Сюзън Луис
Тъмни страсти (15)

Четиринадесета глава

Нищо на света не би могло да подготви Клодин за усещането, което изпита, когато й дадоха бебето. Кожата й все още беше мокра от пот, косата се бе слепнала на челото й, но тя виждаше единствено прекрасното набръчкано личице с кичурчето мастиленочерна косица и зачервените бузки. Дори неописуемите болки от последните дванайсет часа бяха забравени и като се смееше на бурния отказ на сина си да бъде прегърнат, тя разгърна нощницата си и нагласи устичката му върху зърното на едната си гръд. Бебето започна да суче почти незабавно. Тя се взираше в него, хипнотизирана от съвършенството на мъничките му крайници. След това то внезапно отвори очи и дъхът й секна, когато осъзна докрай положението, в което се намираше.

— Mon Dieu! — прошепна тя. После погледна доктор Лебрюн и избухна в плач.

После заспа. Когато се събуди, докторът и медицинската сестра си бяха заминали, а на ръба на леглото седеше Франсоа. Държеше сина си в ръце и цялото му внимание бе погълнато от начина, по който бебето отваряше и затваряше очи. Клодин лежеше тихо и ги наблюдаваше, смаяна от контраста между грамадната длан на Франсоа и малката главичка върху тази длан. За пръв път виждаше ситуация, в която съпругът й да не се владее. Изразът му подсказваше, че синът му е най-важното нещо на света.

След малко тя се пресегна и отметна пелената, за да може също да вижда малкото личице, и бебето се разплака.

— Мисля, че е гладен — каза тя.

— Искаш ли да изляза, докато го кърмиш? Боя се, че нямам никакъв опит с бебетата.

Не беше сигурна дали иска да излезе, или не.

— Само ако ти искаш.

Той също се колебаеше, но в този момент се появи Магали и Франсоа излезе.

— Щастлив ли е monsieur? — попита Магали, щом останаха сами.

Клодин се замисли за миг.

— Мисля, че да. Кога пристигна?

— Около един час преди бебето.

— Влиза ли? Искам да кажа, докато раждах.

Магали поклати отрицателно глава и лицето на Клодин помръкна за миг.

— Виждала ли си Арман? — попита отново Клодин.

— Отидох до Лилиан веднага. Арман е в Тур, но го очаква да си дойде скоро.

Клодин погледна бебето и в гърлото й се надигна буца.

След известно време Франсоа се върна. Бебето беше заспало в люлката си и след като го гледа продължително, Франсоа се обърна към нея:

— В такива моменти думите са нелепи, но искам да ти благодаря. Много хубав син.

— Нали? — усмихна се тя. После, без явна причина, си спомни за огърлицата, която й беше подарил на рождения й ден.

— Имаше един момент, преди няколко месеца, когато и аз исках да ти благодаря.

— О?

— За огърлицата. Онази, която ми беше оставил на масата… Къде е тя сега?

— След като не спомена за нея, предположих, че не я искаш, така че я дадох на друга.

Нещо я прободе под лъжичката и тя се извърна.

— От реакцията ти разбирам, че съм допуснал грешка.

— Не съвсем — побърза да отговори тя. След това, преди да успее да се спре, продължи: — На нея хареса ли й? Жената, на която я даде — хареса ли й огърлицата?

— Всъщност не ми каза, но предполагам, че да. Естествено, ако има нещо, с което мога да го компенсирам…

— Няма нужда, благодаря. — И тя започна да събира купчината телеграми, които четеше, когато Франсоа влезе.

След няколко минути той каза:

— Бебето ще бъде кръстено Луи Франсоа.

Тя вдигна поглед.

— Въпросът подлежи ли на обсъждане?

— Не. Знаеш, че всеки първороден син в рода дьо Лорвоар се кръщава или Луи, или Франсоа. Редуват се през поколение, така че нашият ще се казва Луи.

— А ако искам да го кръстя на моя баща?

— За тази цел ще трябва да родиш втори син. Но тъй като имам намерение да си изпълня обещанието, това е малко вероятно. Със сексуалната страна в брака ни вече е приключено.

Той я погледна и когато видя очите й, нещо в гърдите му се преобърна. Тя също го гледаше и макар че никой от двамата не помръдна, Клодин усети как тялото й сякаш се отделя от нея и тръгва към него, а той я прегръща с такава страстна нежност, каквато не бе показвал никога. Но в следващия миг усещането изчезна и тя чу думите му:

— Свободна си да живееш както намериш за добре, Клодин. Можеш дори да напуснеш замъка и да живееш, където пожелаеш. Синът ми, разбира се, ще остане тук.

По бузите й неочаквано, изби руменина и погледът й блесна от гняв.

— Нищо на този свят няма да ме раздели от сина ми — заяви тя. — Дори ти. И ако се надяваш да се отървеш от мен и мислиш, че можеш да ме захвърлиш, след като вече съм си изпълнила задължението, много се лъжеш. Ще го наречем Луи, ще го кръстим и ще го възпитаме както ти желаеш — не защото се боя да ти се противопоставя, а защото знам, че ще направиш най-доброто за него. Но никога повече няма го наричаш моят син. Той е нашият син.

— Права си — съгласи се той. — И се радвам, че си решила да останеш в замъка. Нашият син ще има нужда от майка си.

— Оставам, защото нямам друг избор. От известно време се примирих с това.

— Много разумно. А сега, ако не мога да ти бъда полезен с нещо, да ти пожелая лека нощ.

— Лека нощ — отвърна рязко тя.

Но когато стигна до вратата, Франсоа се обърна отново.

— Ако все пак те интересува — каза приятелски той, — ще ти кажа, че Арман няма да се върне от Тур. Оттам ще хване влака за Бургундия, а когато си свърши работата там, ще продължи за Бордо. Но преди да ме обвиниш, че съм се опитал да застана между вас, може би трябва да знаеш, че макар да е ангажиран с бизнеса на дьо Лорвоар, тази обиколка е изцяло по негово настояване. Изглежда, иска да се откъсне от Лорвоар за известно време.

След това й отправи една от най-отвратителните си усмивки и затвори вратата.

 

 

В първия ден, в който й разрешиха да излиза, Клодин отиде при Лилиан. Възнамеряваше да я разпита за Арман, съвсем небрежно, макар да знаеше, че няма смисъл да се преструва пред жена като Лилиан сен Жак.

— Остави съобщение за теб, cherie — започна Лилиан още щом видя болезненото лице на Клодин. — Седни да ти налея малко кафе, после ще ти кажа всичко.

— Дай ми писмото, Лилиан! Моля те!

— Не съм казвала писмо — усмихна се Лилиан. — Казах съобщение — и то е тук. — Тя се почука с пръст по главата, след това издърпа един стол и седна до Клодин.

— Замина за известно време — започна тя, — защото се страхува. Страхува се от чувствата си към теб и от твоите към него.

— Но защо трябва да се страхува? Аз го обичам, Лилиан. Знам, че може да звучи като лудост, след като…

— Не, не звучи като лудост. Аз знаех, може би преди вас самите, какво става помежду ви. Видях го и разбрах, че си безсилна да го спреш. Не виждам някакво бъдеще пред вас, особено сега, след като се роди детето, но… Разбира се, грехота е дори да се мисли за това — но никой от нас не може да избира в кого ще се влюби.

Тя се загледа разсеяно в ръцете си.

— Той искаше да даде време и на двама ви да помислите — продължи тя. — Искаше да ти даде възможност да прецениш как би се чувствувала, ако го няма. Той е свободен да напусне Лорвоар, а ти не си. И е готов да напусне, ако ти пожелаеш.

— Но как бих могла да пожелая?

— Сега не, но един ден може да поискаш. Арман смята, че вие винаги ще се обичате, но че твоята любов може да го унищожи. Ти си омъжена за Франсоа, Клодин, и Франсоа никога няма да се лиши от детето, нито пък ти. Това означава, че винаги ще бъдеш омъжена за него. Арман е готов да живее с тази мисъл, да се задоволи с това, което му дадеш, но се страхува, че това, което той може да ти даде, няма да ти е достатъчно. Ще се върне в Лорвоар някъде през август и дотогава ти вече ще си решила какво искаш от него. Ако решиш, че трябва да замине, няма да се опитвам да го спра… — Тя наведе глава и очите й се напълниха със сълзи.

— Моля те, недей — прошепна Клодин и се пресегна да хване ръката й. — Няма да поискам да замине. Може би е егоистично от моя страна, но…

— Може да си мислиш, че е егоистично, но не е, cherie, не съвсем. Ти имаш нужда от любов, както и синът ми. Но бедният ми Арман вече преживя такива неща… Не мога да не искам Франсоа да те обича, защото тогава може би… — Тя се усмихна тъжно и стисна ръката на Клодин. — Странни са пътищата на съдбата, Клодин. Кой знае, може един ден двамата с Арман да намерите щастието задно. Някой ден…

Тя спря и когато Клодин погледна в мъдрите й разбиращи очи, внезапно изпита чувството, че Лилиан скрива нещо от нея.

— Какво има, Лилиан? — попита тихо тя.

Лилиан само поклати глава.

— Нищо. Нищо, освен страховете на една стара жена.

— Страхове? О, Лилиан, никога няма да направя нещо, с което да те нараня, кълна ти се…

— Не от това се страхувам. Всъщност…

Погледите им отново се срещнаха и Клодин инстинктивно усети какво е искала да каже.

— От Франсоа, нали? — попита тя.

Лилиан отмести поглед, но Клодин знаеше, че е права. Разбра го, защото внезапно усети присъствието на Франсоа, сякаш седеше с тях в стаята.

Реши да не измъчва повече Лилиан, но вече беше сигурна, че по някакъв начин, който тя все още не разбираше, Франсоа дирижира живота на всички им.

 

 

Елиз изпита огромно облекчение, когато Моник си тръгна. Беше при нея цял следобед и й опяваше за гузната си съвест, така че на няколко пъти й се прииска да я удари през устата.

— Нямам смелост за такива неща, Елиз — хленчеше тя. — Не мога да живея повече така. Ако я беше видяла просната под стълбата, щеше да знаеш какво ми е. Никога не бих говорила с Жан-Пол да наеме Филип, никога нямаше да ти позволя да ми говориш за това. Аз…

— Един момент! — прекъсна я Елиз. — Доколкото си спомням, ти беше тази, която дойде да ме пита как да се отървем от Кучката.

— Да, но тогава бях ядосана и ревнувах. И все още ревнувам, но не съм искала да се нарани детето, честна дума. Сега съм сигурна. Само като го взех в ръцете си, щях да умра при мисълта какво би могло да му се случи и че и аз щях да нося отговорност за това. Филип няма да се върне в имението, нали? Защото…

— Няма да се върне — прекъсна я Елиз.

— Това е добре, защото ако се върне, ще трябва да кажа на Франсоа кой е всъщност.

— Много си закъсняла. Франсоа вече знае.

Очите на Моник се разшириха от ужас.

— Знае? О, господи! Но не знае, че и аз съм замесена в това, нали? Елиз, нали не си му казала?

— Разбира се, че не съм. Сега, ако нямаш нищо против, очаквам един гост.

Моник стана и си нахлузи ръкавиците.

— Преди да си тръгна, бих искала да имам думата ти, че повече нищо няма да заплашва Клодин — каза тя.

Елиз дори не си направи труда да скрие пренебрежението си:

— Имаш думата ми, ако наистина толкова държиш на нея.

— Признавам, че не много — отвърна троснато Моник.

— Всъщност, ако нещо се случи със снаха ми, ще знам къде да дойда.

— Върви си у вас, Моник — въздъхна Елиз. — И си помисли какво би казал Франсоа, ако му загатна как безценната му сестра се е опитала да убие сина му.

— А ако реша да кажа на Клодин за теб?

Елиз се разсмя.

— Това ли е най-страшната ти заплаха? Прибирай се при безценния си племенник. Ако бях на твое място, щях да го пазя с живота си.

След като Моник излезе, Елиз си помисли, че не бива да прекъсва отношенията си с нея. В края на краищата, кой знае дали нямаше да й потрябва отново? Но специално този следобед нямаше настроение да успокоява гузната съвест на Моник дьо Лорвоар.

Нервите й бяха изопнати до краен предел след тайнственото обаждане по телефона, когато някакъв мъж с немски акцент й каза, че ще има посещение във връзка с Франсоа дьо Лорвоар. Не можеше да каже точно, но шестото чувство я предупреждаваше, че каквото и да й кажеше непознатият гост, тя не биваше да се забърква в нищо… Но същевременно беше заинтригувана и бе уредила срещата за този следобед. Неизвестният гост трябваше да пристигне след по-малко от петнайсет минути.

 

 

Халунке излезе тихо от апартамента на Елиз, оглеждайки сивото мраморно стълбище. В някакъв апартамент на долния етаж се отвори и затвори врата и той инстинктивно се прилепи към стената. След това, когато всичко притихна, смъкна черната вълнена маска и продължи надолу. Беше гладен. Изнасилването на любовницата на дьо Лорвоар му беше отворило апетит.

За миг в съзнанието му пробягна образът на Елиз — просната на пода, с подута разкървавена уста, с разкъсани дрехи, а очите й — все още изцъклени от насилието. Просто й беше загатнал какво може да се случи, ако се опита да играе двойна игра с „Комитета“. Но тя нямаше да го направи, не и сега, след като й бяха гарантирали смъртта на съпругата на дьо Лорвоар като възнаграждение за услугите й.

Той се ухили. Паскал може би се мислеше за достатъчно умна и ловка, за да постигне целта си и сама — и кой знае, може и да успееше — но сега вече не можеше да се съмнява, че има далеч, далеч по-могъща сила, която контролира съдбата на дьо Лорвоар и семейството му. И тя като него беше само един инструмент, една карта от тестето, която щеше да бъде изиграна, когато фон Лайберман преценеше, че е необходимо. Но той, Халунке, щеше да прибере последната ръка, защото за него вендетата с дьо Лорвоар беше толкова лична, колкото и съдбоносна.

Качи се в колата си и запали двигателя. Докато нагласяше огледалото за обратно виждане, с изненада забеляза сестрата на дьо Лорвоар, която пресичаше улицата на път за апартамента на Паскал. Беше я видял да си тръгва точно когато пристигна и се зачуди какво я е накарало да се върне. Но бързо я изключи от мисълта си. Основната му грижа сега беше Арман сен Жак, който според селяните на Лорвоар се намираше някъде из Бургундия. Като се подсмихваше отново, той се включи в движението и се замисли колко ли време ще е необходимо на Сен Жак, за да прелъсти жената на дьо Лорвоар. Реши, че не много, тъй като самият дьо Лорвоар се бе погрижил тя да бъде лесна плячка. Усмивката на Халунке скоро угасна и той стисна по-здраво волана. Ситуацията между Арман и жената на Доставчика в момента му идваше като по поръчка, но най-много го интересуваше докога дьо Лорвоар ще допусне това да продължи.