Сюзън Луис
Тъмни страсти (4)

Трета глава

В неделя сутринта закуската бе сервирана на верандата в източното крило на замъка. Полъхът на вятъра не бе по-силен от шепот и носеше смесения мирис на рози, покосена трева и прясно сварено кафе. Единствените звуци бях гукането и пърхането на гълъбите и далечното потракване на чинии в кухните отдолу.

Предишният ден Магали бе пристигнала от Париж и бе донесла рокли, костюми, шапки, обувки и бельо, от които Клодин щеше да има нужда по време на гостуването си. Дори Селин, чиято страст към купуването на дрехи бе пословична, бе учудена как е успяла да накупи толкова неща за такова кратко време, но още по-впечатлена беше, когато всичко бе разопаковано.

Усетът на Клодин за това, кое й стои добре, винаги бе изключителен, но в този случай тя просто бе надминала себе си. Селин с удивление забеляза, че в гардероба на племенницата й са представени буквално най-добрите модисти на Париж. От шокиращите розови нюанси и кръгли мотиви на Шапарели, през пищните претенциозни вечерни рокли на Пиже, до изтънчената ежедневна елегантност на Монбошер.

Сега, при важността на предстоящия ден, беше съвсем естествено разговорът да се върти около това какво ще облече Клодин. Бивис, надвесен над вестника, почти не обръщаше внимание на коментарите на Селин кое би било най-подходящо за едно следобедно гости в провинцията, въпреки че новините от Германия и Япония не го изненадваха, те все пак бяха достатъчно тревожни и той започваше да се замисля колко време ще може да си позволи да остане тук. Надяваше се, достатъчно дълго, за да присъствува на сватбата на дъщеря си.

Най-после, като въздъхна отегчено, той остави вестника точно когато Селин, изключително привлекателна в сатенения си пеньоар с цвят на праскова, даде знак на Жан да донесе още кафе.

— Не бих искала да се натрапвам със съвети, cherie — обърна се тя към Клодин, — пък и съм сигурна, че ти вече си решила какво ще облечеш.

— Знаеш ли, лельо Селин — отвърна Клодин заговорнически, — струва ми се, че си права.

— Бивис! — извика Селин. — Тя е невъзможна! Направо, направо невъзможна.

В три часа шофьорът на Селин изкара колата от гората пред западното крило на Шато Лорвоар.

Сякаш някой сграбчи сърцето й и за миг то спря. Очите й се разтвориха широко и тя зяпна. Изобщо не си бе представяла такава омагьосваща прелест: приказното вълшебство на забитите в небето кули, масивната кремава фасада, великолепните ренесансови прозорци. И тогава се появиха градините, простиращи се плавно от замъка към заобикалящата го гора, чийто непроницаем зелен листак приличаше на бастион, защитаващ Шато дьо Лорвоар от всичко друго, освен от стихиите.

— Е, cherie — каза баща й, когато колата плавно намали и спря пред замъка, — очарователно местенце, нали?

Но още преди още Клодин да го погледне, Бивис усети, че ще се задуши от напиращите в гърдите му чувства. Не можеше да си спомни да я е виждал толкова красива, блестящите й сини очи пламтяха с такава страст, че почти го ослепяваха, а когато нежният ветрец полъхна от отворения прозорец и разпиля буйните й къдрици, сърцето му направо се разтопи.

— Ха! — обади се Селин. — Ако Франсоа дьо Лорвоар предизвика същия блясък в очите на Клодин, какъвто предизвика домът му, ще благословя този брак от цялото си сърце.

Клодин погледна леля си и напрежението отново сви стомаха й. Това беше неговият дом. Това беше жилището, в което щеше да живее с Франсоа дьо Лорвоар. Колко странно! Огледа се и за един безкрайно объркващ миг се почувствува отделена от самата себе си, сякаш мислите й се бяха разпилели като перли от разкъсана огърлица.

После, като видя смутените лица на леля си и баща си, и очите й проблесна лукаво пламъче и тя отвори вратата на колата с думите:

— Хайде, слизайте. На агнето му омръзна да чака да го доведат при касапина.

И усмихнато ги поведе нагоре по стъпалата. Облечен в ливрея иконом ги въведе във великолепна гостна, облицована с орехово дърво.

Клодин не знаеше какво да очаква, но със сигурност не беше предполагала, че ще се озове в зала, претъпкана с толкова много хора. Шумът беше оглушителен, въздухът наситен с мириса на парфюми и цигари. Когато вратата се отвори, няколко души се обърнаха и за един ужасен миг, докато стоеше на прага в прилепналата си рокля, шита от Чарлз Крийд, която толкова подхождаше на малката й черна сламена шапка, й се стори, че може всички да са роднини на дьо Лорвоар. Бивис видя израза й, наведе се към нея и й прошепна:

— Графинята реши, че ще е по-лесно, ако има много хора, приятели и познати, така че да бъдеш представена на Франсоа колкото може по-естествено.

С най-лъчезарната си усмивка Клодин протегна ръце към Соланж дьо Лорвоар — висока елегантна жена с удивително големи кехлибарени очи и странно подрязана сива коса, която вече си бе проправила път през тълпата, явно се канеше да я поеме в прегръдките си.

— Ma cherie! — извика тя и целуна Клодин по двете бузи. — О, ma cherie! Чакай да те погледна. Ах, толкова приличаш на майка си, че ми се къса сърцето. Как е възможно да не сме се виждали никога, след като съм слушала толкова много за теб? Та ти си дори по-хубава, отколкото разправят! О, боже! Ще се разплача, толкова съм щастлива! О, Луи — обърна се тя към някакъв изискан господин, който й подаде кърпичката си, — това е дъщерята на Антоанет! Какво прекрасно създание! Бивис, защо досега си я крил от нас?

— Соланж — отвърна Бивис с официален тон, но пламъчетата в сивите му очи го издаваха, — разреши ми да ти представя дъщеря си Клодин. Клодин, графиня дьо Раси дьо Лорвоар и нейният дълготърпелив съпруг — Луи.

— О, аз съм тази, която търпи, Клодин — увери я графинята. — Ние, жените, вечно сме принудени да търпим, не си ли съгласна?

— Толкова съм доволна, че най-после се запознахме, madame — отвърна Клодин с усмивка.

— О, не, не искам да чувам това madame! Ще ми казваш Соланж. О, Селин! — възкликна тя. — Не те видях, cherie. Изглеждаш божествено. Модистът ти трябва да се гордее с теб, скъпа. Бих искала и аз да нося такава шапка, но… Знаеш ли, мисля, че ще си взема! След като теб не те интересува какво казват хората, защо пък аз трябва да се съобразявам? Луи, чуваш ли ме, ще си купя шапка като на Селин. Кажи ми, мила, как успяваш да изглеждаш толкова млада? Със сигурност знам, че би трябвало да си поне на петдесет!

Едновременно развеселена и объркана, Клодин изведнъж се усети, че е спряла поглед върху аристократичното лице на графа. Той й намигна незабележимо, след това намести кръглите очила, кацнали на върха на римския му нос, и протегна ръце да я посрещне. В уморените му очи имаше такава топлина, че за миг тя остана поразена, след това се заля от смях, когато той й прошепна на английски:

— Не обръщай внимание на Соланж. Тя е смахната. Безвредна е, но е смахната. — После се обърна към Бивис. — Приятелю, тук има един човек, с когото бих искал да те запозная… — И Клодин примигна няколко пъти, когато чу името на френския министър-председател.

— Това наистина ли е Леон Блум? — прошепна тя на Селин.

— Разбира се, cherie.

— Но какво прави тук? Нали е комунист.

— Странно, нали? — засмя се Селин. — Я ела да видим на кого да те представим.

През следващия половин час пред очите на Клодин премина море от лица. Тя съзнаваше, че присъствието й събужда изключително оживени коментари сред гостите, сред които, изглежда, имаше политици, аристократи, военни, писатели, музиканти, дори двама артисти. Имаше обаче само един човек, който би могъл да представлява интерес за нея, макар че колкото и щателно да оглеждаше стаята, тя май не го виждаше.

Най-после успя да издебне един момент насаме със Селин.

— За бога — прошепна тя. — Кой е той?

— Cherie, не се сърди — отвърна й шепнешком Селин, — но той още не е пристигнал.

Клодин пребледня. Трескавото вълнение, от което бузите й бяха поруменели още с влизането, се изпари толкова рязко, че тя имаше чувството, че някой я е ударил с юмрук в стомаха.

Значи той не беше дошъл! Не знаеше защо се чувствува толкова съкрушена — в края на краищата, след всичко, което бе слушала за него, би трябвало да очаква нещо подобно. И все пак възможно ли беше наистина да е до такава степен неучтив, та да я унижава пред всички тези хора? Е, ако бе научила нещо за Франсоа дьо Лорвоар, то беше, че не се интересува от мнението на другите. И все пак се беше надявала, вярваше, че с нея ще постъпи по-различно… Сега отсъствието му превръщаше всичко в подигравка, показваше й колко ужасно наивна и глупава е била.

— Спокойно — измърмори баща й и сложи ръка на рамото й.

— Спокойно! — изсъска тя. — Да не съм дошла тук, за да ме унижават по този начин?

— Горе е, преоблича се. Задържали го в Париж и…

— Клодин!

Двамата се обърнаха и видяха Соланж, хванала за ръка красива млада жена, облечена и подстригана по последната парижка мода. Това, каза им гордо Соланж, била нейната дъщеря Моник.

Клодин срещна враждебния и поглед и се зачуди с какво би могла да го предизвика.

— Enchantee — каза тя, протегна ръка и се усмихна.

— Enchantee — повтори Моник, но въпреки че отвърна на усмивката й, очите й останаха студени.

— Ще станете чудесни приятелки — каза ентусиазирано Соланж.

Положението беше временно спасено от Бивис, който прегърна Моник, и за голяма изненада на Клодин тя отвърна с най-искрена топлота. За миг на Клодин й се стори, че наблюдава съвършено друг човек. Миг след това подозрителните кехлибарени очи отново се спряха върху нея и Моник зарецитира дежурните фрази при запознанство.

Погледът на Клодин внезапно бе прикован от масивната фигура, застанала на прага. Мъжът разговаряше с Леон Блум и с човека, когото баща й преди малко бе представил като полковник Риве, и въпреки че Клодин никога през живота си не го беше виждала, знаеше без капчица съмнение, че гледа Франсоа дьо Лорвоар.

За миг се парализира и единственото, което можеше да прави, бе да се взира в него. Дори и в най-абсурдните си мечти не си бе представяла, че изглежда така. Беше висок, по-висок дори от Бивис, и буйната му дълга коса, сресана назад от челото и спускаща се по яката му, беше черна като нощта. Той леко изви глава и Клодин потръпна, когато видя острата извивка на носа му под мрачните ястребови очи. Устата му беше стисната в твърда черта, ужасен белег прорязваше бузата му от скулата до долната челюст. Беше най-грозният, най-зловещият човек, когото бе виждала.

Зави й се свят. Беше ужасена, хипнотизирана и не можеше да откъсне поглед от него.

Баща й, който се опитваше да поддържа разговора със Соланж и Моник, беше съвсем наясно с объркването на дъщеря си. След това отнякъде внезапно изникна Луи и ги отведе, сякаш усетил, че Бивис и Клодин имат нужда да останат насаме. Клодин погледна баща си, все още прекалено разтърсена, за да може да проговори.

— Знам какво мислиш — каза той.

— Но защо? Как можа да…

— Клодин — прекъсна я той. — От самото начало ти дадох ясно да разбереш, че решението е изцяло твое. Е, ти, сама си утежни положението, като разгласи на всички защо си тук. Все пак…

— Но той е толкова… О, татко!

— И сега ще се запознаеш с него.

Никога не го беше чувала да й казва нещо, което толкова да прилича на заповед. От думите му направо й се зави свят и тя усети как се задушава от чувството, че е предадена. Но най-лошото беше, че внезапно се усети чужда на самата себе си — новите чувства я объркваха, почти я плашеха. След това, сякаш воден от собствена воля, погледът й отново се насочи към Франсоа. Сега той говореше с Антон Верон, мъж, когото Клодин винаги бе смятала за красив. Но странно, до Франсоа Антон изглеждаше почти незабележим. И внезапно тя забеляза, че същото се отнася за всички останали мъже около него.

Устата й пресъхна от вълнение. Той гледаше към нея и изражението му я караше да отстъпи и да се скрие зад баща си, да потърси от него защита срещу тази фрапираща мъжественост. Но усетил чувствата й, Бивис се оттегли и се смеси с гостите.

Клодин примигна. Беше необичайно някой да окаже такова въздействие върху нея — но пък никога досега не беше виждала човек, който да има такава вътрешна сила. Плашеше се, макар и да не знаеше защо, и въпреки това нямаше сили да откъсне поглед от него.

— Спокойно, cherie, тук съм.

Клодин се обърна и видя Селин с чаша бренди в ръка.

— Изпий го — настоя тя. — Имаш нужда от нещо силно.

— Нямам.

— Не се преструвай, Клодин, нали те виждам.

Клодин пое чашата, без да се замисля, изпи брендито и попита:

— Видя ли как ме гледа, лельо Селин? Сякаш ме мрази.

Селин се усмихна.

— Не, cherie, не те мрази. Просто така си гледа.

Клодин се насили да се усмихне. За нейна изненада, от брендито наистина се почувствува по-добре — и изведнъж неукротимото й чувство за хумор се откъсна от сковаващите окови на шока до такава степен, че тя буквално започна да се смее над собствената си мелодраматична реакция след първия си поглед към човека, за когото се бе заклела да се омъжи.

— Няма значение — каза тя и спонтанно прегърна Селин. — Така или иначе, сега ще отида и ще се запозная с него.

Но за неин ужас той отново беше изчезнал.

— Какъв ужасен човек — измърмори тя. И в следващия миг сърцето й подскочи, защото зад нея се чу глас:

— Да не би случайно да търсите мен?

Две черни очи се взираха в нея изпод присвитите клепачи. За един кратък миг й се стори, че открива в тях някаква насмешка, но в следващия миг лицето му отново беше също толкова жестоко, колкото и тонът на плътния му, странно примамващ глас, който казваше на Селин:

— Ако можеш да се насилиш да го направиш, бих оценил едно представяне от твоя страна, Селин.

Селин почти скърцаше със зъби.

— Клодин, позволи ми да ти представя Франсоа дьо Раси дьо Лорвоар. Франсоа, племенницата ми Клодин Рафърти.

— Благодаря — отвърна той. — След като мадмоазел Рафърти е сметнала за необходимо да информира половината Париж за целта на днешното си посещение, сигурен съм, че тук има много хора, които проявяват нескрит интерес към настоящото запознанство. Може би ще се погрижиш да ни оставиш насаме, Селин?

— Как смееш! — изсъска тя. — Не съм прислуга, която да отстраняваш.

— Селин, моля те.

Клодин наблюдаваше как леля й се оттегля, опитвайки се да запази нараненото си достойнство. После се обърна към Франсоа и каза:

— Необходима ли беше тази грубост?

— Не може ли просто да кажем, че се опитвам да оправдая очакванията — отвърна безизразно той. — А сега, освен ако не искаш да стоиш тук и да събираш нежните погледи на всички присъствуващи, предлагам да излезем да се поразходим в градината.

Тя го последва през слабо осветения коридор, минаха по широко махагоново стълбище и през малка разхвърляна всекидневна, после надолу по широки каменни стъпала, които водеха към градината с фонтаните. Той нито спря, нито се обърна, а нейната гордост не й позволяваше да бърза.

Когато най-после го настигна, той бе застанал до малък кръгъл фонтан и гледаше замислено златните рибки.

Клодин застана до него. След известно време тишината стана неловка. Тя търсеше думи, с които да започне разговора, и в същото време бе твърдо решила да не заговаря първа. В края на краищата той беше домакинът и беше редно той да поведе разговора. Но тишината ставаше толкова непоносима, че най-накрая, неспособна да скрие раздразнението си, тя каза:

— Имаш ли изобщо намерение да говорим?

За нейна още по-голяма изненада и раздразнение, той само й хвърли един бегъл поглед, след това пак загледа рибките.

— Какво си помисли, когато ме погледна преди малко? — настоя тя.

— Не си спомням да съм си помислил нещо — хладно каза той.

Клодин реши да преглътне гнева си и се опита да подходи по друг начин.

— Татко ми каза, че си се забавил в Париж.

Той все още не вдигаше поглед.

— Моите извинения, че те накарах да чакаш. — Тонът му бе наситен с такъв сарказъм, че тя усети как кръвта нахлува в лицето й.

— Ако наистина става дума за извинение, приемам го — отвърна рязко тя. — Колкото до…

Той не обърна внимание на недовършената й фраза. За миг тя продължи да го гледа гневно, после го ритна и той залитна във водата до глезените. Да върви по дяволите! Тя пое с широка крачка по павираната алея. След малко чу шляпане — той излизаше от водата. Почувствува се още по-добре, когато чу стъпките му зад себе си, но не спря. Едва се сдържаше да не се разкикоти.

— Предполагам — каза той, когато я настигна, — че детинското ти поведение те забавлява.

— Всъщност не — отвърна тя. — Забавлява ме твоето надуто поведение. И след тези няколко минути, които прекарах в твоята компания, вече много добре разбирам защо си толкова антипатичен на леля Селин.

Забеляза, че думите й ни най-малко не са го засегнали, но когато той я погледна, усети как някаква ужасна горещина зачервява бузите й и побърза да се извърне.

— Кажи ми — продума той, — Селин правила ли си е някога труда да ти обясни по-подробно защо съм й толкова антипатичен?

— Ти ще ми кажеш ли? — отговори му с въпрос тя.

— Не.

Потънаха отново в мълчание. Бяха стигнали до началото на гората и пред тях имаше няколко мамещи пътеки, които се губеха между дърветата.

— Защо усложняваш толкова нещата? — попита накрая тя.

Смехът, с който й отговори, приличаше повече на подигравка.

— Скъпо мое момиче — каза той, — ако очакваш обяснения в любов и обещания за вечна вярност, боя се, че ще останеш разочарована.

— Не очаквам нищо такова — отвърна рязко тя. Но един слаб вътрешен глас и нашепваше, че не е съвсем искрена. Изведнъж усети, че й е дошло прекалено много, и като махна една борова игличка от шапката си и разтърси къдрици, влезе в гората и пое навътре. Ако си направеше труда да тръгне след нея, тогава може би щеше да опита отново — след като, разбира се, й се извинеше — но ако продължаваше да се държи така, наистина не виждаше защо трябва да понася повече тази грубост.

Когато стигна до билото на хълма, сенките отстъпиха място на ярката слънчева светлина и тя се озова сред една тясна полянка, от която се откриваше вълшебен изглед към следващата долина. Всяко възвишение, докъдето поглед стигаше, бе покрито с тераси прекрасно обработени лозя, а в средата на долината, където реката проблясваше на слънцето, имаше скупчени къщички.

Неочакваната внушителна гледка изпълни Клодин с възторг и когато Франсоа се изкачи до нея, тя беше прекалено очарована, за да мисли за предишната му неприязън или да изпитва някакво задоволство, че е тръгнал след нея.

— Толкова е красиво — продума тя.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна той и застана до нея.

— И всичко това са твоите лозя?

— Да.

Всеки път, когато се приближеше до нея, цялата настръхваше от такова вълнение, изпадаше в такова безразсъдство… Грозотата му би трябвало да я отблъсква и все пак… Не можеше да разбере какво точно изпитва. Дали беше страх? Единственото, в което беше сигурна, бе, че намира физическото му присъствие за крайно обезпокояващо, и сега се отдръпна от него и тръгна по билото, като се любуваше на невероятната съразмерност на лозята. Някъде далеч долу забеляза някой да им маха. Вдигна шапката си и му отговори, после попита:

— Кой е този?

— Арман — отвърна Франсоа. — Арман сен Жак. Той е Chef de Cave, а също и vigneron. С други думи, ръководи работите тук — както е правил баща му, а преди него и дядо му. От тях опитът, от нас името.

— Изобщо ли не участвуваш в производството на вино?

Той поклати отрицателно глава.

— Само в продажбата.

Гледаше покрай нея в далечината, явно без да съзнава, че тя търси погледа му. Клодин го наблюдава отблизо няколко минути, очарована от начина, по който лицето му почти се преобразяваше, когато не се мръщеше. С тези страховити черти и този зловещ белег никога не би могъл да бъде определен като красив, но когато гледаше както сега, без злоба в погледа и с уста отпусната в нещо като усмивка, във вида му имаше нещо определено интригуващо.

— Кажи ми — продума меко тя, — защо си промени решението за брака?

Лицето му моментално възвърна мрачния си вид и когато погледите им се срещнаха, Клодин усети как отмалява.

— Променил съм си мнението?

Тя бързо се извърна, стъписана от странната си реакция, но гласът й беше съвсем спокоен, когато каза:

— Мислех, а изглежда всички останали го мислят, че си се заклел да не се жениш.

Той се засмя горчиво.

— Веднъж клюкарите да са прави, макар и малко да преувеличават.

— Та, защо?

— Мисля — отвърна той и бавно се обърна към нея, — че би предпочела да не знаеш отговора на този въпрос.

— Мисля — Клодин премина в неговия стил, — че ако ще се омъжвам за теб, е по-добре да знам отговора.

— Тогава ще ти кажа, след като ти направя предложение и ти го приемеш.

— Толкова ли си сигурен, че ще приема? И изобщо има ли това някакво значение за теб?

При тези думи той спря и я погледна. За свой ужас тя изведнъж се усети във властта на тези черни непроницаеми очи и отново изпита онова странно чувство да пронизва цялото й тяло.

— Клодин — каза студено той, — когато преценя, че е настъпил моментът, ще те помоля да се омъжиш за мен. Ще те помоля, понеже такава е волята на нашите бащи, които желаят да съединят двете семейства. Крайното решение е изцяло в твои ръце, но мога да те уверя, че нямам никакво лично отношение към цялата тази работа.

— Искаш да създадеш в мен впечатление, че едва ли не ще ти направя най-голямата услуга, ако ти откажа — отвърна тя с тон, от който сама почти се отврати.

— Ти го каза, не аз.

По природа Клодин не беше склонна към насилие, но в продължение на по-малко от половин час не само че го беше ритнала, но и едва се въздържаше да не му удари плесница.

— Сега разбирам защо репутацията ти е толкова лоша — процеди тя през зъби. — Ти не си само груб и безчувствен, ти си безпардонно брутален. Всъщност няма да сгреша, ако кажа, че си истински проклетник.

— Сигурно е така — отвърна небрежно той.

— Кажи ми, имаш ли чувство за хумор? Според историите, които се разказват за теб из Париж, трябва да имаш.

— Има много малко неща, които ме засягат, Клодин — отвърна той, като пое по пътеката. — И салонните клюки в никакъв случай не са сред тях.

— Тогава може ли да се осмеля да запитам какво те засяга?

— Не.

Когато стигнаха отново до градината, Клодин спря до фонтана и седна на бордюра. За миг си помисли обезпокоена, че Франсоа ще продължи, но той също спря на няколко крачки, с гръб към нея.

— Мога ли да попитам как си получил този белег на лицето?

— Не.

— И изобщо, позволено ли ми е да попитам нещо?

Той се обърна бавно.

— Не намирам любопитството за привлекателно качество.

— Имаш ли намерение да се държиш с мен по друг начин, освен грубо?

— Това зависи до голяма степен от теб.

Тя не знаеше какво да отговори и продължи да седи мълчаливо, надявайки се, че той ще каже още нещо. Най-после, за да прекъсне тишината, попита:

— Познаваш ли добре баща ми?

— Да.

— Харесва ли ти?

— Изпитвам голямо уважение към него.

— Е, в такъв случай не би ли могъл да бъдеш малко по-възпитан с дъщеря му? Особено щом тя ще се омъжва за теб.

— Ако се стигне до брак между нас, Клодин, той ще бъде само по споразумение. Бивис е съвсем наясно с това.

— Това изключва ли всякакво приятелство?

Той погледна настрани, но Клодин бе сигурна, че въпросът го е подразнил.

— Тогава защо трябва да се жениш — продължи сърдито тя, — след като тази мисъл ти е толкова противна? Имаш брат, не може ли той да те избави от това ужасно стечение на обстоятелствата?

При тези думи от гърдите му се изтръгна жесток смях и очите му светнаха застрашително.

— От момента, в който се запознаеш с брат ми — каза ти, — ще съжаляваш горчиво, че именно на мен се е паднал жребият.

— Жребият? — намръщи се тя.

Той само се усмихна, но този път в усмивката му имаше нещо толкова фатално, че макар да стоеше на няколко стъпки, тя усети как по гърба й пролазват тръпки.

— В началото — каза тя — си мислех, че ме мразиш. Но съм се лъгала. Ти ме презираш, нали?

— Има ли значение какви са чувствата ми към теб?

— След като ще се женя за теб, естествено, че има — извика тя.

Изведнъж очите му станаха съвсем студени, гъстите черни вежди се събраха и широките ноздри на орловия му нос трептяха.

— Ако те вълнуват такива тривиални неща, може би е най-добре да се върнеш в Англия преди разочарованието ти да усложни живота и на двама ни — каза той и като мушна ръце в джобовете си, се обърна и пое към къщата.

 

 

След половин час Селин дойде да я потърси. През това време Клодин бе успяла да овладее първоначалния си пристъп на ярост, но гневът в гърдите й все още беше толкова силен, че тя не смееше да се върне при гостите. Беше слисана от ефекта, който Франсоа оказа върху нея… и продължаваше да оказва. Чувствуваше се така, сякаш я беше задирял, сякаш чудовищното му присъствие бе проникнало в нея — макар че единственият им физически контакт беше, когато за миг бе докоснал ръката й. Беше объркана и наранена, искаше й се да му плати за обидата, която й бе причинил. Но искаше и нещо повече от това; нещо много повече.

Стресна се, когато сянката на леля й се плъзна по водата; за миг си помисли, че може да се е върнал. Но когато видя загриженото лице на Селин надвесено над нея, се изправи, усмихна се лъчезарно и й подаде ръце.

— Седиш тук съвсем сама, cherie? — попита неуверено Селин. — Къде е Франсоа?

— Не се ли върна при останалите?

Селин поклати глава и Клодин се усмихна като си спомни, че разбира се, той би трябвало първо да се преоблече.

— Как беше първата ви… Как мина?… — Селин се засмя. — Не знам как да го нарека.

— Как мина първата ни среща? — помогна й Клодин с готовност. — Беше… пълна с преживявания.

— Но какво мислиш за него?

— Струва ми се същото, каквото и той мисли за мен.

Лицето на Селин грейна, тя пусна ръцете й и я прегърна.

— О, слава богу, cherie. Значи сега ще оставиш всички тези глупости и ще се върнеш в Лондон?

— Лельо Селин — засмя се Клодин, — възможно ли е да вярваш толкова малко в моя чар? — Тя се отдръпна от прегръдката на леля си, но остави ръцете й върху раменете си и продължи: — Предполагаш, че ме е намерил… как да се изразя… не по своя вкус, нали?

Очите на Селин се разшириха.

— Искаш да кажеш, че греша? Искаш да кажеш, че той… — Тя примигна. — Да не ти е направил предложение?

— Не още, но ще ми направи.

— И ти ще приемеш?

— Разбира се.

Селин отстъпи една крачка и се втренчи в нея.

— Клодин — каза тя, — какво е станало с теб? Не си на себе си. Очите ти… толкова са студени. Какво ти е направил? О, като си помисля, че допуснах всичко това! Какво би казала бедната ти майка, ако можеше да те види?

— Моля те, не се разстройвай — усмихна се Клодин. — Франсоа не ми е направил нищо, освен, може би, че ми отвори очите за това как би изглеждал бракът ни на практика. И сигурно няма да се чувствуваш толкова виновна, ако ти кажа, че сега желая този брак от цялото си сърце.

— От сърце? Mon Dieu! Влюбила си се в него!

Клодин се засмя и поведе леля си към къщата.

— Прибързваш с изводите, лельо Селин — каза тя. — Нищо не съм споменавала за любов.