Патриша Райс
Тексаската Лили (30)

Глава двадесет и девета

— Искам да поговоря със съпругата на моя внук. — Старият благородник се беше появил внезапно на прага и острият му поглед само веднъж обиколи стаята, но това се оказа достатъчно, за да се изнижат навън слугите.

Хуанита чинно се отдръпна и той се приближи към леглото, без да каже нито дума. Погледът му се насочи към младата жена, отпусната на възглавниците. Тя беше бременна и болна, затова трябваше да се съобразява с тежкото й състояние. Лицето й беше обвеяно от вятъра и студа. Под очите си имаше сенки. Меката й коса отзад бе вързана на плитка, която се разстилаше върху скромната бяла нощница. Дори и при тези обстоятелства той не би я нарекъл красавица, защото не можеше да съперничи на бляскавата красота на двете му съпруги и на дъщеря му. Но тя не се изплаши, а смело посрещна погледа му. Сините й очи му напомниха за различията между него и внука му. Е, засега ще й позволи да продължава да се съмнява.

Като изгледа бегло Хуанита, Антонио кимна към вратата.

— Оставете ни сами — нареди той с властен тон на мъж, привикнал да заповяда на околните.

Прислужницата незабавно напусна стаята, а Лили стисна зъби, за да прикрие раздразнението си. Гърлото още я болеше, едва преглъщаше и не намери сили да му се противопостави. Само го загледа втренчено. Пред нейния живот с Кейд се изправяше ново, напълно неизвестно, но очевидно доста сериозно препятствие.

Можеше само да предполага, че пред нея стоеше Антонио де Суела, защото никой не си бе направил труда да ги представи един на друг. Беше висок почти колкото Кейд, но раменете му не бяха толкова широки. Ако не беше тъй отпаднала, тя навярно би се оказала физически по-силна от този сух старец със сковани движения, който я гледаше напрегнато. Беше облегнат на бастун със златна дръжка, но черните му очи останаха нащрек, сякаш се опитваха да проникнат в нея.

— Вие носите в утробата си потомък на Луис Филип — започна той без всякакво предисловие.

Името не прозвуча прекалено странно в устата на мъжа, но Лили не можа да измисли някакъв подходящ отговор. Затова само кимна смутено. Имаше чувството, че трябва да пести усилията си за това, което ще последва.

— Досега се надявах, че внукът ми ще си потърси съпруга сред някоя благородна фамилия. — Антонио се наведе и се отпусна бавно в едно кресло, оставено до леглото, но гърбът му остана скован.

Лили въпросително повдигна вежди. Благородна фамилия? Нима Антонио е забравил, че Кейд е наполовина индианец?

Антонио намръщено посрещна многозначителния й жест.

— Исках да кажа, че трябваше да се спре на годеница от познатите ни фамилии. Ако не се беше оженил така лекомислено, по-лесно щеше да докаже, че е истински де Суела.

Очевидно този мъж е дошъл при нея, изпълнен с желание да я унищожи. Имаше ли смисъл въобще да се опитва да спори с него?

Младата жена се наведе и взе шала, оставен на масичката до леглото, и се загърна с него, без да продума. И без това нямаше с какво да отвърне на упреците му.

Мълчанието й принуди де Суела да осъзнае реакцията й и затова той примирено кимна:

— Той ми каза, че вие сте напълно порядъчна лейди с добро имение. Няма да коментирам. Дори бих ви поднесъл извиненията си. Вече съм доста стар и отдавна съм разбрал, че много от мечтите ми никога няма да се сбъднат. От доста години копнеех да имам внук, който да носи моето име, но след като това не стана, вече се бях отчаял. А ето че сега открих внука си и искам да го направя щастлив. Но се оказа, че той вече е достатъчно пораснал и сам може да взима решения.

— При това се справя отлично — прошепна Лили, зарадвана от първата похвала, която чу от стареца.

— Струва ми се, че ти наистина го заслужаваш — кимна Антонио с напълно сериозен вид. — Затова ще се погрижа да накарам всички членове на нашата фамилия да те признаят като една от нас. Никому няма да позволя да се отнася надменно към съпругата на единствения ми внук. Детето, което носиш в утробата си, ще бъде наследник на богатството на рода де Суела. Луис постъпи правилно, като те доведе тук. Все пак не съм чак толкова остарял, че да не разбера най-важното — провидението ми дава възможност да се погрижа за единствения си внук и бъдещото му дете.

Младата жена се почувства неудобно и се опита да възрази, но старецът вече се беше надигнал на бастуна си. Тя инстинктивно усети, че сега не е подходящо да се впуска в спор с дядото на мъжа си. Освен това първо трябваше да поговори с Кейд. Трябваше да зададе няколко въпроса на „Луис“ веднага, щом се появи в стаята.

Антонио се поклони церемониално, за да целуне ръката й. Като видя сребърния пръстен на пръста й, той се поколеба за миг и на лицето му отново се спусна сянка. Лили усети как сърцето й отново се сви. Искаше да успокои стареца, да му разкаже повече за себе си и за привързаността си към Кейд, но той докосна с устни пръстена, пожела й скорошно оздравяване и бавно се насочи към вратата.

Лили реши да му покаже, че тя няма намерение да се съобразява с волята му. Когато Хуанита влезе в стаята, господарката й тъкмо беше станала от леглото.

— Къде е Кейд? — извика Лили, преди прислужницата да успее да каже нещо.

— Замина за Бексар, заедно с Травис. Мислеше, че цял ден няма да можеш да станеш от леглото. Никой от нас не можа да заспи. Тревожехме се дали ще оздравееш. Никога няма да си го простим, ако още веднъж се разболееш. Затова трябва веднага да се върнеш в леглото! — заповяда й Хуанита и се засуети около господарката си, опъна чаршафа и намести възглавниците.

— Искам да се облека. Обещавам ти, че няма да напускам стаята, но искам да посрещна мъжете облечена, когато се върнат от града, както подобава на една истинска лейди — отвърна Лили и стъпи на пода, но се олюля. Треската я беше изтощила повече, отколкото предполагаше. Залитна назад и се опря на рамката на леглото.

— Отнесохме дрехите ти за пране и гладене. Затова сега наистина няма какво да облечеш. Пък и моментът не е подходящ да се преструваш на невинно момиче. И двамата са те виждали по нощница, да не говорим за брачните нощи.

Лили не беше уверена дали Хуанита намеква за нощите в палатката с Кейд или има предвид миналата й връзка с Травис. Но заядливата нотка в гласа на прислужницата я накара да си обещае, че ще си поговори сериозно с нея при първия удобен случай. Върна се неохотно в просторното легло и се изпъна върху пухения дюшек. Кръстоса ръце на гърдите си, ядосана, че Хуанита й попречи да стане и да се облече.

— Не съм инвалид. С какво, според теб, трябва да се занимавам по цял ден?

— Ще спиш. Травис каза, че няма по-добра почивка от съня — рече Хуанита и дръпна завесите, за да затъмни стаята.

— Откога пък взе да се вслушваш в съветите на Травис? И той е като всички други мъже. — Лили се опитваше да отмести темата, защото беше ядосана от предизвикателното поведение на прислужницата, но все пак трябваше да й признае, че съветът й беше напълно уместен. За съжаление гърлото още я болеше и не можеше да говори с лекота.

— Той не е син на дявола — изсумтя Хуанита и се изчерви.

— Разбира се, че не е. И за нещастие е доста очарователен. Винаги е умеел да омайва младите девойки. Затова е по-разумно да стоиш настрани от него, освен ако не си решила да ставаш майка в близко бъдеще.

Може би не трябваше да й отвръща толкова рязко, но Лили не можеше да повярва, че Травис вече е станал разумен мъж, който ще рискува да се ожени за някое бедно мексиканско момиче и да се примири с ролята на скромен провинциален лечител.

Хуанита се изчерви още по-силно и мълчаливо се отдалечи от леглото. Лили се загледа към прозореца на по-отдалечената стена и се запита дали някога отново ще живее както досега. Не беше изминала дори една година и всичко пак се беше объркало. Внезапно се омъжи за мъж, когото въобще не познаваше, сега трябваше да живее в тази чужда къща, дори си зададе въпроса коя е тя всъщност и какво прави тук, в това имение, обзаведено изцяло в испански стил.

Искаше да се върне у дома, но при сегашните обстоятелства тя вече нямаше свой дом. След смъртта на Ефраим беше писала писмо до сестрите си в Мисисипи и те навярно са побързали да продадат старата им къща.

Миналото не можеше да се върне, а бъдещето беше пълно с неизвестни. Облегна се на възглавниците, постави ръка на корема си и се замисли за бъдещото си дете. Повече нямаше да търпи това неустановено положение. Трябваше да има свой дом. И колкото по-бързо се уредеше този проблем, толкова по-добре.

Когато се прибра, Кейд я завари заспала. Остави на стола подаръка, който й бе купил от града, и колебливо започна да пристъпва на пръсти около леглото. В съня си младата му жена приличаше на невинно дете, но издутият корем издайнически подсказваше, че отдавна се е простила с моминската си невинност. Той леко я погали през завивката и тя веднага се събуди.

— Кейд! — сепна се Лили, но щом отвори очи, радостна усмивка грейна на лицето й. Опита се да се изправи и Кейд бързо се наведе, за да повдигне възглавницата й. Тя се облегна и го погледна с израз на благодарност. Детето отново се беше разритало в корема й. — Какви новини ми носиш? — попита тя и го изгледа изпитателно. Мургавото му лице беше смръщено.

— Новините не са добри. Но по-късно ще говорим за тях. Кажи ми ти как се чувстваш. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Искам само едно — да ме измъкнеш оттук. И да не криеш нищо от мен. Какво искаше да кажеш с думите, че новините не са добри?

Настъпи неловко мълчание. Кейд не искаше да се стига дотам, но вече бе прекалено късно. Искаше тук да бъде техният нов дом, да промени изцяло живота си. Беше живял тридесет и две години без собствен дом и без съпруга и сега му беше трудно да свикне с новото си положение. Разбираше, че жена му се притеснява в непознатото имение, но Лили беше силна жена и можеше да се справи с всякакви трудности. Оставаше му надеждата, че с течение на времето ще привикне с живота в къщата на Антонио де Суела.

— Знаеш, че бременните жени трябва да избягват излишните вълнения. Затова ще ти съобщя само, че войската на Хюстън отстъпва. Не ме питай нищо повече. Искаш ли да кажа на Хуанита да ти донесе вечерята?

Кейд й беше обещал, че дядо му ще й помогне да запази ранчото си, ако генерал Санта Ана победи северняците, а тя му беше повярвала. Защо сега да се разстройва при тази вест? Объркана, Лили отмести очи от втренчения му поглед и се обърна към прозореца.

— Не мога вечно да се излежавам в това легло. Изгладиха ли дрехите ми?

Още не бе забелязала подаръка, който Кейд бе оставил на стола. Кейд стана, извади роклята от кутията, постави я на стола и попита с колеблив глас:

— Харесва ли ти?

Лили го изгледа изненадано, после погледът й се плъзна по разкошната коприна, гарнирана с траурни ленти от черно кадифе.

— Много е красива. За кого е?

Кейд се почеса по врата, притеснен от новите си дрехи. Знаеше как да се държи с една жена в леглото. Но не беше уверен как да действа с болна жена, при това бременна и в траур по баща си. Затова разпери безпомощно ръце, докато се опитваше да намери най-подходящите думи.

— Ами… това е подарък за теб… заради баща ти, казах си… — На лицето му се изписа смущение и той млъкна.

— Купил си ми траурна рокля! Кейд, не беше необходимо. Кой знае колко е скъпа… — Лили поглади коприната. Никога не бе очаквала, че някога ще притежава такава изящна дреха. Не разрешаваха на шестнадесетгодишните момичета да се обличат в коприна, а след тази блажена възраст за нея настъпиха тежки времена и всички пари отиваха за прехрана и за поддържане на ранчото. — Предполагам, че роклята, която носех по време на пътуването, вече е изсъхнала. Не трябваше да…

— Ти си моя съпруга — отвърна той с твърда непоколебимост, като че ли с това се изчерпваше въпросът. Но всъщност Кейд не знаеше как да се държи с нея. Въобразяваше си, че ако веднъж успееше да я убеди да се омъжи за него, после всичко щеше да бъде прекрасно, но едва сега започна да осъзнава колко усложнения произтичаха от изискванията на семейния живот и колко неподготвен се оказа той. Болестта й го уплаши не на шега и го принуди да пренебрегне всякакви условности. Стомахът му се свиваше, като гледаше колко е бледа. Искаше да й забрани да става от леглото, докато не се възстанови напълно, но разбираше, че това е невъзможно.

Стоеше пред нея безпомощен и уплашен, но се стараеше да го прикрие зад невъзмутимото си лице.

— Ако не е неуместно, мога ли да сляза в трапезарията за вечеря? Омръзна ми да лежа сама в тази стая — дръзко попита Лили, без да може да си обясни защо толкова се дразни от присъствието му. Може би просто не можеше да свикне с тази изящна жилетка от брокат, която не беше виждала досега на него. Поне ленената му риза беше, както винаги, с широко отворена яка. И въобще се държеше някак заповеднически, надуто и строго, както никога досега. Е, да, не трябваше да забравя, че сега се намира в дома на фамилията му.

— И аз бих искал да слезеш за вечеря. Искам да те представя на дядо ми.

— Не е необходимо, защото той сам ми се представи — унило отвърна Лили и внезапно откри, че така и не беше разбрала съвсем ясно преценката на Антонио де Суела. — Само че не съм сигурна дали ме одобри.

— Дядо ми все още живее с представите и традициите на миналото. Хайде, ще ти помогна да се облечеш — каза Кейд и протегна ръка.

Лили погледна издутия си корем, а после вдигна очи към непознатия красавец, седнал до леглото й. Не можеше да повярва, че онзи Кейд, който беше бащата на детето, което носеше под сърцето си, сега се е превърнал в Луис Филип, който очакваше събуждането й в испанско легло с изящна дърворезба по рамката, и сега й протягаше ръка, за да я отведе в трапезарията на закуска.

— Ще изпратя Хуанита.

Кейд тръгна към вратата. За миг Лили се поколеба, преди да извика след него:

— Кейд, защо дядо ти мисли, че ще останем тук?

— Защото това е моят дом.

— Но ще ми помогне ли да си върна ранчото след края на войната?

— Няма да позволя да ти отнемат земята — отвърна Кейд.

Лили стисна зъби и го попита с раздразнение:

— Питах нещо съвсем друго. Ще се върнем ли ние двамата в моето ранчо?

Кейд беше хванал дръжката на бравата на вратата. Не се осмели да се обърне към нея, а застина на място, свел поглед към пода.

— Двадесет години съм чакал да ме признаят тук за законен наследник. Затова сега не бързам да си тръгна. — С тези думи младият мъж рязко отвори вратата и излезе от стаята.

Изумена, тя не можа да откъсне поглед от затворената врата. Какво си е въобразявала, когато бе взела решението да се омъжи за този човек? Че си е купила надзирател за вечни времена? Защо досега не бе допускала, че той може да има собствен живот, в който може и да няма място за нея? И защо така силно се уплаши от тази възможност?

Младата жена тръсна глава и се опита да прогони страха. Стана от леглото и отиде до умивалника в ъгъла на стаята. Ще съумее да покаже на Кейд Луис Филип де Суела, че не е играчка в ръцете му, която могат да захвърлят, когато пожелаят. Може би не знае какво място й се полага в неговия живот, но своя живот тя винаги е уреждала сама. Освен това не е някаква беднячка, прибрана от улицата, а собственица на огромно ранчо. Ще го научи да я цени, да се отнася с уважение към решенията й.

Хуанита влезе, завари господарката си да облича новата рокля и веднага се размърмори, че не трябвало да става, че още е много отпаднала. Но Лили я изгледа толкова сърдито, че прислужницата веднага затвори уста и се зае да й помага да оправят сгъвките на роклята около раменете, да опънат плата по талията й. Кейд очевидно е споменал на шивача, че съпругата му е бременна, защото кройката беше коригирана и роклята не й беше тясна. Или пък е била предназначена за друга жена, бременна като нея, която в последния момент е отказала поръчката.

Лили не искаше да мисли откъде е намерена тази рокля. Опъна плата по тялото си и се завъртя. От талията надолу коприната падаше на широки гънки и успешно прикриваше наедрялата й фигура. Придаваше й много привлекателен вид — нещо, с което Лили не беше свикнала, но й достави искрено удоволствие. Почувства се като знатна дама и дори позволи на Хуанита да подреди кичурите на косата й.

В това време Кейд се върна в стаята, наметнал дълъг редингот над брокатената си жилетка. Лили тъкмо бе приключила с тоалета си. Веднага забеляза красивата му вратовръзка, елегантно вързана на широк възел, а той с любопитство огледа златистите букли по косата й. От пет месеца бяха мъж и жена според индианските закони, но очевидно все още не се бяха опознали достатъчно.

Като я хвана под ръка, Кейд безмълвно я поведе по коридора. За нейна изненада там ги посрещна Травис, хванал Хуанита под ръка. Лили хвърли въпросителен поглед към нея, но Хуанита само сви рамене.

— Прическата ти е чудесна — поздрави я Травис, докато минаваха от коридора към вътрешния двор на къщата.

— На мен повече ми харесваше, когато се спускаше свободно на раменете — обади се Кейд и смръщи вежди.

Младата жена схвана намека в думите му. Разпускаше косите си до раменете само преди да легне до Кейд. Въпреки това гордо вирна глава, изпълнена с решимост да посрещне достойно всяко предизвикателство в тази непозната къща. Явно този Кейд, който сега крачеше до нея, нямаше нищо общо с онзи Кейд, когото бе обичала в прерията. Навярно щеше да й трябва доста време, за да привикне с тази промяна.

Вратите на трапезарията бяха отворени и от вътрешния двор проникваше хладен въздух. Щом влязоха, старият господин, който вече ги очакваше, се надигна от креслото си и направи елегантен поклон.

— Добър вечер, дами. Поръчах да донесат от най-доброто ми вино, за да отпразнуваме срещата ни. Приветствам ви всички като добре дошли в моя дом и по-специално тази красива лейди. — И той се наведе, за да целуне ръката на Лили. — Оставам с надеждата, че дълги години ще бъде господарка на моята хасиенда.

Слугите наляха виното в изящни кристални чаши. Лили тайно погледна към Кейд, който гледаше замислено пред себе си, без да обръща внимание на останалите.

Той хвана чашата с лекота, като че ли всеки ден слугите му поднасяха такава изящна кристална чаша, като че ли е забравил за грубата манерка с вода, с която не се разделяше в прерията. С присвити очи младият мъж вдигна чашата в чест на Лили и нейното ново положение в този дом.