Не те искам за съпруга.

— Тогава какво правя тук, по дяволите? — почти изсъска тя. — Ти си уредил нещата с баща ми.

Той мина покрай нея и застана пред камината.

— Нима мислиш, че съм можел дори за миг да си представя, че ще погледнеш сериозно на идеята за един уговорен брак?

— Защо да не погледна сериозно? Не е чак толкова необичайно. Стотици хора се женят така.

— Но на теб изобщо не ти се налага. Баща ти беше наясно с това още когато говорихме. Така че защо не се върнеш в Англия да се омъжиш за някого там? Чувал съм, че има много подходящи мъже, които биха били истински щастливи, ако приемеш предложението им.

— А аз съм чувала — каза провлечено тя, — че в Париж има много жени, които просто са луди по теб. Така че, защо аз? Защо се споразумя точно с моя баща?

— Вече знаеш отговора.

— Искаш да кажеш, че изборът е бил на баща ти, а не твой?

— Нима всички бракове не се уреждат по този начин?

Тя бавно кимна.

— Но сега нямаш смелост да го направиш. Така ли е?

— Това не е въпрос на смелост.

— А на какво?

Той не отговори и тя продължи:

— Какво има, Франсоа? Не е ли подходяща?

— Коя да е подходяща? — попита той. Започваше да губи търпение.

— Моята съперница, разбира се.

Той затвори очи. Последното, което искаше, беше да започват спор за Елиз Паскал.

— За кого говориш, Клодин?

— За Ортанс, разбира се.

Ръката му внезапно се стрелна и я сграбчи. Лицето му беше ужасяващо. Зениците му се бяха впили в нейните със сляпа омраза, страховитият белег пулсираше като жив, горещият му дъх изгаряше лицето й.

— Кой ти каза за Ортанс?

— Никой — едва промълви тя, без да направи дори опит да се освободи.

— Тогава откъде знаеш името й?

— Чух го на една вечеря.

— Какво знаеш? — продължи той още по-грубо.

— Нищо! — изкрещя Клодин. — Абсолютно нищо!

— Тогава защо я нарече съперница?

— А не е ли?

Устните му се разкривиха от отвращение, той я блъсна и Клодин падна на стола зад нея.

— Отвращаваш ме — изсъска Франсоа.

— Не е ли? — повтори тя със злобен шепот.

Франсоа не отговори.

— Защо не се ожени за нея, Франсоа? — продължи да го измъчва тя. — Или не те искаше?

— Стига, Клодин — предупреди я той. — Просто забрави за това.

— Не, докато не ми кажеш…

— Казах, забрави! — изрева той.

Но тя не можеше. Нещо я караше да продължи и тя не можеше да спре.

— Коя е тя, Франсоа? Кажи ми. Обичаше я, нали? Обичаше я, но тя не те обичаше, така ли е?

Юмрукът му се стовари върху камината и той изкрещя:

— Тя е мъртва!

Думата увисна във въздуха между тях, сякаш имаше някаква магическа сила.

— Искаш ли да знаеш как умря? — попита подигравателно той. — Искаш ли да знаеш как Ортанс дьо Буршан изгуби живота си?

Клодин заклати отрицателно глава, но той продължи:

— Аз я убих! Аз! Тогава получих белега на лицето си — искаше да знаеш и това, нали? Е, Ортанс го направи. Тя ми направи белега, а аз я убих заради това. Убих я съзнателно. Е, сега искаш ли да се омъжиш за мен? Искаш ли да се омъжиш за убиец?

Клодин се дръпна, сякаш я беше ударил, след това затвори очи, тъй като лицето му заплува пред погледа й. Беше прекалено развълнувана, за да говори, прекалено ужасена да го погледне отново и въпреки това някъде дълбоко в нея нещо я подтикваше да погледне отвъд ужасните думи, властно я принуждаваше да разбере защо й казва всичко това. След това, почти без да съзнава какво върши, тя изправи рязко глава и като го изгледа с пламнали от гняв очи, изсъска:

— Да, ще се омъжа за теб!

— Значи си готова да се омъжиш за убиец?

Тя се надигна от стола, отиде до него, погледна го право в очите и отвърна:

— Не, ще се омъжа за лъжец.

Смехът му беше груб.

— Ха, за лъжец! И откъде си толкова сигурна, че лъжа?

— Защото лъжеш — отвърна тя. — Правиш го, за да се откажа да се омъжа за теб.

Той наведе глава, след това отново вдигна поглед и продума:

— Върви си у вас, Клодин. Връщай се в Англия.

Когато тя просто продължи да го гледа втренчено с неземно красивите си очи, Франсоа се засмя:

— Ти си просто едно дете! Дете в тяло на жена.

Тя продължаваше да не отговаря и да го наблюдава. На лицето му се изписа жестоко злорадство.

— Искаш ли да те направя жена?

И вдигна ръка и я сложи на гърдите й. Тя сведе поглед, след това отново го погледна в очите.

— Защо искаш да се омъжиш за мен, Клодин?

— Трябва ли да има някаква причина?

Той присви очи, след това поклати бавно глава и отвърна:

— Не.

После свали ръката си от гърдите й.

Странно, но единственото, което усещаше, беше допирът на ръката му върху гърдите й, дори след като я беше махнал оттам. Знаеше, че всеки момент животът ще се върне в тялото й, че отново ще може да се движи, но докато погледът й бе прикован от неговия, имаше чувството, че е окована.

Сякаш осъзнал това, той сви презрително устни.

— Цял живот ще съжаляваш за този ден, Клодин. Сега се чувствуваш горда, че успя да изпросиш предложението ми, но след година, след десет години ще проклинаш този ден… — Той млъкна и когато погледът му се спря на устните й, Клодин усети как дишането й се учестява. — Какво значение има? — продължи той. — Това е твоят живот, не моят. Щом искаш да го пропилееш… Да определим ли датата?

В този момент вратата се отвори и в стаята влетя Соланж.

— Знаех, че ще се случи днес! — извика тя и прегърна Клодин. — Усетих го още посред нощ. Дори събудих Луи да му кажа. О, Франсоа, mon cherie, тя ще ти бъде чудесна съпруга. Толкова съм щастлива! Трябва да кажем на Жан-Пол да донесе шампанско. Моник! Къде е Моник? Трябва да се обади на Селин и да й каже веднага да дойде. О, Клодин, моят Луи ще е толкова щастлив!

Докато Клодин отвръщаше на прегръдката, погледът й срещна погледа на Франсоа и с леко повдигане на веждите той призна поражението си.

— Не съм предполагала — каза тя, когато Соланж хукна да търси Жан-Пол, — че мога да получа по-романтично предложение.

— Тук си напълно права.

Тя наклони глава на една страна и го изгледа продължително.

— Наистина ли ме презираш?

— Трудно е да презираш някого, към когото не изпитваш абсолютно никакви чувства.

Тя се разсмя, взе шапката и камшика си и се запъти към вратата. Щом стигна до прага, се обърна и подхвърли през рамо:

— Както казах преди малко, ще се омъжа за лъжец. — И с победоносна усмивка излезе.