Сюзън Луис
Тъмни страсти (24)

Двадесет и трета глава

Отдавна беше минало полунощ. Соланж и Моник сигурно спяха, а Люсиен се бе прибрал в стаята си.

Франсоа беше в кабинета с доктор Лебрюн — вече дълго време бяха сами, но това не беше единственото, което навеждаше Клодин на мисълта, че около смъртта на Луи има нещо странно. Мислеше си и за начина, по който Франсоа бе реагирал при вестта за смъртта му.

Измина повече от час, преди да чуе стъпките му по стълбището, и когато вратата се отвори, тя се отмести от камината и го погледна. Гневът му, изглежда, бе стихнал, но бледото му белязано лице беше изпито от изтощение.

— Трябваше да си легнеш — каза той.

— Исках да те изчакам.

Погледът му беше уморен и празен. Тя пристъпи към него, но той се отдръпна.

— Лягай си!

— Франсоа — каза умолително тя.

— Не! — извика сърдито той. — Просто си лягай.

Но тя все пак сложи ръка на рамото му и за нейно облекчение той я притегли към себе си и зарови лице в косата й.

Дълго стояха така, без никой от двамата да проговори или да помръдне. Единственият звук беше вятърът навън и тихото цъкане на часовника.

— Ела — каза накрая тя. — Ела да си легнем.

— Не — отвърна грубо той.

— Трябва да поспиш, изтощен си.

Той поклати глава.

— Искам да кажа, че не мога да дойда с теб. — И преди тя да успее да възрази, се дръпна от нея. — Отивай си в стаята. Върви си в стаята, преди…

— Но, Франсоа…

— Не, Клодин! Знам какво ще кажеш, но трябва да забравиш какво се случи между нас днес. Трябва да го избиеш от главата си, да се преструваш, че… Поискай анулиране, омъжи се за Арман. След това замини колкото можеш по-далеч от мен, чуваш ли ме? Колкото можеш по-далеч.

— Не! — извика тя. — Не мога да се преструвам, че не изпитвам това, което изпитвам. Нито пък ти можеш. Трябва да престанем с това, Франсоа! Ти ме обичаш, знам, че ме обичаш…

Той сложи пръст на устните й.

— Никога повече не го казвай. Просто постъпи както ти казах, Клодин. Моля те!

И преди да успее да му възрази, той си влезе в стаята и заключи вратата.

Знаеше, че заключената врата не може да бъде никакво разрешение, и докато стоеше в средата на тъмната стая и се взираше с празен поглед в леглото, все още усещаше топлината на тялото й и разкъсващата нужда да я прегърне отново. Но смъртта на баща му бе жестоко и нелепо напомняне, че не бива да се поддава на настойчивите повици на сърцето си. Все още не можеше да разбере дали за нея е отговорен Халунке, но съвпадението беше твърде голямо, за да не му обръща внимание. Според доктор Лебрюн Луи бил в параклиса и се молел, когато получил пристъпа. Нямало кой да му помогне, но той успял да се добере до вратата, където — вече мъртъв — го намерил Арман.

Единствената му утеха беше, че Ерих е успял да говори с него преди смъртта му — просто не можеше да се примири с мисълта, че Луи ще влезе в гроба убеден, че първородният му син е предател. Но независимо дали Ерих бе говорил с него, или не, сега нямаше никаква възможност да бъде лишен от наследството. Вече беше граф дьо Раси дьо Лорвоар и никой не можеше да промени този факт.

И точно затова дълбоко в сърцето си той знаеше, че около смъртта на баща му има нещо повече, отколкото предполагаше доктор Лебрюн. Халунке беше тук, усещаше го във въздуха. Фон Лайберман го бе изпратил за наказание и за напомняне.

Стисна силно очи и отпусна уморено глава. Господи, как е възможно човек да избира между семейството и страната си? Никога вече не би посмял да измами германците, не и след тази недоизяснена смърт. И все пак… може би грешеше. Може би всичко бе станало така, както предполагаше доктор Лебрюн. Докато съществуваше съмнение, може би все още имаше начин…

На другата сутрин го събуди чукане по вратата — Жан-Пол носеше спешно писмо. И още преди да го отвори, Франсоа разбра, че искрицата надежда е угаснала безвъзвратно. В плика имаше едно-единствено листче и върху него беше написана само една дума — ЛУИ.

 

 

През следващите два дни, когато първо пристигна леля Селин, а след това баща й, Клодин наблюдаваше как Франсоа изгражда около себе си толкова здрава бариера, че се страхуваше дали изобщо ще може да говори с него до края на живота си. Отбягваше я тотално и безкомпромисно и колкото и дълбоко да я нараняваше това, тя също реши да пази дистанция, понеже съзнаваше, че присъствието й само засилва болката му. Но винаги знаеше къде е — ако не беше със Соланж или с Луи и Корин в детската стая, той обикновено излизаше на езда в гората. Прибираше се мокър до кости и премръзнал и Клодин виждаше, че все още не е успял да подреди нещата в съзнанието си. Понякога го засичаше, че я наблюдава, най-често сутрин на масата — но в мига, в който погледите им се срещнеха, той извръщаше глава. Почти не бяха говорили от нощта след смъртта на Луи, но тя знаеше, че Франсоа непрекъснато мисли за нея, и интуицията й подсказваше, че се опитва да вземе някакво решение, свързано с брака им.

Вече бе взела твърдо решение да остане негова съпруга до смъртния си час. Не можеше да я спре да го обича — но колко по-лесно щеше да бъде и за двамата, ако той намереше сили да й се довери! Да й каже какво става… Когато заминеше — защото Клодин бе сигурна, че рано или късно той ще замине — и Люсиен се върнеше, в полка си, тя щеше да поеме отговорността за Соланж и Моник. И ако имаше сериозна заплаха — а тя бе сигурна, че има — единственият начин да се бори с опасността беше първо да разбере каква точно е тя.

 

 

Рано сутринта след деня на погребението Ерих фон Папен най-после се появи в замъка. Франсоа го разпита как е Елиз и дали не е научил нещо ново за Халунке.

— Не. Но мисля, че сега съм по-близо, отколкото в началото.

— О?

— Все още нямам представа кой е, но мисля, че отмъщението му би могло да има нещо общо с Ортанс дьо Буршан.

— Кое те кара да мислиш така?

— Не знам. Просто нюх. Но знам, че съм на вярна следа.

Франсоа не каза нищо повече по въпроса. Такъв беше стилът на фон Папен: щом се добереше до нещо, което си струваше да му съобщи, щеше да го направи.

— Видя ли се с баща ми, преди да умре?

— Да.

— Каза му всичко, нали?

— Да.

Облекчението на Франсоа беше повече от очевидно.

— И какво стана?

— Направих както ми каза и се свързах с Корин — започна Папен. — Тя уреди да се срещнем с графа в кметството, където в единайсет пристигаше някаква делегация от Тур, за да обсъждат разпределението на провизиите. Аз трябваше да вляза като подранил член на делегацията — естествено дегизиран, както и направих. Докато делегацията пристигне, успях да уговоря баща ти да те лиши от наследството, и макар да му беше крайно тежко, в края на краищата се убеди, че това е единственият начин. Останах на събранието и когато си тръгвахме, графът ми прошепна, че ще прескочи до параклиса да се помоли за теб, и ми поръча да ти предам, че те обича. Не знаех за смъртта му, докато Беатрис не ми каза, когато се върнах в Париж… Моите съболезнования, Франсоа. Знам колко много означаваше той за теб.

Вратата се отвори и загърната в син сатенен пеньоар, в стаята влезе Клодин.

Фон Папен моментално скочи. Докато я гледаше — с поруменяло от съня прекрасно лице и разпусната по раменете коса, Франсоа усети как болката от любовта му го пронизва право в сърцето.

— Чух гласове — каза тя.

Той се усмихна и без да сваля поглед от нея, каза:

— Ерих, не се познавате с жена ми, нали? Това е Папен.

— Madame la Comtesse — каза фон Папен и й целуна ръка.

Франсоа неволно се усмихна на объркването й. За пръв път се обръщаха към нея с новата й титла. През последните няколко дни беше мислил много и най-после бе взел решение. Молеше се да е най-правилното, защото възнамеряваше да й каже всичко. Знаеше, че това ще е огромно бреме за крехките й рамене, но от всичките й качества той може би най-много се възхищаваше на нейната жизненост и решителност. Несъмнено фон Папен щеше да го обвини, че е просто лудост в такъв момент да слуша сърцето си вместо разума, но това щеше да стане едва след като Ерих преодолееше шока да го види да прави нещо, което никога не бе допускал в живота си — да се доверява на жена, и особено на жена, която обича.

— Ела седни тук — каза той, изненадвайки и Клодин, и Ерих. И когато тя стигна до него с несигурна стъпка, той я настани на възглавничката до себе си и я прегърна, после попита фон Папен: — Носиш ли ми някакви съобщения?

— Имаш предвид от… — Фон Папен погледна недоверчиво към Клодин.

— Да, имам предвид от фон Лайберман — довърши Франсоа, като наблюдаваше фон Папен и същевременно галеше косата на Клодин. После се наведе да я погледне и добави: — Ерих е моята свръзка.

Тя кимна, припомняйки си къде бе чувала това име. Беше го споменал Луи в деня, когато бяха пристигнали камионите.

— Продължавай, Ерих — насърчи го Франсоа.

— Ами… той изказва съболезнованията си по повод загубата на баща ти, но би искал да се върнеш в Берлин до края на следващата седмица.

Клодин се стегна и Франсоа я прегърна по-силно.

— Съболезнованията му са доста нелепи, Ерих — каза той. И изведнъж му се прииска Клодин да не е тук и да не чуе следващите думи; искаше му се да й го поднесе някак по-внимателно. — Генералът — чрез Халунке — е отговорен за смъртта на баща ми.

Клодин остана с отворена уста, а причудливото лица на фон Папен замръзна.

— Но нали е било сърдечен удар — успя да продума той. — Беатрис каза, че е получил сърдечен удар в параклиса.

— Така е — отвърна Франсоа. След това взе плика от масата и го подаде на фон Папен. И когато фон Папен видя съдържанието, бе толкова зашеметен, че дори тиковете му спряха.

Погледна въпросително към Франсоа и когато Франсоа кимна, подаде бележката на Клодин.

— Ще ти обясня по-късно, cherie — каза Франсоа. — Не знам как Халунке е успял да предизвика сърдечен удар, но явно е, че е направил точно това. Ясно е също така, че иска и аз да го знам.

Фон Папен прехапа устни и наведе замислено глава. Всичко това никак не му харесваше. Нещата започваха да се развиват в доста неприятна насока. Но засега не искаше да казва нищо. Въпреки че Франсоа изживяваше моментната лудост да се довери на жена си, немецът бе съгласен да се откаже и от последния франк от значителната сума, която той му плащаше, ако можеше Клодин никога да не разбере за Ортанс дьо Буршан — и беше повече от сигурен, че няма да е той човекът, който ще й каже.

Вдигна глава и видя, че Франсоа й шепне нещо. Лицата им бяха толкова близо, че за миг му се стори, че се целуват. След това, когато Франсоа взе ръката й и пръстите им се сплетоха, фон Папен усети взаимното им привличане толкова силно, сякаш беше нещо материално. Отмести бързо поглед — искаше му се да може да изчезне от стаята. Той, разбира се, винаги бе знаел, че Франсоа обича жена си, помнеше дори деня, в който самият Франсоа беше осъзнал този факт. Но никога не би могъл да допусне, че работодателят му ще стигне дотук.

Чу тихия смях на Франсоа и бръкна в джоба си за цигара. Още докато я палеше, само с един бърз поглед разбра, че Франсоа се смее на него. А когато забеляза как блестят прекрасните сини очи на Клодин, как пълните й устни — толкова червени и мамещи — се разтварят в усмивка, изведнъж се зачуди как Франсоа бе успял да я отблъсква толкова време.

— Ще се връщаш ли довечера в Париж? — попита го Франсоа.

— Да — отвърна фон Папен. — Ако тръгна веднага, ще пристигна на разсъмване.

— Както решиш — каза Франсоа и стана. — Ще те изпратя.

— Сигурен ли си, че това е разумно? — продума шепнешком германецът, докато минаваха покрай детската стая.

— Доколкото разбирам, имаш предвид жена ми — усмихна се Франсоа. — Е, истината е, че и аз не знам, Ерих — но все пак ще й кажа. Има право да знае. Междувременно кажи на Елиз, че ще дойда в Париж в някой от следващите дни, но същевременно я подготви за спешното ми заминаване. И… благодаря ти, че се грижиш за нея.

 

 

Върна се при Клодин и усмивката изчезна от устните му.

Тя стоеше пред гаснещата жарава, осветена само от меката кехлибарена светлина на лампата зад нея, така че косата, падаща по синия сатен на раменете й, беше като зарево на залязващо слънце. Беше толкова красива, че не можеше да направи нищо, освен да я гледа.

Тя се обърна с лице към него, почти като в сън. Не повярва на очите си, когато забеляза любовта, излъчвана от цялото му същество. Толкова дълго бе чакала, толкова го беше желала — и сега той също я искаше.

Изведнъж цялото й тяло бе прорязано от всепоглъщащо и неустоимо желание и сякаш усетил чувствата й, той тръгна бързо към нея, прегърна я и устните им се сляха. Франсоа развърза панделката на шията й и Клодин изстена нежно, когато дрехата се свлече от раменете й, и въздъхна безсилно, щом ръката му освободи гърдите й от нощницата. Той загали зърната на гърдите й и страстта премина през тялото й като светкавица и тя се прилепи с ридания към него. Нощницата се свлече на пода, а Франсоа започна да гали гладката кадифена кожа на бедрата й.

— О, Франсоа! — шепнеше тя в несвяст и се притискаше към него. — Франсоа. Моля те! Обладай ме тук. Искам те сега. О, господи! — извика тя неистово, когато пръстите му намериха обляното в топла влага отвърстие между краката й.

— Имай търпение, любов моя — шепнеше той и като я вдигна в прегръдките си, я занесе в спалнята.

— Искам да те виждам — прошепна тя, докато той я слагаше на леглото, и се пресегна да запали лампата.

Наблюдаваше го как се съблича и пиеше с очи силните мускули на ръцете, на раменете, на корема му. А когато събу панталоните си, от устните й неволно се откъсна слаб вик.

— Франсоа — хлипаше тя. — Моля те! Не ме карай да чакам повече! Искам те!

Желанието в гласа й го възбуди до такава степен, че разбра, че няма да може да издържи повече. Обърна я бързо по гръб и се намести между краката й, след това плъзна ръка под бедрата й и я повдигна да го докосне. През цялото време гледаше лицето й. Тясното й влагалище пое жадно коравата му плът и той започна много, много бавно да я изпълва. Но преди да проникне до края, се върна за малко и отново пое навътре.

— Да, о, да — стенеше тя, извивайки гърба си, за да поеме колкото може повече от него, но той отново изтегли големия си член. След това го напъха толкова рязко и дълбоко в нея, че тя изпищя. Навън, навътре, навън, навътре, докато бурята на страстта избухна с пълна сила и ги погълна във вихъра си, докато и двамата забравиха, че са отделни същества. Ноктите й се бяха забили в гърба му, краката й бяха обгърнали кръста му, а гърдите й се люлееха неистово, докато той проникваше в нея с все по-мощни и мощни тласъци. Той се подпря на ръце и движенията му станаха толкова неудържими, че Клодин усети как силата изчезва от крайниците й.

Тези движения изпращаха непознати божествени усещания до всяка клетка на тялото й. Не можеше нито да вижда, нито да говори. Единственото, което съществуваше, беше изгарящото подлудяващо усещане за пулсиращия му пенис. Опита се да го прегърне, да изговори името му, но дъхът й беше секнал.

След това се чу да хлипа, усети смътно, че върти глава наляво-надясно. После устата му се озова върху нейната, ръцете му разтвориха още по-широко краката й и когато достигна сякаш до центъра на утробата й, оргазмът й избухна с цялата сила на сдържаните толкова месеци желания, взриви и неговия и пое с космическа жажда бликналата от чреслата му сперма.

— Клодин — стенеше той. — О, господи! Клодин! Господ да ми е на помощ! — И с болезнен вик потъна дълбоко в нея с такава сила, че тя за миг се отдели от тялото си и сякаш видя и двамата отстрани. Сърцето му биеше лудо, по кожата му блестяха капчици пот, а спермата му продължаваше да блика. Той се отдръпна, потъна отново в нея и изчака неистовия оргазъм да затихне.

Най-после се отпусна върху нея задъхан и заслуша как бие сърцето й. Държеше я здраво в прегръдките си, докато силите започнаха да се възвръщат в тялото му, но когато се опита да се отмести, тя се вкопчи в него и сключи здраво краката си на кръста му.

— Не — мърмореше Клодин. — Не ме пускай. Не си отивай…

А когато плъзна пръсти по бедрата му да го погали, разбра, че ще я обладае още веднъж. Той бързо я обърна, повдигна таза й и пенисът му се скри докрай в нея. Тя извика, заскимтя през стиснати зъби, а той хвана тежките й гърди, след това започна да гали клитора й с пръст. Клодин зарови лице във възглавницата и се разрида от блаженство.

Дълго след това остана да лежи просната върху него, краката и ръцете им бяха здраво сплетени и двамата усещаха как всяка пора от телата им продължава да е изпълнена. Той я наблюдаваше как се опитва да вдигне глава — но все още бе прекалено слаба и Франсоа се усмихна като усети, че се отказва. Тя заби нежно зъби в ръката му, а той прокара внимателно пръст по чертата между бутовете й. Леглото беше в пълен хаос, но той успя да измъкне един чаршаф и го метна отгоре им. Накрая Клодин успя да се надигне и го погледна с все още замъглен поглед.

— Не знам какво да кажа — прошепна тя. — Никога не съм предполагала, че може да бъде така. Никога не съм знаела… О, Франсоа…

Той сложи пръст на устните й и като надигна глава от възглавницата, захапа нежно с устни първото едното й зърно, след това и другото. След това я отмести от себе си, обърна я така, че да вижда лицето й, и каза:

— Забравих да направя нещо.

— Че какво друго може да има? — промълви тя.

— О, има, повярвай ми — засмя се той. — Но не мислех за него.

— А за какво? — усмихна се сънливо тя.

— Мислех да ти кажа, че те обичам.

Тя отвори очи и когато се вгледа в него, усети как нещо я задавя.

— И че съжалявам за всичко, което ти причиних.

— Няма значение — прошепна тя. — Нищо няма значение, освен това, че ме обичаш.

Сгуши се в прегръдката му, тръпнеща от усещането за силното му тяло до себе си, от начина, по който физическата и моралната му сила я правят толкова нежна и уязвима.

Най-после — след толкова време — беше там, където винаги бе искала — в неговите прегръдки и в сърцето му, и сякаш най-сетне бе открила част от себе си, която винаги й бе липсвала. Чувствуваше се завършена. Съвършена.

Погледна го. Очите му бяха затворени и сърцето й се сви от обич, докато се любуваше на всеки сантиметър от лицето му: на гъстите черни вежди, орловия нос, тънките устни, на силната челюст и дългия белег. Той усети, че го гледа, отвори едното си око и се усмихна и сърцето й се преобърна.

Тя го възседна, а Франсоа пъхна ръце под тила си и я загледа. Клодин прокара пръсти по гърдите му, после бавно премести поглед към пениса му и когато той започна отново да се изправя, вече не можеше да откъсне поглед от него. Франсоа вдигна вежди развеселено, забелязал възхищението й. След това, като го хвана внимателно с две ръце, тя започна да го гали, докато стигне до пълна ерекция.

Когато на другата сутрин Клодин се събуди, стаята беше залята в слънчева светлина и й трябваха няколко секунди, докато разбере защо я боли цялото тяло. Тя се обърна към Франсоа и сърцето й отново преля от любов. Защото съпругът й и синът й бяха заедно — малкият Луи спеше, сложил глава на бащиното си рамо. Очите й се наляха със сълзи. Луи идваше при нея почти всяка сутрин, но сега, след като бе заварил баща си, очевидно се бе покачил от другата страна на леглото. Голямата ръка на Франсоа го беше прегърнала. Малкото юмруче на детето бе свито под бузката, а гарвановочерните му кичури падаха върху челото. Изглеждаше толкова малък до баща си… Трудно й беше да повярва, че всичко това се случва наяве — никога не се бе осмелявала дори да си помисли, че може да е толкова щастлива.

Загледа се в черните космати гърди на Франсоа и се опита да преодолее желанието да ги докосне. Но като си припомни какво бяха правили през нощта, желанието се разля в слабините й с такава пронизваща сила, че ръката й посегна сама. И изведнъж забеляза, че той я наблюдава.

Хвана нежно ръката му и я сложи на гърдите си, и се загледа в палеца му, който търкаше болезнено щръкналото й зърно. Затвори очи и отпусна глава… но трябваше да се сдържа — нали Луи беше при тях. После го чу да пита с тъничкото си гласче какво прави татко му при Maman и се засмя.

— Боли я и я разтривам — засмя се и Франсоа, вдигна го и го залюля. — А сега, млади момко, време е да си отиваш в стаята и да се обличаш.

— Не искам — възрази Луи, когато Франсоа го пусна на пода. — Искам при теб.

— Върви да се облечеш! — каза строго Франсоа.

— Татко…

— Луи!

Луи отпусна печално глава и седна на пода.

Устните на Франсоа потрепнаха в усмивка и Клодин се извърна, за да не се разсмее и тя.

— Е, тогава. — Франсоа отметна завивките и стана от леглото. — Тогава просто ще те изхвърля.

— Ама искам при вас — захленчи Луи.

— Не може. Двамата с Maman трябва да направим нещо. Хайде, край на споровете. — И като го хвана за ръката, Франсоа го изправи. Би било много по-добре да го вдигне над главата си, но беше твърде късно — черните очи на Луи, на нивото на бедрата му, се разшириха от учудване. Франсоа хвърли бърз поглед към Клодин и видя, че тя се превива от смях.

— Много смешно — каза Франсоа. После заключи вратата зад сина си, изгледа я с блеснали очи и добави: — Сега ще ти кажа аз…

— Ммм… а аз на теб? — отвърна тя. Той отиде до леглото, а Клодин седна и го прегърна през кръста. — Обичам те — усмихна се тя и го погледна. Пръстите му разрешиха косата й и тя чу как дишането му се учестява, когато прокара език по цялата дължина на пениса му.

— Май няма нужда да го правиш, cherie — измърмори той.

— Знам, но искам — отвърна тя, след това доближи уста към тестисите му, пое ги между устните си и ги засмука нежно. Никога не беше правила подобно нещо, дори не й беше хрумвало, но сега й се струваше най-естественото на света и когато най-после вдигна поглед, забеляза какъв ефект е произвело… Но и той беше не по-малко изненадан от нея и двамата се измъкнаха от леглото чак по обяд.

 

 

Когато след час влезе при него в гостната, той четеше вестник. Клодин моментално усети, че настроението му се е променило, забеляза и дълбоката бръчка между веждите му. Понечи да го целуне, но той се извърна и устните й докоснаха само бузата му. Обзе я паника — страхуваше се, че дори сега, след всичко, което се бе случило помежду им, Франсоа може отново да я отблъсне. Но той усети страховете й и като я взе на коленете си, я целуна по устата, а после въздъхна:

— Не знам какво ще си помислят всички…

— Какво значение има? В края на краищата сме женени.

— Да, точно това е същественото — отвърна той. — И точно за него трябва да поговорим. Може би когато свърша, ще ти стане ясно защо бракът ни беше такъв досега. Защо е било необходимо да крия чувствата си — не само от теб, но и от целия свят. И се страхувам, че все още е необходимо. Вече няма да ги крия от теб, но останалите не бива да знаят за тях. Ти също не бива да ги показваш.

Клодин вече бе решила, че трябва да бъде прагматична, че трябва да реагира спокойно и разумно, затова отвърна:

— Ще направя каквото ми кажеш. Но мога ли да те попитам защо реши да ми се довериш? И не искам комплименти, просто отговор.

— Защото сега, когато Халунке — това е кодовото име на човека, който ви е наблюдавал с Арман — сега, след като се е заел със семейството ми, си длъжна да знаеш пред каква опасност си изправена, ако останеш тук.

— Ако?

— Ще стигнем и дотам. Но най-добре да започна от началото, което означава да се върна пет години назад, към времето, когато баща ти ме въведе в шпионажа.

— Баща ми? — ахна тя.

— Да. Той не е дипломат, за какъвто го мислиш. Той също работи към разузнаването. В неговия случай — към английското разузнаване, естествено, а в моя — към френското.

— Maman знаела ли е?

— Не. Тя умря, без да й бъдат обяснени много неща. Но ти — ти си изправена пред много реална опасност, Клодин. Човекът, когото германците са наели да следи за моята лоялност към тях, освен всичко останало е лично заинтересован да ми отмъсти. Не знам кой е и каква е причината за отмъщението му. Но ще разбера. Бих искал да ме беше послушала преди да се оженим и да се беше върнала в Англия, както те съветвах. Разбира се, тогава не те заплашваше опасността, която те грози днес, или поне аз не съм знаел за това, но не желаех да влизаш в орбитата на моя живот. Обаче, както знаеш, баща ти и моят баща бяха твърдо решили да ни оженят, въпреки че твоят знаеше всички рискове, както и аз. И аз дадох дума на баща си, не можех да не я удържа. Така че след като се оженихме, единственият начин да си спестя обясненията за дългите си отсъствия, беше да те държа на разстояние. Тогава, разбира се, не те обичах и ми беше много по-лесно да те наранявам, отколкото след това.

— Кога? Кога започна да ме обичаш, Франсоа?

— В деня, когато едва не пометна. Всъщност може да е било и по-рано, но точно в този ден си помислих, че може да умреш, и внезапно разбрах колко много означаваш за мен… И тъй, както сама чу вчера от Ерих, до края на седмицата трябва да се върна в Берлин. Сега разбираш защо трябва да замина, както и защо взаимните ни чувства трябва да останат в пълна тайна. Това е единственият начин да останеш жива. Ако Халунке разбере, че те обичам, няма да се поколебае да те убие. Много се боя, че рано или късно все пак ще опита — едва ли е толкова глупав да мисли, че не означаваш абсолютно нищо за мен.

— Люсиен и Арман знаят, че съм влюбена в теб. А Ерих знае, че ме обичаш.

— Това няма значение. На Ерих може да се има доверие. И тримата са сигурни, но все още не ми се иска Люсиен или Арман да знаят за моите чувства. Просто е по-безопасно. Люсиен се връща в полка си утре, но Арман е все още много разстроен от скъсването ви. Ако разбере какво изпитвам към теб, може да каже на майка си, тя пък на някой друг и така да се разчуе. Най-добре е да не се натоварва никой с това бреме — защото то е точно такова, cherie — бреме. Аз обаче бих искал да ти облекча живота, доколкото е възможно и затова говорих с Арман. Помолих го да ви заведе с Луи в Америка и той се съгласи. Искам да заминеш, Клодин.

— Не — твърдо каза тя. — Не искам. Но дори и да исках, не бих могла. Знаеш защо. Не мога да оставя майка ти и Моник.

— И двамата с Арман знаехме какво ще кажеш, затова той се съгласи да не постъпва в армията, а да остане тук, за да те пази. Мисля, че вече мога да разчитам, че ще ми останеш вярна? — Той вдигна иронично едната си вежда.

Погледът, който Клодин му отправи в отговор, беше толкова открито прелъстителен, че Франсоа не можа да се сдържи да не я целуне.

— Казваш, че германците контролират Халунке. Но как?

— Много просто. Държат го в ръцете си с това, че ако не върши каквото му кажат, ще ми разкрият самоличността му. А той много добре знае, че науча ли кой е, дните му са преброени.

— Но защо германците държат толкова много на теб? Нали си имат собствени агенти.

— Естествено, че имат. Но контактите, които аз имам тук, във Франция, в Англия, Италия, Северна Африка ме правят особено ценен за тях. И това, че са намерили човек като Халунке, чрез когото непрекъснато да заплашват семейството ми, им е добре дошло.

— И са му разрешили да убие баща ти, защото си ги измамил? Просто не мога да повярвам. Изглежда… изглежда толкова жестоко.

— Методите им са жестоки, cherie. Точно затова не мога да поема риска да ги подведа втори път.

— И какво ще правиш?

— Един Бог знае — въздъхна той. — Цялата информация, която съм им предавал досега, идваше от самото френско правителство. Или в някои случаи — от английското. Но след като Съюзниците разкриха, че германски агент ме заплашва с лично отмъщение, заключиха източниците — и трябва да призная, съвсем разумно — което означава, че повече няма да ми подават информация за германците. А ако Абверът не получава от мен това, което иска, ще кажат на Халунке, че е свободен да постъпи, както реши. Разбира се, тази игра срещу германците рано или късно трябваше да приключи. Имам чувството, че от известно време германците са наясно, че ги мамят — не само чрез мен, но и чрез още трима-четирима френски агенти. Досега германците също имаха интерес да продължават играта, но нещата се развиват твърде бързо и Френските тайни служби вече изтеглиха колегите ми от Германия. Тях естествено не ги заплашва Халунке. На мен обаче французите не могат да ми помогнат с нищо. Вече не могат дори да поемат риска да ми се доверяват. Както и ти.

— Не искаш да кажеш, че ще станеш предател, нали?

— Кой знае? След месец, след година, може да ме принудят да направя избор между семейството и страната си. А когато ножът опре в кокала — което скоро ще стане, ако не открием кой е Халунке — не се знае кое ще избера.

— Нямаш ли поне някаква представа кой може да е?

Той поклати глава.

— Не. Ерих има някакви подозрения, макар че ми се струва, че е на погрешен път. Но има още един човек, освен фон Лайберман, който знае кой е. Макс Хелбер.

— Той ще ти каже ли?

— Може би. Като награда за някои… как да го наречем… услуги.

— Какви услуги?

— Услуги, за които предпочитам да не говорим.

Очите й се разшириха.

— Искаш да кажеш, че… Да не би да е…

Той кимна бавно.

— Да, скъпа, той е хомосексуалист.

— Но ти не можеш да го направиш!

— Може да се наложи, ако Ерих се забави с отговора.

 

 

Халунке си проправяше път през гората. Беше доволен. Значи все пак дьо Лорвоар обичаше жена си! Е, все още нямаше причина да предприема нещо срещу нея. Много по-забавно щеше да е да види докъде ще стигне по пътя на предателството, преди да разбере, че всичко е било напразно…

Жалко, че старецът бе умрял по своя воля — е, почти. Защото именно с разкриването на самоличността си Халунке бе предизвикал сърдечния му удар.