Сюзън Луис
Тъмни страсти (23)

Двадесет и втора глава

Франсоа не беше очаквал да види Париж по-различен, но седем месеца са много време и той с облекчение и известно успокоение откри, че градът не се е променил. Може би имаше малко повече велосипеди — без съмнение в резултат на петролната криза, но всичко останало — авенютата с три реда дървета, бистрата, сивите спокойни води на Сена, забързаните хора — стопроцентови парижани — си беше същото.

Припомни си Варшава и потръпна: димящите руини, ужасените лица, германските войници в черни кожени ботуши, които плячкосваха из развалините. Всичко оживя в съзнанието му толкова ясно, че за момент имаше чувството, че става пред очите му. Недопустимо беше Париж да изживее същите тези ужаси. Молеше се на бога, ако някога се стигне до това, все някой да прояви достатъчно далновидност да отвори града за завоевателя преди германците да превърнат блясъка и славата му в пепел.

— Мислиш ли, че вече си спечелил доверието им? — помита фон Папен.

— Само те знаят отговора на този въпрос, mon ami — отвърна Франсоа.

— Макс Хелбер ми каза, че те подложили на изпитание, преди да те пуснат.

— Хм. — Орловите очи на Франсоа се присвиха и Фон Папен по-скоро усети, отколкото видя злобата в тях.

— Издържа ли?

— Ако смяташ изтезаването на двама французи до смърт за издържане, тогава отговорът е „да“.

Фон Папен се дръпна несъзнателно.

— Познаваше ли някого от тях?

— Да — отвърна Франсоа и побърза да смени темата.

— Какво откри за Халунке?

— Не много — призна фон Папен. — Проверих списъка, който ми даде, допълних го и с още няколко имена на хора, които биха могли да ти имат зъб, но досега нямам нищо положително.

— Провери ли семейството на Ортанс дьо Буршан?

— Да. Все още са в Таити, с изключение на брат й Мишел. Той служи в Седма армия под командуването на генерал Жиро и не е вземал отпуска от пристигането си във Франция.

— Кога е пристигнал?

— В началото на октомври. Два месеца след нападението върху Елиз.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Франсоа не попита как фон Папен се е добрал до тази информация, а каза:

— Елиз готова ли е да даде вечерно парти?

— Мисля, че да. Според мен ще се радва да е заета с нещо. Напоследък излиза много рядко.

— Казал ли си й, че идвам?

— Не.

— Кажи й. — Той отвори жабката на колата и извади списък с имена. — Искам да уредиш колкото е възможно повече от тези хора да дойдат довечера.

— Официалната ти версия? — осведоми се фон Папен, след като прегледа списъка.

— Да убедя Франция да се откаже от война — отвърна равнодушно Франсоа, после се подсмихна. — Проста работа, нали, Ерих?

Фон Папен много добре знаеше какво има предвид Франсоа. Той, разбира се, тази вечер щеше да говори за капитулация, но нито той, нито германците очакваха да успее в мисията си — в политическите кръгове отдавна беше известно, че Англия и Франция съвсем скоро ще подпишат споразумение никоя от двете страни да не сключва мир самостоятелно. А доколкото зависеше от Уинстън Чърчил, англичаните щяха да се бият докрай. Не, истинската причина, поради която фон Лайберман бе изпратил Франсоа във Франция, беше да разбере колко от политиците и генералите все още са готови да се вслушват в един човек, който — поне според слуховете — беше предател.

— Има още нещо, Ерих — каза Франсоа. — Утре сутринта ще отидеш до Лорвоар и ще говориш с баща ми.

— Имаш специално съобщение за графа?

— Просто искам да ме лиши от наследство. Това е единственият начин да се попречи на германците да ме изпращат повече във Франция. Ако бъда заклеймен публично като предател, ще съм безполезен като шпионин срещу собствените си сънародници. Това ще бъде голям удар за баща ми, така че се погрижи да го запознаеш с всички факти. Искам да го направиш лично, за да съм сигурен, че всичко е минало както трябва.

— Разбрано.

— И последно — добави Франсоа. — Знаеш ли дали е направено нещо във връзка с другата ми инструкция в писмото?

Фон Папен сви устни.

— Имаш предвид жена ти? Нищо не съм чувал.

 

 

— Не ми харесва това, Люсиен — въздъхна Клодин. — Арман каза, че май бил видял някого тази сутрин. Знам, че може да е някой от селото, но кой нормален човек ще тръгне през гората в тази мъгла? И какво иска този човек? Какво търси тук, след като знае, че Франсоа е в Германия?

— Дори да предположим, че си права и наистина има някой — отвърна Люсиен, като запали две цигари и подаде едната на Клодин, — смятам, че Франсоа е единственият човек, който би могъл да отговори на тези въпроси.

— Какво толкова е направил, Люсиен? — попита тя. — Знаеш ли? Каза, че този човек таи някаква омраза към него…

— Цялата тъмна страна на брат ми е също толкова загадъчна за мен, както и за теб, Клодин — поклати глава Люсиен. — Сигурно има доста хора, които имат причина да го мразят.

— Но чак пък толкова, че да тероризират семейството му! — Тя потрепери. — Смяташ ли, че този човек наистина има намерение да ни направи нещо?

— Не знам. — Люсиен се усмихна. Но няма да е лошо да се махнеш оттук за няколко дни, cherie. Защо не прескочиш до Париж? Промяната може да ти се отрази добре. Вземи и Моник.

— Не мога да оставя Луи. Не и когато този… този човек е наблизо.

— Тогава вземи и Луи. Макар че тук се грижат добре за него. Франсоа се е погрижил за това, не помниш ли?

Тя кимна и се загледа в цигарата си. Предложението на Люсиен беше примамливо. О, естествено, че би искала да избяга от този ужасен невидим поглед, който я преследваше навсякъде — но най-много имаше нужда да се махне за малко от Арман. Повече заради него, отколкото заради себе си. Откакто бяха скъсали, той се бе затворил в себе си толкова дълбоко, че всеки опит от нейна страна за по-приятелско отношение се посрещаше с леден поглед. А когато й проговореше, гласът му беше наситен с толкова болка и сарказъм, че тя едва издържаше. Мисълта й беше не по-малко заета и с Франсоа — страховете й за неговата безопасност, гневът й за това, което беше направил, чувствата й към него — толкова много мисли се въртяха бясно в главата й, че перспективата да се махне от замъка за пет-шест дни я поблазни.

— Така или иначе Моник заминава за Париж — прекъсна мислите й Люсиен. — И ще се види с леля ти.

Това реше въпроса. Как, по дяволите, не се беше сетила досега да отиде и да поговори с леля Селин!

— В такъв случай и аз ще отида — каза решително тя и скочи да позвъни на Магали. — Защо не дойдеш и ти?

— Не мога. Отпуската ми свършва в края на седмицата и Maman няма да ме пусне. Така или иначе, ma cherie, имаш нужда да отделиш малко време за себе си — иди и се забавлявай!… И знаеш ли, накрая може и да победиш.

Тя сведе поглед — не искаше Люсиен да види ужасното отчаяние в погледа й, и прошепна.

— Но няма да е лесно, нали? След като дори не знам дали ще го видя отново.

— О, ще го видиш. И доколкото познавам брат си — много по-рано, отколкото си мислиш. — Той се ухили. — И също така не се учудвай, ако в някой от близките дни откриеш, не и той те обича също толкова, колкото и ти него.

 

 

— Добри новини — докладва по телефона фон Папен.

— Гостите ще са осем, включително Пол Рино, капитан Палол и Уилям Бълит — американският посланик. Явно нямат търпение да чуят какво ще им кажеш.

Франсоа не беше сигурен какво точно означава това, така че не коментира новината.

— Позволих си също така да поканя един човек, чието име го няма в списъка — продължи фон Папен. — Сигурен съм, че щеше да го поканиш, ако знаеше, че ще е в Париж. — Той направи пауза. — Става дума за полковник дьо Гол.

Франсоа вдигна вежди.

— Какво прави в Париж?

— Тук е само за днес. Говори се, че ще бъде назначен за първи секретар в министерството на отбраната, но министър-председателят е наложил вето. Както можеш да си представиш, мосю дьо Гол едва ли ще му остане длъжен.

Франсоа се усмихна, предвкусвайки удоволствието от срещата си със своя стар приятел. После усмивката му се стопи и той попита:

— Как е Елиз?

— Вълнува се — отвърна фон Папен. — В банята е. Искаш ли да я чуеш?

— Не. Но й кажи, че нямам търпение да я видя.

През цялата вечер Франсоа усещаше погледа на Елиз. От време на време й се усмихваше, но досега бяха разменили само няколко думи. Сред врявата от плътни мъжки гласове и тракането на приборите той чуваше неврастеничния й смях и току поглеждаше пръстите й — трепереха, когато вдигаше чашата към устните си. Ерих не му беше казал, че очите й са изгубили неповторимия си блясък, а косата — меката си лъскавина, и как потръпва от болка всеки път, когато направи някакво по-рязко движение.

Вечерята преминаваше според очакванията му. Имаше много разговори, но не беше казано нищо съществено и почти всичко от чутото вече му беше известно. Размениха няколко думи с дьо Гол за Люсиен, който, както го уведоми полковникът, прекарвал отпуската си в Лорвоар. Франсоа изпита огромно съжаление — толкова много му се искаше да се види с брат си.

— Радвам се да подчертая, че този път отпуската му е легална — забеляза дьо Гол.

— Този път? — учуди се Франсоа.

— Преди известно време се наложи да го порицая — обясни дьо Гол, — защото бе заминал без разрешение. Размина му се, защото знам, че не е човек, който би напуснал поста си в критичен момент. Но не му е за пръв път да изчезва на своя глава за няколко дни; склонността му към дамите ще му докара големи неприятности, ако не внимава.

Малко по-късно Франсоа чу Пол Палол да пита Елиз дали е добре и когато вдигна поглед, забеляза, че тя го наблюдава и очите й са пълни с обожание. Този поглед проникваше до сърцето му. И все пак чувствата, които изпитваше сега към нея, бяха почти бащински — болезнената любов на един баща към една осакатена дъщеря. С напредването на вечерта всички гости забелязаха моментните й обърквания — от време на време очите й се заковаха неподвижно в една точка, усмивката й се изкривяваше в гримаса и тя цялата потреперваше, обладана за миг от някакво ужасно видение. Всичко това продължаваше само секунди, но след това тя за дълго оставаше объркана и неадекватна.

В десет Шарл дьо Гол стана да си тръгва. Трябвало да се върне в полка си преди съмване.

— А колкото до желанието ти да убедиш френската армия да сложи оръжие — изръмжа той на Франсоа, — мога да ти кажа, че лично аз нямам подобни намерения.

— Чувам, чувам — обади се Пол Рино.

— За такава възможност сега изобщо нямаше да има нужда да се споменава — продължи разпалено дьо Гол, — ако Франция се беше подготвила за войната, която хора като мен и теб, Франсоа, предвиждаха още от трийсет и трета. Трагично е, че страната ни стигна дотук, заради разни генерали, които си затваряха очите за това, което ставаше в Германия. Те дори не могат да си представят как би изглеждала една такава война, методите им са остарели, стратегията им е направо праисторическа. Дори и в момента!… Направено ли е нещо за модернизирането на въздушните ни сили? Казвам ти, приятелю, изтръпвам като се замисля за съдбата на този народ. И колкото и да мразя англичаните, те поне ще се бият, и то на живот и смърт.

Минаха още два часа, докато останалите се откъснат от брендито, пурите и приятната атмосфера в гостната на Елиз, но накрая и те си заминаха — насърчавани от Франсоа, който забеляза, че Елиз е започнала да се изморява.

— Как си, cherie? — попита я той, щом останаха сами, и я прегърна.

— Като си тук, съм по-добре.

Забеляза колко внимаваше да не притисне тялото си към неговото.

— Липсваше ми — каза той. — Добре ли се грижиха за теб, докато ме нямаше?

В очите й се появи нещо, което напомняше за стария блясък.

— Ако имаш предвид секса, трябва да ти кажа, че не е чак толкова трудно, колкото сигурно си мислиш.

— Изобщо нямах това предвид — подсмихна се той, възхитен от смелостта, с която тя премина направо към въпроса, който щеше да му бъде изключително трудно да засегне.

— Всъщност — продължи тя — не ми беше трудно, защото те нямаше да ме изкушаваш.

— Ако някой носи отговорност — каза мрачно Франсоа, — това съм аз.

Тя оправи косата си и хвърли един бърз нервен поглед в огледалото над камината, после каза тихо:

— Не, не бива да обвиняваш себе си. Освен това никакви самообвинения от твоя страна няма да променят нещата. Просто се радвам, че си тук. Страхувах се, че никога вече няма да те видя. — Долната й устна потрепна. — Ти също искаше да ме видиш, нали? — Очите й се разшириха като на дете.

— Разбира се.

— Защото преди… преди да заминеш, имах усещането, че може би нещата между нас са се променили. Че искаш да ми кажеш, че всичко е приключило.

Той я прегърна отново, за да не може да вижда очите му, и каза:

— Не, нямаше да ти кажа такова нещо.

— Толкова ми олекна. — Тя се засмя неловко. — Едва ли щеше да ми се живее повече, ако беше така. И ти благодаря за тази вечер. За мен означава много да знам, че все още мога да ти бъда полезна. Накара ме отново да се чувствувам пълноценна. Важно е да се нуждаят от теб, нали?

— Да — прошепна той. — Да, важно е.

— Но ти не обичаш да се анализират чувствата, нали? — каза тя и се отдръпна от него. — Така че нека да сменим темата.

— Изморена ли си?

— Не съвсем. — Лицето й внезапно се промени и тя прикова поглед в него изпод тъмните си ресници и се разсмя приканващо. — О, разбирам. Искаш да си лягаш. Защо не каза? О, Франсоа! Не си забравил за другите неща, които мога да правя за теб, нали? Да отидем ли в спалнята, или предпочиташ тук?

— Елиз… — Той я хвана за ръцете, когато тя започна да разкопчава панталона му.

— Да? — измърка Елиз.

Мили боже, как щеше да й каже? Как щеше да й обясни, че просто не може да я остави да го направи?

За негово безкрайно облекчение в този момент вратата се отвори и в стаята влезе някаква кръглолика жена и каза:

— Bonsoir, monsieur. Аз съм Беатрис.

От едва забележимото повдигане на веждите й той разбра, че това е „гледачката“ на Елиз.

— Беатрис! — извика Елиз. — Какво правиш тук?

— Дойдох да те слъжа да си легнеш, Елиз — отвърна Беатрис. — Минава полунощ.

— Но Франсоа е тук — каза вбесена Елиз.

— И ще остане до сутринта — заяви Беатрис и погледна Франсоа многозначително. — Така че идвай веднага, без да спорим.

Елиз сви безпомощно рамене и като погледна отчасти глуповато, отчасти палаво Франсоа, се запъти покорно към спалнята.

— Идвам след минутка — извика след нея Беатрис, после се обърна към Франсоа и каза: — Надявам се, че нямате нищо против задето ви прекъснах, мосю. Боя се, че сега се държи така с повечето мъже. Има нужда да се убеждава, че те — тоест вие — все още я намирате, привлекателна. Казвам ви го, защото тя винаги ги нарича Франсоа, когато се опитва да ги прелъсти.

— О, господи! — изпъшка Франсоа. — Нямах представа.

— Е, откъде бихте могли да знаете? Надявам се, че няма да имате нищо против да останете тази нощ. Прислужницата ви е приготвила свободната стая. Просто да не би Елиз да се събуди през нощта и да си спомни, че сте били тук. И ако разбере, че сте заминали, ще го преживее много тежко.

Беатрис се поколеба за миг, после продължи:

— Страхувам се, че няма как да ви го кажа по-деликатно, мосю, но мисля, че трябва да го знаете: тя си е внушила, че ще се ожените за нея. По двайсет пъти на ден ми повтаря колко ви обича, колко вие я обичате, как ще намерите човека, който я е нападнал, и ще го убиете. Ерих винаги я уверява в последното, тъй като понякога има нужда да го чуе, но що се отнася до женитбата ви, тя отказва да разбере, че е невъзможно. Казва, че вие не обичате съпругата си, и непрекъснато моли Ерих да уреди някой да я „премахне“, както тя се изразява. И настоява, че така щял да ви направи голяма услуга. Разбира се — добави тя, щом забеляза как се е изопнало лицето на Франсоа, — всички тези неща ги говори само когато разсъдъкът й помътнее, но все пак реших, че трябва да ви предупредя.

— „Предупредя“ е прекалено силна дума, Беатрис — каза той.

— Тя може да бъде много решителна, мосю, и не се съмнявам, че сам сте се убедили в това. И с връзките, които има, може да се справи и без Ерих.

— Да, може — каза той. — Благодаря, че ми каза. Ще разчитам на теб да информираш или Ерих, или мен, ако усетиш, че има някаква опасност да изпълни плана си.

— Разбира се — отвърна тя и като се поколеба, добави: — Може би не е най-подходящият момент, но навярно ще трябва да обмислим въпроса за настаняването й в някое заведение…

— Не! — прекъсна я рязко Франсоа. — Изключено… Извини ме, но е време да си лягам.

— Има още нещо — спря го Беатрис. — Свързано е с Халунке.

— Да? — попита той. Гърлото му внезапно пресъхна.

— Корин, бавачката на сина ви, ми изпрати съобщение. Жена ви мисли, че Халунке може да се е върнал в Лорвоар.

Франсоа затвори очи и каза само:

— Може?

— Всъщност никой никога не го е виждал.

— Никой, освен Елиз.

— И тогава е носел маска.

— Да. Говори ли с Ерих?

— Настигнах го, когато слизаше по стълбите. Каза ми да ви предам, че вече е заминал за Лорвоар.

 

 

Клодин отвори вратата и замръзна. На прага стоеше Франсоа и я наблюдаваше с пронизващите си черни очи.

Първата й реакция беше да се обърне и да хукне нагоре по стълбите. Но погледът му я прикова и тя усети как кръвта започва да пулсира в главата й. Изпълни я внезапно желание — толкова силно, че трябваше да се хване за парапета, за да не падне.

— Какво правиш тук? — попита тя почти шепнешком.

Въпросът й, изглежда, го развесели.

— Това е и мой дом, не помниш ли?

Беше толкова объркана, че не разбра какво точно й казва.

— Но… писмото. В писмото пишеше, че…

— Мислела си, че никога няма да се върна? Аз също. Но поне се надявах да не е така.

Знаеше, че трябва да се обърне и да се махне, преди…

— Франсоа…

— Изглеждаш чудесно — каза той. — Но всъщност винаги си чудесна.

Свали си шапката и я сложи на масата до входната врата, след това я изгледа с арогантна усмивка, обърна й гръб и влезе в кабинета си.

Как бе възможно само за седем месеца да се промени толкова, чудеше се той, ядосан на себе си. Как бе възможно този неин поглед, който бе гледал равнодушно толкова пъти, внезапно да разруши бариерата, която бе изградил помежду им? Откъде се беше появило това непреодолимо желание да я притисне в прегръдките си, след като винаги досега бе успявал да я отблъсне?

Стегна се, когато вратата се отвори, и се обърна. Видя познатия блясък в очите й, ядът му се изпари и той се усмихна. Това вече беше Клодин, която познаваше, Клодин, с която можеше да се справя.

— Дължиш ми обяснение — започна рязко Клодин. — И искам да го чуя веднага.

Той кимна.

— Имаш предвид писмото, което изпратих на баща си, нали?

— Естествено.

— Тогава мисля, че вече не се съмняваш…

— Как смееш! — почти изсъска тя. — Как смееш да мислиш, че можеш да ме изхвърлиш като прислужница? Аз съм ти съпруга! Луи е твой син. Нямаш ли съвест, Франсоа?

— Нямам, разбира се — отвърна сухо той. — И за какво е целият този цирк? Мислех, че съм ти дал каквото искаш. Свободата да се омъжиш за Арман.

— Католическата църква не разрешава развод — извика тя.

— Но позволява анулиране — отвърна не без ирония той.

— Прекалено е късно за това. Имам син, не помниш ли?

— Неконсумирането не е единственият повод за анулиране. И ако баща ми ме лиши от наследство — а аз имам основателни причини да вярвам, че ще го направи в близките няколко дни, мисля, че епископът ще прояви разбиране.

Клодин го изгледа ужасена. Той не блъфираше. Наистина искаше да се отърве от нея. Чувствата й се объркаха окончателно. Тя го искаше. Господи, толкова много го искаше… Но сега не можеше да мисли за това.

— Значи си предател? — прошепна тя.

— Работя с германците, да. — Той спокойно скръсти ръце. — Всъщност те дори ме произведоха в чин майор.

— Не! — извика тя и се хвана с две ръце за главата. — Не! Не можеш! Ти си французин, семейството ти е френско! Не си ли помислял за това?

— Мислил съм — отвърна той, извади цигара от кутията на бюрото и я запали. — Но май се отклонихме от темата. А именно, че сега имаш основание за анулиране на брака и този път няма да ти попреча с нищо.

— Не искам анулиране!

— Искаш — каза зловещо Франсоа и я сграбчи за ръката.

Тя го погледна — уплашена и объркана, а той внезапно я отблъсна и изръмжа:

— Махай се, Клодин. Върви при Арман. Не те искам! Никога не съм те искал!

— Но аз те искам — каза тя съвсем тихо.

— Не! — изрева той.

Млъкнаха. Франсоа изгаси цигарата си. Беше му коствало прекалено много да я нарани. Но защо ставаше така? Защо й позволяваше да срути всички прегради, които бе издигнал, точно в момента, когато беше по-важно от всякога никой да не подозира за чувствата им? И защо точно сега изпитваше такова нечовешко желание да й каже колко много я желае? Колко много я обича. Думите бяха на езика му и напираха да бъдат изговорени, но не — не биваше.

И все пак, как би могъл да живее така? Забеляза колко изправена е застанала, как е извила глава, за да не види болката в погледа й, и смелостта и достойнството й допълнително разкъсваха сърцето му. Винаги бе знаел колко много я обича. Знаеше го, може би, преди самата тя да го осъзнае. Но бе заключил сърцето си, беше я прогонил оттам — макар да имаше мигове, толкова много мигове, когато това просто го убиваше. Никога не беше лесно, дори в началото, преди да я обикне, но най-трудно му беше когато се бяха любили, когато великолепното й тяло се извиваше под неговото с такава жажда, че можеше да прелъсти самата му душа. Но той продължаваше да се сдържа, въпреки че всяко нейно движение, въздишка, всеки шепот бе извор на непоносимо страдание. Тя беше негова съпруга и той копнееше за нея с болезнена страст, която граничеше с лудостта.

Болката отново проряза слабините му, той затвори очи и се помоли от все сърце Клодин да си тръгне. Но тя не помръдваше. Чудеше се колко ли ще може да издържи. Влудяващото желание да я докосне, да усети устните й върху своите, ставаше толкова силно, че той скоро щеше да изгуби контрол. Чувствата заплашваха всеки момент да замъглят волята му. Знаеше, че ако тя не си тръгне веднага, няма да може да направи нищо, за да се сдържи да не я притисне в прегръдките си и да я задуши с цялата сила на любовта си.

Клодин си повтаряше, че скоро, всеки момент, ще може да се овладее и да излезе. Трябваше да излезе и да не се връща никога, защото иначе щеше да му каже. Иначе нямаше да може да се сдържи да не падне на пода пред него и да му признае колко дълбоко го обича. Как нуждата да усеща ръцете му около себе си я измъчва до смърт. Но по-скоро би умряла, отколкото да му позволи да я види в такова положение. Предпочиташе смъртта пред презрението в погледа му, докато го моли за любов.

И внезапно от гърдите на Франсоа се изтръгна мъчителен болезнен стон, той я грабна в прегръдките си, притисна я към себе си, започна да вдишва аромата на косата й. Усещаше я как трепери, също както и тя усещаше разкъсващата сила на неговото желание.

Тя се вкопчи в него, притискайки се с всичка сила, тялото й се разтърси. Усещаше дланите му в косата си, устните му обсипваха лицето й с целувки и единственото, което чуваше, беше пресипналият му глас, който повтаряше: „Господи, о, Господи, Клодин! Обичам те. Обичам те!“.

След това устните му се сляха с нейните и езикът му настойчиво затърси нейния.

Телефонът иззвъня, но в този момент на света нямаше нищо, което би могло да го откъсне от нея… освен страха от Халунке. Франсоа се пресегна за слушалката, ала Клодин се вкопчи още по-здраво в него. Той я целуна отново, още по жадно и по-страстно, след това отмести нежно ръцете й от врата си и се обърна към бюрото.

Вдигна слушалката, без да сваля поглед от Клодин, която тръгна към прозореца. Вместо фон Папен, както бе очаквал, чу гласа на Люсиен:

— Да — каза грубо Франсоа. — Клодин е тук.

Тя вдигна поглед към него. Начинът, по който я гледаше, предизвика такава отмала в слабините и в цялото й тяло, че имаше чувството, че всеки момент ще се свлече на земята.

— Да, Люсиен. Аз съм. — И след кратка пауза отвърна: — Пристигнах вчера.

След това не каза нищо повече, само слушаше брат си, а Клодин го наблюдаваше хипнотизирана, неспособна да откъсне очи от него. И изведнъж забеляза как кръвта се оттегля от лицето му, как кокалчетата на пръстите му побеляват от напрежение, докато стиска слушалката, и как в очите му — когато отново я погледна — пламна неистов гняв. Сърцето й заседна в гърлото и тя тръгна неуверено към него.

— Пристигаме възможно най-бързо — каза накрая Франсоа и затвори телефона.

Очите й се бяха разширили от ужас.

— Нещо с Луи, нали? Знам. Франсоа, какво се е случило?

Той я погледна и от нечовешкия му израз кръвта в жилите й се смрази.

— Какво е станало? — извика тя и в следващия миг изпищя, защото Франсоа разби с юмрук огледалото и изрева:

— Мъртъв е! Баща ми е мъртъв!