Сюзън Луис
Тъмни страсти (2)

Първа глава

— Нервна ли си, cherie?

Клодин бавно премести поглед от пейзажа към баща си. Беше минало повече от час, откак се качиха на влака в Париж, но сега за пръв път някой от двамата проговаряше. Когато погледите им се срещнаха, пълните устни на Клодин се извиха в потайна, почти самоиронична усмивка, и Бивис също се усмихна, докато наблюдаваше как дъщеря му прокарва ръка през буйната си коса и протяга дългите си крака, за да ги сложи на седалката до него.

Не отговори на въпроса му. Само облегна глава назад и отново насочи вниманието си към преминаващите зад прозореца поля.

Да, нервна беше. Кой не би бил на нейно място? Но като се изключеше случайното подръпване на перото на шапката в скута й, в поведението й нямаше нищо друго, което да издава неудобството и вълнението, пърхащи ту в гърдите, ту под лъжичката й. Загледа се напред през прозореца и видя локомотива — влакът завиваше, и облаците бяла пара. Обърна се пак към баща си, който продължаваше да я наблюдава, и се засмя.

— Изненадан ли си, че стигнахме толкова далеч?

— И да съм, не би трябвало да бъда.

— Тоест?

Той вдигна комично вежди и си подръпна мустака.

— Много добре знаеш какво имам предвид.

— Че за лекомислената ти дъщеря няма нищо по-мамещо от чертата, която ангелите — а може би глупците — не смеят да прекрачат?

— Съвършено вярно.

— Но, татко, идеята беше твоя.

— Права си. Почти бях забравил — подсмихна се той. След това добави по-сериозно: — Но не сме длъжни да бъдем тук, cherie.

Често използваше това френско галено обръщение, дори когато говореха на английски — беше придобил този навик от двайсет и седем годишния си брак с майка й, която беше французойка.

— Още не е късно — продължи той. — Можем да се върнем в Англия — стига да кажеш.

Чувстваше се длъжен да й го каже за последен път.

— О, папа! Да изминем целия този път и накрая дори да не го видя! Бих умряла от любопитство.

Доволен от отговора й, Бивис отново се зачете във вестника си. Но само след няколко минути осъзна, че препрочита един и същ пасаж. Мисълта му бе заета с дъщеря му и със срещата, която щеше да се състои след два дни в Шато дьо Лорвоар.

Той извади цигара и запали. Първокласното им купе се изпълни с тръпчивия мирис на турски тютюн. Клодин вдъхна аромата и притвори очи, с което му напомни за майка си, и за първи път от смъртта на жена си Бивис бе благодарен, че Антоанет я няма, за да изрази отношението си към това, което е предприел. Не че таеше някакви резерви, задето ще заведе Клодин във Франция — напротив, беше твърдо убеден, че плановете му за дъщеря му са най-доброто за нея — ала не можеше да се отърси от чувството, че Антоанет би изпипала нещата много по-деликатно.

Но какво всъщност възнамеряваше да прави? Като мъж, нямаше никакъв опит в уреждането на подобни неща; единственото, което знаеше, беше, че Клодин е на двайсет и две и е крайно време да се омъжи. Всички му го казваха, особено балдъза му Селин. През първата година на Клодин в Лондон Селин естествено бе направила всичко, което зависеше от нея, да представи дъщеря му на колкото е възможно повече подходящи младежи — и без съмнение на неколцина неподходящи (доколкото познаваше балдъзата си), но по това време Клодин се вълнуваше от други неща и двете с Дизи — най-добрата й приятелка, бяха заминали за Ню Йорк заедно с още едно момиче — Мелиса фон Мерити, с което живееха там в една стая, докато завършат училище. Бивис познаваше семейство фон Мерити, така че нямаше нищо против. Не беше подготвен обаче Клодин да изкара три години в Ню Йорк и още по-малко за невероятната самостоятелност, която дъщеря му си извоюва по време на престоя си там.

Беше се завърнала в Лондон преди шест месеца, скоро преди посрещането на новата година — 1937. По това време Дизи вече се бе омъжила за лорд Попълтън и Клодин — както недвусмислено му бе подчертала Селин — бе оставена на собствените си инстинкти. Знаеше, че Клодин е получила няколко предложения за женитба, както в Ню Йорк, така и в Лондон, но по причини, известни само на нея, бе отказала на всичките. Така че, не без основание, баща й бе повече от изненадан, когато тя прие като добре дошъл намека, направен му от неговите стари приятели граф и графиня Раси дьо Лорвоар — двете им семейства да се обединят.

От друга страна, реакцията на Селин не предизвика никаква изненада. Тя му каза, че никога, дори в най-ужасните си кошмари не би могла да си представи, че е способен даже и да си помисли да омъжи дъщеря си за човек като Франсоа дьо Лорвоар. Бивис, който беше добре запознат с отношението на парижкото общество към най-големия син на семейство Лорвоар, изслуша търпеливо всичко и след това спокойно каза, че вече е решил. След което я накара да обещае, че ако Клодин не възрази срещу този брак, тя — Селин — няма да започне да я разубеждава.

И все пак сега, когато с такава лекота бе получил съгласието на Клодин, не преставаше да се чуди защо дъщеря му бе проявила такава готовност да приеме предложението. Тя не знаеше нищо за Франсоа дьо Лорвоар и въпреки това проявяваше едва ли не нетърпение да се омъжи за него. Интересно му беше да разбере защо. Мислеше също и за разбиването на илюзиите й, което щеше да последва… Но Клодин щеше да се справи; той беше убеден, че Франсоа е подходящият съпруг за нея — уважаваше този човек, независимо от думите на Селин. И все пак мисълта как би реагирала Антоанет на всичко това продължаваше да го човърка.

За толкова години Клодин се беше научила да чете мислите на баща си безпогрешно и сега остави шапката настрани и се наведе да хване ръката му. Сините й очи бяха напрегнати, но гласът й беше нежен:

— Папа, знам, че мислиш за Maman и за нейното мнение, ако знаеше какво сме решили. Спомни си обаче, че вече съм зряла жена, мога сама да вземам решения и го правя. Знаеш, че нямаше да съм тук, ако не исках.

— Точно това ме обърква, cherie. Защо, след като си имала толкова предложения от подходящи мъже, изпитваш такова желание да се омъжиш за човек, когото дори не си виждала?

— Защото такова е твоето желание, татко — отвърна тя сериозно.

Видът му говореше съвсем красноречиво, че не вярва на нито една нейна дума, и като се засмя, тя смъкна краката си от седалката, подпря лакът на ръба на прозореца и отново насочи вниманието си към пейзажа навън.

Объркването на баща й я забавляваше. Много добре съзнаваше, че той не би се поколебал да упражни родителските си права, когато се наложи. Разбира се, ако не искаше да се жени, щеше да се бори и да спечели… Знаеше, че е изненадан от необичайната й готовност, но слава богу, не беше я разпитвал прекалено подробно, така че не се беше налагало да го лъже. А тя наистина по-скоро би го излъгала, отколкото да му каже защо наистина иска да се омъжи за Франсоа дьо Лорвоар — един мъж, когото — както правилно бе посочил Бивис — дори не беше виждала.

Разбира се, беше слушала страшно много за семейство Раси дьо Лорвоар още от малка. Баща й и старият граф бяха много добри приятели, бяха служили заедно и участвували в Световната война, а Антоанет Рафърти и Соланж дьо Лорвоар — майката на Франсоа — си кореспондираха дълги години и бяха прекарвали много често заедно в Париж. Но Клодин никога не се беше срещала със семейство Лорвоар — или беше на училище, или бе прекалено заета с конете си в имението на Рафърти, за да придружава майка си на нейните матинета и пазарувания. И, най-интересното, не си спомняше никога да е било споменавано името на Франсоа, който беше четиринайсет години по-голям от нея и положително е бил фигура в парижкото общество доста преди смъртта на майка й. Този факт сега й се струваше още по-интересен, защото малкото, което бе успяла да научи за Франсоа през последните няколко седмици, й подсказваше, че онова, което е можело да се каже за него, сигурно се е струвало на всички прекалено шокиращо за детските й уши.

Всъщност репутацията му беше определено скандална. Буквално предишната седмица беше открила, че е достатъчно някой само да спомене името му в благовъзпитаните парижки кръгове, та разговорът да стихне или да започнат шушукания. Както на вечерта у Констанс и Шарл Делафорж. Бивис бе отишъл да урежда някакви делови въпроси и когато остана сама, тя спомена, че няма търпение да се запознае със семейство Лорвоар в края на седмицата и по-специално с най-големия им син Франсоа, защото е слушала много за него. Веднага усети, че трябва да е казала нещо много срамно. Констанс се втренчи в нея, Шарл започна да си мърмори нещо под носа, а старата графиня, която седеше до нея, внезапно скочи и извика с разтреперан глас:

— Прощавам ти, Клодин, но само защото не знаеш каква болка ми причинява да чуя името на този човек. Ако знаеше какво е направил… Mon Dieu! — И закри лице с ръце. Констанс изтича до нея да я успокои, но графинята продължаваше да трепери. — Не мога да проумея с какво бедната Соланж заслужи проклятието да има такъв син — хлипаше тя. — Сигурна съм, че затова вече не стъпва в Париж. Как би могла да погледне хората в очите след всичко, което се случи… О, Констанс! Не минава ден, в който да не мисля за скъпата ми Ортанс. Бедната, бедната Ортанс, колко ни липсва на всички!

И излезе от стаята.

Избликът на графинята окончателно озадачи Клодин, но тя тактично сдържа усмивката си, въпреки че не преставаше да мисли върху думите „бедната, бедната Ортанс“. Снощи срещна приятелката си Хенриет на бала в унгарското посолство. Отначало изглеждаше невъзможно да се макара Хенриет да говори за нещо друго, освен за годежа си с Клод — елегантния млад граф, с когото беше пристигнала. Клодин я слушаше с нарастващо нетърпение, изчаквайки възможност да се включи, докато накрая Хенриет развълнувано изчурулика:

— А сега трябва да намерим един съпруг и за теб, Клодин. О, трябва да се омъжиш за французин, моля те, моля те! Не си почерняй живота с някой скучен стар англичанин, няма да го понеса. Искам да живееш тук, в Париж, и да можем винаги да се виждаме.

Клодин я изгледа косо и в погледа й проблесна насмешка.

— Не мисля, че това ще представлява някакъв проблем, cherie. А сега ми кажи какво толкова е направил Франсоа дьо Лорвоар.

— Франсоа дьо Лорвоар? — повтори Хенриет, явно изненадана от такава рязка промяна на темата.

— Хенриет, би трябвало да си чувала. Има ли нещо общо с…

— О! — възкликна Хенриет и сложи ръка на устата си.

— Искаш да кажеш, че си чувала за Оме дьо Гаренакс? — Клодин не беше чувала, но нямаше намерение да я прекъсна. — Е, не мога да кажа, че съм изненадана — започна Хенриет. — Не се и съмнявам, че вече цял свят е научил. Тя е такава глупачка! Наистина, Клодин, специално в този случай не бих могла да кажа, че вината е на Франсоа. Макар че и той би могъл да постъпи малко по-кавалерски. Но всички знаят, че Франсоа…

— Хенриет! — извика Клодин. — Какво се е случило?

Красивите зелени очи на Хенриет се разшириха от изненада.

— Откъде този внезапен интерес към Франсоа дьо Лорвоар? — попита тя и изгледа приятелката си подозрително. — Дори не знаех, че го познаваш.

— Ще ти кажа по-късно. А сега, какво се е случило с Оме?

— Ами тази глупачка — почна Хенриет — си беше навила на пръста не само че е влюбена във Франсоа, но и че ще замине с него за Лион. Знаеш ли, Клодин, нямам представа защо всички вдигат такъв шум около него, но само като го погледна, ме побиват тръпки. Виждала ли си го някога? Все едно че се изправяш лице в лице с дявола… Та, както ти казах, Оме тръгна с него за Лион. Сега всички се опитват да изкарат, че Франсоа я е прелъстил, но това не е вярно. Не казвам, че не е способен на такова нещо, но в този случай Оме ми призна преди да замине, че възнамерява да го накара да се ожени за нея. Предупредих я какъв е, но тя не искаше да чува. Може би трябваше да кажа на майка й, но тя ме закле да пазя тайна, а и откъде можех да знам, че всичко ще завърши точно така?

— И как завърши? — попита Клодин. Изпитваше огромно удоволствие от разказа.

— Отишла в хотела му късно през нощта, казала на персонала от рецепцията, че му е съпруга, и я пуснали в стаята му. Когато той се върнал, Оме била там и го чакала. След това му заявила, че ако не се съгласи да се ожени за нея, щяла да каже на цял Париж, че я е изнасилил! Поне на мен каза, че възнамерява да го направи. Почти съм сигурна, че е приложила плана си, но как е реагирал Франсоа — нямам представа. Оме не искаше да говори за това. Единственото, което знам, е, че я оставил там сама посред нощ и се върнал в Париж. Дали наистина я е… разбираш ме, никой не знае, но предполагам, че го е направил. Така или иначе, отишъл направо у тях, вдигнал баща й от леглото да го уведоми за местонахождението на дъщеря му и му казал, че ако момичето вече не е девственица, не се съмнявал, че ще обвинят него, но дал на мосю дьо Гаренакс ясно да разбере, че няма никакво намерение да се жени за дъщеря му. И бедната, глупава Оме замина за Мароко, за да поживее там с баба си и дядо си. Може и да ти се вижда смешно, Клодин — завърши Хенриет, на чиито устни също бе започнала да се появява усмивка, — но какво ще кажеш, ако горката Оме е бременна?

— Някак си се съмнявам — отвърна Клодин. — А ти?

— Ако ставаше дума за друг, също бих се съмнявала. Но този човек не само е донжуан, но и заклет ерген, всички го знаят. Веднъж казал на баща ми, че на този свят няма жена, която да може да го промени. Макар че, ако питаш мен, никак не му е неприятно, че всички жени се опитват да докажат обратното. Единствената причина, поради която жените се хвърлят в прегръдките му — всъщност често с мълчаливото съучастничество на майките си — е това, че е много богат и след смъртта на баща си ще наследи титлата. Това едва ли има нещо общо с външния вид и чара. Но защо толкова се интересуваш от Франсоа?

— Защото — каза Клодин — ще се омъжа за него.

До този момент Клодин не бе имала намерение да казва на Хенриет, а и на никой друг за уредения си брак, но докато я слушаше, в главата й постепенно изкристализира една идея — макар че сега, когато думите вече бяха изговорени, беше късно да се решава дали е добра, или не. Естествено, щеше да има отпор. Баща й щеше да се ядоса, че е разкрила тайната си, леля Селин — още повече; а как щеше да погледне Франсоа и семейството му на тази недискретност — дори нямаше представа. Но в едно беше сигурна: да каже на Хенриет за предстоящия брак беше равносилно да каже на цял Париж, а след като веднъж парижкото общество научеше очакваното събитие, никой от семейството й нямаше да се опита да я разубеждава.

Най-после Хенриет възвърна способността си да говори.

— Клодин, ти ми се подиграваш. Що за нелепа шега!

— Това не е шега, Хенриет. Ще се срещна с него за пръв път в неделя и скоро след това ще се оженим.

— Не искам да ти вярвам, Клодин. Здравият разум ми подсказва, че това не може да е вярно, но имам ужасното чувство, че този път май наистина не се шегуваш.

— Не, Хенриет — каза нежно тя. — Не се шегувам. Ще се омъжа за Франсоа дьо Лорвоар.

Хенриет заклати глава.

— Не, Клодин. Не. Няма да ти позволя да го направиш. Трябваше да спра Оме и се чувствам ужасно, че не го направих, но за нея не мога да нося кой знае каква отговорност. С теб е различно. С теб трябва да бъда твърда. Не бива да се доближаваш до този мъж, чуваш ли? Трябва да ми обещаеш, че никога няма да имаш нищо общо с него.

— Боя се, че е твърде късно — засмя се Клодин.

— Твърде късно! Не, след като още не си се срещала с него, не може да бъде твърде късно. И ако настояваш да отидеш на тази среща, ще съобщя на баща ти. Но как е възможно това? Щом не го познаваш, как можеш да имаш определена среща в неделя? О, Клодин, не! — извика тя и стисна с всичка сила ръцете на приятелката си. — Не можеш да го направиш. Не го познаваш! Той е чудовище! Той е коварен… Истински дявол. Той няма да се ожени за теб, само ще те използва, както всичките…

— Ще се ожени за мен, Хенриет.

— Не! Не! Клодин, ти не ме слушаш. Ако ставаше дума за някой друг, знам, че би успяла. Толкова си красива, кой мъж не би поискал да се ожени за теб? Но с Франсоа дьо Лорвоар никога няма да успееш. Той никога няма да се ожени за теб, Клодин, никога!

Хенриет всеки момент щеше да избухне в плач. Ръцете й стискаха толкова силно ръцете на Клодин, че тя почти потрепери от болка. Но когато започна да й разказва как баща й уредил всичко със стария граф дьо Лорвоар и сина му, ръцете на приятелката й постепенно започнаха да се отпускат.

— Но той се закле, че никога няма да се ожени — задъхваше се Хенриет, която все още не можеше да побере всичко чуто в ума си: — Какво го е накарало да си промени решението?

Клодин сви рамене. Какво можеше да обясни на приятелката си — освен да й каже, че графът, който бе спасил живота на баща й през войната, може би иска да е сигурен, че името дьо Раси дьо Лорвоар ще бъде продължено. Хенриет незабавно отвърна, че Франсоа има по-малък брат — Люсиен — и това още повече обърка Клодин, тъй като родът дьо Лорвоар явно би могъл да бъде продължен от Люсиен и от неговите деца. И тъй като нямаше никакви други разумни обяснения, Клодин просто прегърна приятелката си и каза:

— Какво значение има защо си е променил решението? Направил го е и ние ще се оженим. Както вече ти казах, всичко е уредено.

— Не те разбирам, Клодин — каза тя. — Не те разбирам. За теб се редяха десетки мъже в Лондон и Париж, също и в Ню Йорк, а ти позволяваш да те вкарат в един брак с човек, който… О, не, не бих могла да го понеса. Това не е като останалите ти игри, Клодин. И двете семейства сте католици: омъжиш ли се за Франсоа, всичките пари на света, а и баща ти няма да могат да те спасят.

— Значи допускаш, че ще искам да бъда „спасена“? — отвърна с усмивка Клодин.

— Не допускам, знам го. За бога, Клодин, казах ти, този човек е… Трябва да си чувала за Ортанс дьо Буршан. Как можеш дори да си помислиш за този брак, след като знаеш какво й е причинил?

— А, да, Ортанс — каза Клодин, но в този момент за нейно най-голямо разочарование пристигна Клод дьо ла Шевас, за да покани приятелката й за следващия валс.

И сега, ето я във влака и те се носеха през долината на Лоара към един нов живот, който започваше да предизвиква в съзнанието й такива фантастични представи, че тя се замисли за собственото си благоприличие. Така или иначе, знаеше, че нищо, просто нищо няма да я спре да се срещне с Франсоа дьо Лорвоар. И тъй като познаваше много добре Хенриет, беше сигурна, че новината за уредения й брак вече е обиколила цял Париж, така че дори леля Селин нямаше да се опита да й говори против него — ако бракът се провалеше, скандалът щеше да бъде прекалено голям, за да го понесе. А колкото до внезапната нервност, от която не можеше да се отърси, е, това беше, защото Франсоа несъмнено беше опитен любовник, докато тя… Но за това щеше да разговаря с леля Селин при първа възможност.

 

 

Блузата на Елиз Паскал бе разкопчана, краят на копринената й камизола беше нагънат над гърдите й. Тя погледна надолу към големите тъмни ръце, които галеха пищната й млечнобяла плът, след това, когато пръстите му докоснаха болезнено набъбналите й зърна, затаи дъх.

Бяха на площадката пред апартамента й; ключът беше в дясната й ръка, а с лявата го галеше през панталоните. Той се отдръпна за миг да я погледне, след това, когато някъде надолу се затръшна врата, бавно прокара влажните си устни по гърдите й, обхванал я здраво през кръста, и засмука огромното твърдо зърно. Тя го прегърна с лявата ръка и когато устните му станаха по-настойчиви, застена. Той вдигна полата й до кръста и тя го чу как се подсмихна тихо, когато видя, че няма бельо. В докосването му имаше едновременно и нежност, и жестокост, и някакво почти садистично удоволствие от начина, по който я възбуждаше.

Забеляза, че той се смее. Усещаше надигащата се в нея обида и знаеше много добре колко я дразни това… но тя просто го остави да я гледа, защото знаеше, че Франсоа дьо Лорвоар ще довърши започнатото.

Пет минути по-късно лежаха голи на леглото й. Дълго време той лежеше притихнал, а тя го целуваше. Накрая я обърна по гръб, хвана я с две ръце за бедрата и я придърпа към себе си. Тя усети как върхът на пениса му я докосва и, замряла от желание, загледа как той бавно прониква в нея.

След секунди вече се извиваше, стенеше и хлипаше, докато той се вклиняваше в нея с бавни и уверени тласъци; пръстите му се впиваха в бедрата й, след това се озоваха на гърдите й и разтъркаха силно зърната й. Франсоа наблюдаваше лицето й и чакаше, докато изгуби всякакво друго усещане, освен за онова, което правеше с нея. След това, усещайки, че ще изгуби контрол, бързо я притегли нагоре към себе си и грубо впи устни в нейните.

Краката й се сключиха около кръста му, ноктите й се забиваха в раменете му, от гърдите й се изтръгна неговото име и той изля семето си в нея с бързи и мощни тласъци.

Когато всичко приключи, той легна до нея и тя се сви в него, зарови глава в гърдите му и обви единия си крак около неговия. Дълго и двамата не проговориха и тя знаеше, че мислите му отдавна са напуснали стените на тази стая. Ако имаше късмет обаче, можеше да се любят още веднъж, преди да си тръгне.

И това може би щеше да стане, ако не беше допуснала грубата грешка да му каже нещо, което бе чула в унгарското посолство.

Думите й бяха последвани от зловеща тишина. Слей това той я помоли да ги повтори.

— Изглежда — каза тя, като се усмихваше, за да прикрие неудобството си, — че l’Anglaise е успяла да разкрие тайната за предстоящата ти сватба. Цял Париж говори за това.

Той все още не помръдваше, но когато тя посегна да обърне лицето му към своето, се извъртя и скочи на пода. Тя понечи да протестира, да попита къде отива, но изражението му бе достатъчно, за да разбере, че би било най-разумно да мълчи.