Сюзън Луис
Тъмни страсти (33)

Тридесет и втора глава

Бломберг разглеждаше внимателно картата на Турен, закачена на статива пред него, когато на вратата се почука. Той се намръщи, но когато видя кой е застанал на прага, лицето му моментално грейна.

— О, Madame la Comtesse — каза той, — влизайте. Благодаря. Ханс. Свободен си.

Отиде до бюрото си и седна, без да откъсва поглед нито за миг от нея. Слънцето огряваше дебелия килим под краката й и милионите прашинки танцуваха в лъчите около нея. Стаята беше дълга и просторна и високите прозорци зад нея гледаха към градините покрай река Индра.

Клодин знаеше къде се намира; бяха минали през покрайнините на Монбазон, за да стигнат дотук. Не беше трудно да се досети преди един час, когато бяха дошли да я вземат от килията й, че ще я доведат тук — в Шато д’Артини при Бломберг. Но беше толкова изтощена и отпаднала, че й беше все едно къде я водят.

Беше лежала будна цяла нощ, с толкова безчувствено тяло, че не можеше да мисли за друго, освен за острия глад, който прорязваше стомаха й. Малко преди пет следобед бяха минали да вземат Арман от килията му. Тогава Шмид беше при нея и й даде последен шанс да промени решението си и да говори. Но тя не каза нищо, защото нито за миг не повярва, че всичко не е инсценирано.

Наказателният отряд се беше събрал точно под килията й — беше чула ясно всяка команда, всяка стъпка — и всеки изстрел. Беше прекалено уморена, за да се забавлява със сложните процедури, с които се стремяха да я убедят, че Арман ще плати с живота си заради мълчанието й. Но въпреки това изстрелите я бяха разтърсили. Ала не дотам, че да я разколебаят. Освен това когато накрая Шмид си тръгна от килията й, й каза да не си прави илюзии, че изпитанията са приключили.

През следващите няколко часа тя непрекъснато се опитваше да си запуши ушите, за да не чува потресаващите звуци от мъченията в съседните килии. Знаеше, че трябва да се опита да поспи, защото когато започнеха с нея, щяха да й трябват сили, но щом затвореше очи, в мозъка й отекваше залпът на наказателния взвод. Не че бе повярвала, че са застреляли Арман; напротив — този залп за нея означаваше, че е бил освободен и сега нищо и никой не би могъл да го спре, защото никой, освен нея не знаеше кой е всъщност. Поплака си малко. Копнееше за успокояващата прегръдка на Франсоа. Но нямаше да достави на германците удоволствието да видят слабостта й, затова избърса сълзите от лицето си и лежеше тихо на леглото, и се молеше Франсоа да дойде…

Бломберг продължаваше да я наблюдава. Бюрото му се намираше в другия край на стаята, под един масивен портрет на Фюрера, и въпреки болките във врата, тя държеше главата си високо изправена, без дори да се опитва да скрива отвращението си.

— Елате насам — каза накрая той.

Като го гледаше предизвикателно в очите, тя пристъпи към бюрото.

— Добре — продума той и издадената му долна устна потрепна в нещо като усмивка. Остави писалката, която държеше в ръката си, извади лист хартия и като го сложи на бюрото пред себе си, каза:

— Хер Шмид ме информира, че не сте повярвали за екзекуцията на лозаря.

Ноздрите на Клодин потръпнаха в презрителна усмивка.

— Може би ще ми кажете защо отказвате да повярвате? — попита той, като скръсти ръце на корема си.

— Не съм глупачка — отвърна тя, преди да успее да сдържи думите си.

— Може и да е така, но трябва да ви кажа, че правите груба грешка, като не искате да повярвате, че е разстрелян.

— Ще повярвам, когато ми покажете тялото му.

— Дали ще сгреша, ако предположа, че подозирате, че той е човекът, който иска да си отмъсти на съпруга ви?

„Как са могли да разберат това?“

— Не — отвърна тя. — Не подозирам. Сигурна съм.

Тялото на Бломберг се заклати и той каза:

— Изглеждате много сигурна, madame. Дали сте също толкова сигурна във верността на съпруга си? И в това, че monsieur le Comte поставя безопасността ви над всичко друго? Че ви обича, madame?

Очите й се впиха в неговите.

— Да — продума предпазливо тя, като се чудеше накъде може да бие.

— Ясно. — Бломберг се загледа в ръцете си. — А ако ви кажа, че през последните десет месеца съпругът ви е посещавал редовно любовницата си Елиз Паскал, която сега живее в една наета от него къща в Монбазон? Тогава какво ще кажете?

— Ще кажа, че лъжете — отвърна Клодин, без да се замисля.

— Но не лъжа — усмихна се мазно Бломберг. — И ще го докажа.

Тя се втренчи в него.

— Вашият съпруг ви е казал — продължи той, — че срещата му във Виши е в девет сутринта. Това е лъжа. — Той се наведе напред и притисна листа върху бюрото си към нея. — Ето заповедта, с която го инструктират да се яви в три следобед — шест часа по-късно, отколкото ви е казал. Излъгал ви е, за да може да прекара една необезпокоявана от никого нощ с любовницата си. Хм… изглеждате ми малко разстроена. Искате ли да седнете?

Клодин продължаваше да се взира в него, опитвайки се да потисне надигащата се паника — и да убеди себе си, че единствено умората е причината да реагира по този начин.

— Това са фактите — сви рамене Бломберг. — Но може би ще ви е любопитно да научите, че скоро след пристигането в къщата на Елиз Паскал, любовницата му го е информирала за намерението ни да ви арестуваме. Знаела е, защото лично аз й казах. Съпругът ви е имал пълната възможност да се прибере и да се опита да предотврати всичко това, но както знаете, madame, той е продължил за Виши. Е, все още ли сте така категорична в убеждението си, че съпругът ви ви обича?

От очите й бликнаха сълзи — горчиви, отчаяни сълзи. Ала не биваше да го слуша. Той лъжеше. Франсоа никога не би…

— Да, разбира се, че не сте — отвърна вместо нея Бломберг. — Затова ще се върна отново на Арман сен Жак, макар да съм сигурен, че вече навярно сте се сетили, че и там сте направили голяма грешка.

Кръвта й изведнъж се смрази. Устните й се разтвориха да изкрещи някакво отрицание, но не излезе нито звук. Не трябваше да го слуша! Трябваше да се довери на инстинкта си, а всичко в нея крещеше, че Бломберг лъже. Защо тогава изведнъж се уплаши толкова?

Бломберг стана и заобиколи бюрото.

— Виждам, че вече не сте толкова сигурна в себе си — каза той и малките му кръгли очички светнаха от удоволствие. — И нещо повече — изглежда, сте забравили за онази арогантност, която намирах за толкова обидна. Чудя се къде остана и онзи злъчен тон, който използувахте с такова презрение, когато се обръщахте към мен — офицера от Райха. Може би сега не изпитвате чак такова превъзходство. Може би започвате да разбирате какво означава да се подигравате с германски офицер. Може би сте си мислили, че това ще ви се размине?

И той я удари с юмрук — толкова бързо, че Клодин дори не забеляза кога е замахнал. Политна през стаята, блъсна се в един шкаф и си удари главата в ръба му.

— Как се чувствувате, madame? — попита той, докато приближаваше съвсем бавно към нея с блеснал поглед и овлажняла долна устна. — Как сте като знаете, че съпругът ви ви е изоставил? — Хвана я за яката и отново я блъсна в шкафа. — По-приятно ли е от мисълта, че сте изпратили на смърт невинен човек?

Тя се свлече на пода.

— Знаеш какво трябва да направиш, нали? — изръмжа той, удари я пак и после я ритна.

От носа и устата й шурна кръв, но когато посегна да захлупи лицето си с ръце, Бломберг я хвана за косата и вдигна главата й.

„О, Господи, искам да умра, искам да умра веднага“ — молеше се тя, стиснала очи от непоносимата болка. Той я удряше отново и отново; все по-силно и по-силно, докато тя започна да се дави в собствената си кръв.

Най-после я пусна и тя рухна на пода. Болеше я навсякъде, но това беше нищо в сравнение с болката и объркването в душата й. И все пак тя все още не бе разколебана, все още не можеше да си позволи да повярва, че Франсоа я е предал или че е изпратила Арман на смърт.

— Лъжеш — мърмореше едва чуто тя през подутите си устни. — Лъжеш.

Бломберг явно не я чуваше. Надвеси се над нея и разкопча колана си.

— Сваляй си гащите — изръмжа той. — Сваляй ги!

И когато тя не помръдна, той измъкна колана от панталона си и ботушът му отново се заби в тялото й.

С огромно усилие тя отвори очи и забеляза как мушва едната си ръка в панталоните. А когато извади пениса си, всичките й вътрешности се преобърнаха от отвращение и устата й се напълни с горчива злъчка.

— Прави каквото ти казвам — изрева той и коланът изплющя през бедрата й.

Ръцете й се пресегнаха към кръста, но преди пръстите й да успеят да стигнат до първото копче, желязната тока на колана я удари по ръката.

Тя изпищя и това, изглежда, го възбуди още повече.

— Продължавай — задъхваше се той. И вдигна ръка да я удари отново.

Тя се дръпна ужасена, сви се на топка и докато ръката му се издигаше и се спускаше, шибайки я безмилостно с колана, единственото й желание беше да припадне или да умре. Но съзнанието не я напускаше и тя усещаше, че се задушава. Противната миризма на потното му тяло я лъхна в окървавения нос. Коланът свистеше във въздуха, желязната тока се впиваше в голите й бедра.

Вече беше толкова възбуден, че наближаваше момента на еякулацията. Беше хванал члена си с лявата ръка и мастурбираше бясно. Бялата й плът се свиваше под ударите на кожения колан и токата, по бедрата й се появиха широки червени ивици. Усещайки, че спермата вече бликва от тялото му, Бломберг отново вдигна ръка. Чу някакъв шум зад себе си, но оргазмът бе обзел цялото му съзнание. Стовари колана за един последен жесток удар; от устата му се стичаше лигава слюнка. В следващия миг от гърлото му се изтръгна нечовешки писък — някой изви ръката му зад гърба, ставата изпращя и ръката увисна безпомощно. После в лицето му със силата на парен чук се стовари един юмрук. Той полетя през стаята и се просна в безсъзнание на земята.

Франсоа хвърли на пода до омекналото му тяло заповедта на фон Лайберман за освобождаването на Клодин и клекна до жена си.

Закри голотата й с неподозирана нежност, вдигна я внимателно на ръце и без да продума дума на някой от офицерите, влезли след него, я изнесе от замъка. Сложи я в джипа, отметна потъналата в кръв коса от очите й и затвори вратата. След това се метна зад волана и пое към Лорвоар.

Клодин беше в полусъзнание. Струваше й се, че сънува ужасен сън. От време на време напълно се откъсваше от действителността. Минаха една река, отблясъците на залеза танцуваха върху водата, французи и германски войници вървяха заедно към насипа. Това сигурно беше мостът на Шинон. Какво се бе случило с нея? Но зад объркването и ужасните болки се надигаше светлото усещане, че е спасена. И макар че едва успяваше да помръдне подпухналата си глава, за да го погледне, знаеше, че той е тук, до нея. Франсоа.

Преди да пристигнат в замъка, успя да каже само едно нещо:

— Освободена ли съм? — едва продума тя. — У дома ли си отиваме?

— Да — отвърна Франсоа. — Да. Отиваме си у дома.

Измъкна я от джипа и я понесе нагоре по стълбите. В коридора около нея смътно се мержелееха познати лица — Соланж, леля Селин, Жан-Пол — тя почти не усещаше паниката около себе си. След това лицата изчезнаха и Франсоа я понесе по стълбището към техния апартамент.

Тя затвори очи, по бузите й потекоха сълзи. Усети как я оставя върху дивана и го чу да затваря вратата. След това отвори очи. Той стоеше до нея и я гледаше.

— С Елиз Паскал ли прекара нощта, преди да заминеш за Виши? — попита тя почти несъзнателно.

В погледа му имаше толкова любов и страст, че тя не можа да го издържи.

— О, Франсоа — изхлипа тя. — Франсоа! Франсоа! — И изведнъж той коленичи до нея и тя се озова в прегръдките му, и думите му попадаха като вълшебен балсам в измъченото й съзнание.

— Всичко е наред, любов моя. Вече всичко е наред.

— Мислех, че ме обичаш — каза тя, заровила лице в рамото му. — Мислех, че сте скъсали… с Елиз… Кажи ми, че не е вярно… Кажи ми, че не я обичаш…

— Шшшшт. — Той плъзна длан под косата й и я погали по врата. — Шшшшт. Обичам те, Клодин. Обичам те от цялото си сърце.

Тогава тя се прилепи до него и плака така, както не си спомняше да е плакала през живота си. Той я държеше здраво в прегръдките си и усещаше как риданията разтърсват не само нейното, но и неговото тяло. А Клодин усещаше как топлината и силата на тялото му прогонват от нея всякакъв страх, сякаш й го отнемаше с магическа пръчка и й внушаваше просто да го обича.

Но не можеше да се отпусне. Арман. Арман. Арман! Името му отекваше в главата й, сякаш изстрелвано от пушките, които го бяха разстреляли. Но това, което Бломберг й беше казал, не можеше да е вярно. Не можеше!

Но най-после се поуспокои. Франсоа внимателно погали нараненото й лице и каза:

— Трябва да поговорим, cherie. Имам да ти разказвам куп неща. Но мисля, че още не си готова за това. Нека…

Тя поклати глава.

— Не, Франсоа. Не искам да чакам. Трябва да знам… за теб и Елиз. Още сега.

Той се вгледа внимателно в мръсното и подуто лице, седна до нея и й разказа за нападението на Халунке над Елиз, какво е станало с психиката на Елиз след това и за ужасното бреме на отговорността, което се бе стоварило върху плещите му.

А сега то бе станало стократно по-ужасно, защото всичко бе извършено от родния му брат… Но не искаше да бърза да й казва и това.

— Та ето защо те излъгах за времето на срещата ми във Виши — каза той. — Тя се нуждае от присъствието ми при всяка възможност от моя страна и след всичко, което преживя, просто нямам сили да й отказвам. И тъй като непрекъснато говори, че организира заговор за убийството ти, нито Беатрис, нито аз обърнахме внимание на предупреждението й.

Държеше ръката й и я наблюдаваше. Очите й бяха плувнали в сълзи и той знаеше, че плаче за Елиз.

— Защо не ми каза всичко това по-рано? — попита тя.

— Не знам — въздъхна той. — Страхувах се, че ще искаш да я видиш, че ще решиш да опиташ да й помогнеш по някакъв начин. А трябваше да я държа настрана от теб.

— Прав си — усмихна се болезнено Клодин. — Щях да искам да й помогна. И дори сега искам. Но ако не позволяваш, няма да споря. Отсега нататък ще ти се подчинявам.

Франсоа не можа да не се усмихне.

— Знам, че не ми вярваш — продължи сериозно тя. — Но ако бях направила както ми казваше, всичко това нямаше да се случи.

— Щеше — каза той. — Може би не по същия начин, но щеше да се случи. Всичко е било организирано от Халунке.

Сърцето на Клодин се сви.

— Франсоа, трябва да ти кажа нещо… за Халунке.

И му разказа всичко — от деня, в който за пръв път се бе усъмнила в Арман, през убийството на Естел до изстрелите на наказателния взвод под килията й. И през цялото време, докато говореше, в ушите й звучеше гласът на Бломберг: „… вече навярно сте се сетили, че и там сте направили голяма грешка“.

— Но не съм видяла нищо с очите си — завърши тя. — И мисля… не, сигурна съм, че всичко беше блъф, още от мига, в който започнаха да го изтезават. Така беше, знам, че е така — извика тя и гласът й премина във фалцет, докато безизразните очи на Франсоа се взираха в нейните. — Защо не ми позволиха да го видя? Защо тогава не ми показаха трупа? Това беше номер, Франсоа, не разбираш ли? Искаха да помисля, че… Франсоа! Защо ме гледаш така?

— Съжалявам, cherie — каза тъжно той.

Обзе я паника.

— Той е мъртъв, нали? — едва продума тя. — Арман е мъртъв.

Франсоа бавно кимна.

— О, господи! — Тя прехапа устни. — Не! Франсоа, грешиш! Не виждаш ли… Всичко, което ти разказах, всичко…

— Cherie, Люсиен е избягал. Избягал е на сутринта, след като сте били арестувани. С други думи, пуснали са го.

— Не! — Тя захлупи лице в ръцете си с единственото желание да се събуди от този кошмар.

Франсоа се изправи и й помогна да стане, така че да може да го гледа в очите.

— Трябва да бъдеш силна, cherie — каза той. — Чуй какво ще ти кажа и бъди силна.

Измъченият й поглед не се откъсна от неговия, докато — спестявайки подробностите — той не й разказа какво му е казал предния ден Макс Хелбер.

— И когато миналата нощ се върнах в замъка — завърши той, като бръкна в джоба си, — ме очакваше ето това.

Франсоа й подаде една бележка и пръстите й се разтрепериха, докато я разгъваше. Погледна написаното и когато името на Арман затанцува пред очите й, изпита чувството, че костеливите ръце на самата смърт са я сграбчили за сърцето.

— Не — прошепна съкрушена тя. — Франсоа… О, Господи, какво съм направила?

Отпусна се безсилна на рамото му и за миг той си помисли, че е припаднала, но в следващия момент Клодин се изправи и го погледна. Беше потресена от собствения си егоизъм. Мислеше единствено за собствената си вина и мъка, но как ли се чувствуваше той, когато бе разбрал, че собственият му брат…

— Хелбер каза ли ти защо?

— Очевидно Люсиен ще ми каже лично, когато е готов.

Клодин потрепери.

— Това означава ли, че…

— О, да — отвърна Франсоа. Извърна поглед и за миг не можа да продължи. — Боя се, че Халунке все още има намерение да си отмъсти, любов моя. — Погледна отново към нея и в гаснещата светлина на деня Клодин видя огромното страдание в очите му. — Искам да те целуна — каза той, като се опита да се усмихне. — Но устата ти е така наранена, че…

Тя сложи пръст върху подутите си устни, след това го притисна към неговите. Но това не беше достатъчно и като го прегърна, Клодин го целуна.

Когато най-после го пусна, нацепените й устни отново се бяха разкървавили.

— За пръв път в живота си — продума той, като ги докосна нежно с крайчеца на пръста си — разбирам какво означава да имаш нужда от някого. Имам нужда от теб, скъпа. Нуждая се от теб и те обичам толкова, че ако се беше случило нещо с теб, знам, че не бих могъл да живея повече.

— Нищо няма да ми се случи, Франсоа — прошепна тя.

— Не и сега. Но… казвала ли съм ти колко много те обичам?

Франсоа се усмихна.

— Няколко пъти — отвърна той. — Но нямам нищо против да го чуя още веднъж.

На другата сутрин Клодин се събуди чак към единайсет и първото нещо, което видя, бе Франсоа. Седеше на ръба на леглото.

— По-добре ли си? — попита той, като повдигна едната си вежда.

— Да. — Тя се усмихна. — Къде са другите?

— Тук са. Чакат да те видят. Само Моник е в Риво.

— Риво? Защо в Риво?

— Защото там е Джек Бингъм и тя се грижи за него.

— Но…

— Преди да продължиш трябва да ти кажа, че съпругата на Джек е поминала преди три години, а самият той се оправя с всеки ден и Моник е много щастлива.

Клодин се слиса.

— Имам чувството, че съм отсъствувала цяла година, а не една седмица! — Тя се замисли за миг, след това усмивката изчезна от лицето й. — Все още не си ми казал нищо за себе си. Какво стана във Виши? Защо искаше да те види фон Лайберман?

Лицето на Франсоа отново стана безизразно.

— Аз и още четирима, единият от които е Бломберг, трябва да организираме подготовката и транспортирането на евреите от областта до концентрационния лагер в Бене ла Ролан.

Цялото й тяло се стегна.

— Защо, Франсоа? Особено сега, след като вече знаеш кой е Халунке?

— Ако не го направя, фон Лайберман отново ще прибегне до услугите му. — Той замълча и добави тихо: — Но може да има някакъв начин да се изклинчи.

Тя чакаше.

— Помниш ли собственика на хотела, където прекарахме първата си брачна нощ?

— Помня — отвърна сухо тя.

— Преди известно време открих, че от отдавна работи за Съпротивата. Влаковете с евреи от Турен ще трябва да минат покрай Париж на път за концентрационния лагер и ако успея да изпратя съобщение на Бертран, той би могъл да устрои засада с групата си и да им помогне.

Клодин помисли за евреите, които познаваше. За Гертруд Райнберг, за малките Жанет и Робер.

— Не можем ли да им помогнем по някакъв друг начин? Не можем ли да съобщим на англичаните?

— Евреите са си евреи, Клодин. Англичани, французи, американци, руснаци — всички ще гледат първо да спасят собствените си кожи, преди да си помръднат пръста за тях. Разбираш ме… Знаеш ли, имам изненада за теб. Искаш ли да я видиш?

— Изненада? Разбира се, че искам.

— На долния етаж е. Сега ще дойда.

След минутка Клодин чу стъпки пред вратата и тя се отвори.

— Татко! — извика тя. — Какво правиш тук? О, колко се радвам да те видя!

— Не и на половината, колкото аз се радвам да видя теб — отвърна той и я прегърна. После огледа изпитателно лицето й. — Много ли беше страшно, cherie?

— Ужасно! — отвърна тя и се помъчи да се усмихне подигравателно, след това го целуна отново, за да скрие вълнението си. — Но ти? Как пристигна тук?

— Селин ме повика — отвърна ухилен той.

— Леля Селин!?

— Изпрати ми съобщение в Лондон. Чрез един от нелегалните ви радисти. Трябваха ми няколко дни, докато организирам нещата, и пристигнах с парашут. — Нямаше смисъл да я тревожи с подробностите по трудното си прехвърляне и категоричната забрана на колегите му от Уайтхол да предприема подобна рискована стъпка. — Е, как е?

— О, татко — въздъхна Клодин, — просто не знам откъде да започна. Но трябва да седнем и да помислим как е най-разумно да действуваме оттук нататък. Дошъл си да помогнеш, нали? — попита уверено тя и го прегърна пак.

— Нали затова ти се е обадила леля Селин? О, не! — Тя го погледна дяволито. — Сигурно просто не е могла да издържи повече без теб! Не, недей да се изчервяваш!

— Искам да те питам нещо — каза той. — Нещо лично. Може ли?

— Да, разбира се.

— Ти… ти щастлива ли си с Франсоа?

Въпреки обезобразеното й лице, усмивката, която му отправи, бе толкова лъчезарна, че той почти физически усети топлината й — и почувства, че възелът на съмнението, който се бе сплел в стомаха му и го измъчваше от първия ден, в който бе решил да я омъжи за Франсоа, започва да се разхлабва. От разговора, който беше провел със зет си, беше станало ясно, че Франсоа обича Клодин от цялата си душа, но Бивис искаше да се убеди как приема тази любов дъщеря му. Е, сега вече нямаше никакво съмнение.

Следобед Клодин, Франсоа и Бивис седнаха в библиотеката.

Благодарение на връзките си в разузнаването Бивис естествено имаше доста пълна информация за положението във Франция, но не знаеше как точно стоят нещата между Франсоа и фон Лайберман, нито подробности за отношенията между зет му и Абвера, а за Халунке дори не беше чувал. Докато седеше и слушаше разказа на Франсоа, лицето му ставаше все по-мрачно.

— Това е положението в момента — завърши Франсоа.

— Вече съм безполезен на Абвера като шпионин и фон Лайберман го знае. Всъщност дори предполагам, че вече е получил заповедта на Химлер за екзекуцията ми. Но е решил да ни остави живи и да използува Халунке. Ето защо е освободил Клодин и иска да създаде впечатлението, че все още съм им полезен по операцията с евреите. Всъщност единственото му желание е да види как ще завърши играта между мен и Халунке. Иска да присъства лично на развръзката и да бъде свидетел на екзекуцията ми.

В стаята се възцари мрачна тишина.

— А самият Халунке? — попита Бивис, като умишлено не използува името на Люсиен пред Франсоа. — Има ли някакви новини от него?

Франсоа поклати глава.

— Покрил се е дълбоко — наблюдава и дебне. Чака своя час. — Той се обърна към Клодин. — Надявам се, че беше искрена, когато заяви, че вече ще ми се подчиняваш, cherie, защото не искам повече да излизаш от замъка сама, а когато се налага, най-добре е да го правиш с мен. Разбрано ли е?

— Тъй вярно! — отвърна тя и козирува подигравателно. Но лицето й остана сериозно.

— Значи въпросът е — заключи Бивис — какво да правим сега.

Отново настъпи дълга тишина. Накрая Франсоа каза:

— Вече съм предприел една стъпка. Помолих Бертран Рафол да провери може ли да се организира прехвърлянето на Клодин и Луи и евентуално на Соланж и Селин в Англия — може би с кораб от Нант. — Той погледна Клодин в очакване на реакцията й. Тя посрещна спокойно погледа му, след това, за негово облекчение, стана и го целуна по челото.

— Всичко е наред, Франсоа — каза тя. — Няма да споря. Само че… няма ли да дойдеш и ти?

Франсоа сложи ръце на раменете й.

— Ще поговорим по-късно за това, cherie.

— Междувременно какво би могло да се направи за твоята безопасност? — попита Бивис.

— Мисля, че не ни остава нищо друго, освен да чакаме — поклати глава Франсоа. — Да си кротуваме, да не привличаме вниманието, да не поемаме излишни рискове — никаква нелегална съпротива, Клодин, от никакво естество.

— След колко време ще ти се обади Бертран? — попита Бивис.

— Не знам — отвърна Франсоа. — Но се моля на Бога да е по-скоро.

 

 

Дните на изчакването минаваха един след друг. Семейството вършеше ежедневните работи в замъка мълчаливо, никой не искаше да натоварва останалите с вътрешните си страхове и предчувствия. През деня Франсоа отиваше в Шато д’Артини или в Рушар, където събираха евреите. Прибираше се вечер безкрайно потиснат от отвратителните задължения, които бе принуден да изпълнява, но денят му не приключваше с това и въпреки че Клодин го молеше — понякога със сълзи на очи — да не го прави, излизаше в гората с надеждата да намери Люсиен. Но от него нямаше и следа. Полицаите, които го издирваха за убийството на Естел, също не можеха да открият следите му.

Клодин се мъчеше да се пребори с мрачната депресия, в която изпадаше всеки път, когато се замислеше за Арман. Правеше всичко възможно да си запълва дните до минута, непрекъснато да върши нещо, колкото може по-тежко, защото чувството за вина не я напускаше. Беше умрял заради нея — човекът, чието единствено престъпление беше, че я бе обичал и защитавал. Въпреки уверенията на Франсоа тя знаеше, че никога няма да може да си прости, никога! Нямаше значение, че бе просто инструмент за гротескната жажда за отмъщение на Халунке-Люсиен. Не можеше да има извинение, нямаше прошка. Арман беше мъртъв. Понякога се събуждаше нощем, цялата обляна в пот, и смразяващото ехо от залпа, който бе сънувала, все още кънтеше в ушите й. Франсоа винаги беше до нея и я успокояваше, след което я приискаше в прегръдките си, докато заспи, но й беше много тежко, че прехвърля терзанията си върху него, когато неговите собствени бяха такива, че дори не можеше да си ги представи…

Но може би най-лош от всичко беше страхът, който и двамата споделяха: че Люсиен може да нападне отново, преди тя и останалите от семейството да са напуснали страната.

 

 

Една вечер двамата седяха във всекидневната и четяха. Все още беше рано, но Соланж и Селин, дори Бивис си бяха легнали скоро след вечеря; всички бяха напрегнати и разговорите около камината вечер ги натоварваха още повече, вместо да ги успокояват. Клодин прелистваше разсеяно страниците на някакво старо модно списание. Колко странно и глупаво й се виждаше това сега! В този момент на вратата се почука.

Франсоа скочи моментално, отвори рязко вратата и една жена едва не се строполи на земята — жена на средна възраст, със сиви коси, разчорлена.

— О, monsieur! — едва продума тя. — Толкова се радвам, че ви заварих. Не беше лесно да мина целия път от Монбазон и накрая едва не се отказах. Но аз не се предавам толкова лесно. Успях да открия един прозорец и да се промъкна през него… — Тя се усмихна, но това беше измъчена и унила усмивка и когато жената вдигна поглед към Франсоа, Клодин забеляза, че очите й са пълни с болка и скръб. — Не можех да ви се обадя по телефона, нали разбирате, мосю? — продължи жената. — Такива новини се съобщават лично.

— Коя е тази жена? — обърна се тихо Клодин към Франсоа.

— Госпожа Беатрис Батист — отвърна Франсоа. — Гледачката на Елиз, известна в Секретните служби под името „Алигатора“. Беатрис, това е съпругата ми Клодин.

Клодин пое ръката на Беатрис и я заведе до дивана.

— Имаме ли коняк, Франсоа? — попита тя. — Мадам Батист е извървяла дълъг път и…

— О, monsieur, madame — каза Беатрис като местеше поглед от единия към другия, неспособна да сдържа повече вълнението си. — Толкова съжалявам. Толкова съжалявам, че пристигам с такава лоша новина, но трябва да ви го кажа. Елиз е мъртва, monsieur! Елиз Паскал е мъртва.

Настъпи дълга и мрачна тишина. После Франсоа каза:

— Разкажи ни как се случи.

Беатрис си пое дъх и започна. Клодин забеляза колко дълбоко я е разтърсила смъртта на Елиз — нямаше съмнение, че Беатрис я беше обичала и се бе грижила за нея. И докато слушаше разказа за трагичната смърт, сърцето на Клодин се пълнеше със съжаление и към двете.

— Стана в кафенето в Монбазон, мосю — каза Беатрис, като се обръщаше главно към Франсоа. — Там редовно отсядат германците — онзи Бломберг и останалите. Не исках да я водя там, monsieur, но след като състоянието й се влоши, войниците вече не идваха в къщата, а това й липсваше ужасно. Така че я заведох в кафенето…

— Значи е станала по-зле? — попита рязко Франсоа.

— Да, monsieur, пристъпите зачестиха и войниците станаха свидетели на един. Непрекъснато се влошаваше. Понякога ми се струваше, че окончателно ще си изгуби разсъдъка. Може би това е било реакцията на психиката срещу всичко, което е изгубила. Но все още имаше моменти на просветление, нали разбирате, когато говореше разумно и очите й отразяваха цялата й вътрешна болка. Но тези моменти ставаха все по-редки и по-редки.

Беатрис замълча.

— Знаете ли какво ми беше казала предишната вечер, monsieur? Каза: „Искам да умра, Беатрис. Моля те, остави ме да умра. Горе може би ще се отърва от тези мъки. Вече никой не може да ми помогне с нищо, дори Франсоа. Знам, че се опитва, но и на него му е толкова тежко като ме гледа, колкото и на мен“. Беше толкова тъжно, monsieur. „Оттук нататък само Бог може да ми помогне — каза ми тя. — Искам да отида при Него. Моля те, Беатрис, помогни ми да отида при Него.“

Тя млъкна, за да изтрие сълзите си.

— Бломберг беше в кафенето заедно с още двама офицери. Изобщо не им беше до Елиз, monsieur. Тя им правеше знаци с очи, опитваше се да привлече вниманието им, но те я блъснаха толкова силно, че едва не падна на земята. Тя само се засмя, нали разбирате, сякаш просто се бяха пошегували. Понякога изглеждаше толкова отнесена, monsieur, толкова несигурна, така самотна…

Беатрис отново замълча и сърцето на Клодин се сви от жал.

— След това — продължи Беатрис — Бломберг заговори за вас, madame. — Тя погледна Клодин. — Простете ми, но каза такива ужасни неща… Как ви е налагал с колана и как… — Тя погледна Франсоа, сякаш го питаше дали да продължи.

— Няма нищо — продума тихо Клодин. — Продължавайте.

— Елиз слушаше с огромно удоволствие. Подскачаше на стола си, ръкопляскаше и искаше да чуе още, а германците, разбира се, се заливаха от смях… Елиз също се смееше.

— Така или иначе — продължи Беатрис, — след около час аз отидох до тоалетната и когато излязох, Жан — съдържателят — ме чакаше в коридора. Още от началото бях забелязала, че не ни посрещна по обичайния начин, monsieur. Той не е от приказливите, но този ден изглеждаше малко особен. Та когато излязох, той ме чакаше в коридора и ми каза: „Трябва веднага да изведете Елиз оттук!“. „Защо, какво има?“ — попитах аз. Лицето му бе пребледняло, целият трепереше. „Madame — отвърна той. — Съпротивата. Дошли са тук. Трябва незабавно да изведете Елиз, но внимавайте с швабите…“

— И тъй, monsieur, както можете да си представите, аз моментално се върнах на нашата маса. Но още преди да стигна до нея, стрелбата се започна, monsieur. Още преди да успея да стигна…

Клодин и Франсоа мълчаха и си представяха съвсем ясно ужасната сцена, която се бе разиграла в кафенето, оглушителния трясък на автоматите, докато куршумите са се забивали в стените и масите, писъците, кръвта, строшените стъкла…

Устните на Беатрис трепереха.

— Когато всички свърши — каза тя, — станах от пода и потърсих с поглед Елиз. Не беше трудно да я открия, monsieur. Беше просната на пода до масата на Бломберг. Цялата беше в кръв, нямаше съмнение, че е мъртва. А телата на Бломберг и приятелите му бяха провиснали в столовете си, monsieur, като… като… — Тя потрепери. — Като кукли.

Тя вдигна поглед и този път дори не се опита да преглътне сълзите, които започнаха да се стичат по бузите й.

— Беше ужасно. Само я прекръстих, monsieur. И знаете ли, непрекъснато си мисля, че така може би е по-добре за нея. Сега може би Бог ще отнеме болката и страданието й и ще й даде покой. Ще се моля всеки ден — каза тя толкова тихо, че двамата едва доловиха думите й — Бог да прояви достатъчно милост и да й прости. Смятате ли, че ще й прости, monsieur? Как мислите?

Франсоа направи всичко възможно да я успокои и доста по-късно същата нощ, след като бяха приготвили легло за Беатрис в западното крило, двамата с Клодин седнаха на дивана в хола на апартамента си.

— Доста мислих — каза Клодин, когато Франсоа я погали по косата. — Знам, че по свой собствен начин си полагал големи грижи за Елиз, и може би е уместно да я погребем в Лорвоар, в семейната гробница. Мисля, че душата й би се успокоила.

— Клодин — каза той навъсен. — Толкова много те обичам, че… — Гласът му потрепери и той не можа да продължи.

На другия ден пристигна съобщение от Бертран. Беше уредил прехвърляне в Англия от Нант за трима души. През следващите няколко дни трябваше да очакват пратеник, който да им съобщи къде ще се срещнат, за да отидат до Нант.

Реши се тримата да бъдат Клодин, Луи и Соланж. Селин не беше под никаква заплаха от страна на германците и Бивис каза, че от всички присъствуващи той има най-голям опит и възможности да се прехвърли в Англия без чужда помощ. Франсоа нямаше да тръгне — Клодин го знаеше още от началото. Но й беше обещал, че ще мине в нелегалност веднага след тяхното заминаване, и засега това й беше достатъчно.

Клодин съзнаваше, че това може да е последната им нощ заедно и сърцето й щеше да се пръсне. Любиха се с такава нежност и страст, каквато не бяха изпитвали никога досега. След това лежаха дълго мълчаливо, притиснати в прегръдките си; чувствата им не можеха да бъдат изказани с думи, телата говореха вместо тях.

— Madame, куриерът пристигна! — каза Корин от вратата.

— Куриерът? От Бертран? Къде е?

— Не може да остане, madame. Дойде по моста и вече сигурно е изчезнал в гората. Каза, че срещата с водача на Бертран ще е в изоставения обор срещу Шато Рини-Усе. Двамата с Луи трябва да тръгнете колкото е възможно по-бързо. Мадам Соланж ще дойде малко преди полунощ — не трябва да отивате заедно, нали разбирате… за да не събудите подозрение.

— Тогава да побързаме. Няма време за губене.

Малко след като тръгна с детето, в замъка влезе Люсиен.