Патриша Райс
Тексаската Лили (33)

Глава тридесет и втора

Травис отново изруга, когато проклетият метис с последни усилия подкара коня си през пустата прерия. Нищо не можеше да разубеди Кейд да останат да пренощуват край разграбената и опожарена къща на Лили. В един миг на отчаяние Травис почти бе решил да остави безразсъдния си другар да тръгне сам накъдето му видят очите. Но ако го направеше, безпомощният Кейд неминуемо щеше да загине в тази пустош, където блуждаеха само освирепели банди от дезертирали войници и от двете армии, обезумели от глад бегълци и скитници от кол и въже.

Не, не можеше да изостави единствения си приятел в толкова тежък миг. Освен това им предстоеше изнурително търсене без ни най-малка следа, която да ги улесни. Въпреки всичко, за двамата мъже си остана загадка къде могат да изчезнат двете жени и двете деца. Наоколо, чак до далечния хоризонт, не се забелязваха никакви признаци на живот.

Затова Травис се стараеше да язди колкото може по-близо до коня на Кейд, опасявайки се, че всеки миг метисът ще изчерпи силите си и безпомощен ще падне от седлото. Отначало се озъртаха на всички посоки, но след като не откриха нищо, оставиха конете да поемат по своите неведоми пътеки. Травис само се молеше безмълвно да попаднат на някаква следа, колкото и незначителна да е тя, защото само това можеше да успокои бурята, която бушуваше в гърдите на Кейд.

Като че ли пътуваха така цяла вечност. Конете вече едва пристъпваха, изтощени до краен предел. Само луната светеше на чистия небосвод. Но в този миг Травис чу шум от река, а малко след това до ноздрите му стигна мирис на огън и надеждата отново изпълни сърцето му.

Лили прегърна Серена, която бе заспала в скута й, свита на кълбо, и за кой ли път повтори молитвата си, с която заспиваше всяка нощ откакто Кейд я беше напуснал. Отначало побесняваше от гняв само като си спомнеше името му. След това се потопи в тъжни размишления, неизменен спътник на всяка изоставена съпруга. Горчивината в душата й се подсилваше от мисълта, че Кейд с нищо не се бе постарал да опровергае съмненията й. Но най-после останаха само спомените — котенцето, излегнато в краката й, флейтата, поставена на възглавницата, раната на крака на Рой, страстните любовни нощи с мургавия метис. Да, може би Кейд имаше право, като не показваше чувствата си пред околните. Все пак в гърдите й се скъта плаха надежда, че един ден отново ще бъдат заедно, въпреки надигащия се непознат дотогава страх за съдбата му. Защото нямаше никаква вест от съпруга й вече няколко седмици след победата на войските на генерал Хюстън.

Лили трябваше да се примири с факта, че Кейд ще се върне най-напред в хасиендата на дядо си, а едва след това, като узнае за бягството й, ще се втурне да я търси. Може би ще си разменят някоя и друга остра дума с онзи тип, Рикардо. В мислите й цареше хаос, по все пак два бяха най-важните въпроси, които не й даваха покой: дали Кейд е оживял след кръвопролитното сражение и дали ще се измъкне от лапите на Рикардо?

Не можеше да спре да мисли за Кейд. Та той от година вече бе единствената й опора в този обезумял свят. Може би не я даряваше с всичката нежност, за която бе мечтала още от моминските си дни, но винаги бе разчитала на него, макар и сега да се оказа, че е сгрешила жестоко. Може би трябваше сама да се погрижи, за да облекчи нелеката си участ, но за нищо на света не би приела да споделя дните си занапред с друг мъж. Сърцето не й позволяваше дори да си помисли, че не иска отново да заживее със страстния и горд метис. Дори напротив, нуждата й от него нарастваше с всеки изминал ден. Освен това децата растяха, а с тях растяха и грижите, и тревогите. Искаше да може да се отпусне вечер в ласкавата му прегръдка, да опре уморено глава на силната му мъжка гръд, да знае, че на сутринта ще се събуди до него.

Знаеше, че малко хора могат да се влюбят в жена като нея. Не беше забравила себелюбивия си баща, нито годините, прекарани без любов и страст с Джим. О, само ако знаеше, че Кейд ще се върне! Тогава щеше да намери сили да оцелее, да издържи и в най-тежките мигове, когато черната сянка на безнадеждността надписваше на челото й. Но да живее без него… не, дори не искаше и да мисли за това.

Най-много я измъчваше неизвестността. Може би само Бог знаеше къде се беше запилял Кейд. Като притисна Серена към гърдите си, Лили се опита да си внуши, че нейният Кейд скоро ще се върне и отново животът ще бъде слънчев. Ще се заемат със сеитбата веднага след като спре този противен дъжд. Наистина, вече е доста късно за засяването на памука, но все пак не са загубени всички надежди да отгледат някаква друга култура. За да заспи, опита се да брои овце на ум, но и това не й помогна.

Вслушвайки се в нощната тишина, младата жена усети, че нещо става наоколо. Още от пребиваването си в индианското селище тя се бе научила да разпознава неясните шумове, издавани в нощта от гълъбите. Припомни си колко мирно си живееха тогава с Кейд. Пред очите й се изредиха сцените от пролетните празници, когато всички се радваха като деца на първите кълнове от новата реколта. Дори не осъзнаваше изцяло каква утеха бяха тези спомени за нея през последните седмици, изпълнени с кошмари и безрадостни размишления.

Но този неочакван вик на сова я изпълни с тревога. Младата жена се сепна, изправи се и напрегнато се огледа. Тогава долови шум от стъпки, макар да си спомняше напълно ясно, че допреди малко край смълчаните дървета нямаше никой. После нещо изскърца пред колибата и някаква сянка премина през вратата. Лили се вцепени от страх.

Хората, които я бяха приютили, изпълнени със съчувствие към страданията й, все още й бяха чужди. Наистина на тях дължеше и подслона, и прехраната, но трудно разбираше езика им и не можеше да привикне с обичаите им, въпреки окуражаващото присъствие на Хуанита. Тревожеше се дали Рой спи спокойно сред останалите момчета в другата стая. Не можеше да затвори очи, не можеше да спре да се взира зорко в нощния мрак.

До ушите й долетя приглушено мърморене и тропот на конски копита. Сенките се умножиха и заобиколиха колибата. Преди тук спеше бащата на Кейд. Сега синовете му, природени братя на Кейд, спяха отделно, защото тази колиба беше предназначена само за жени и невръстни деца. Лили не бе уверена дали разбира добре загадъчните родови връзки в племето, но сега това не бе най-важното. В този миг луната надникна иззад облака и тя видя, че всички сенки принадлежаха на бойците от племето.

Когато някой започна да разпалва огъня в средата на колибата, Лили реши, че е най-разумно да се престори на заспала. Прегърна Серена и се спотаи до детето. Малкото момиченце най-лесно привикна с обичаите на червенокожите. Сега спеше безгрижно и младата жена отново започна да се успокоява.

Лили едва сподави вика си, когато на отворената врата на колибата се очерта силуета на висок и плещест мъж, но само миг след това разбра чий е този силует и вълна от щастие я обля от главата до петите. Страхуваше се да се втурне към него, страхуваше се да не се окаже сън, страхуваше се да не го разгневи с нещо.

Кейд пристъпи навътре и огънят се разгоря, като че ли приветстваше пристигането на младия метис. Едва тогава Лили разбра, че се е случило нещо лошо. Неясното предчувствие като с нож прободе сърцето й и тя се надигна от сламеника, безпомощно протегнала ръце към мъжа си.

Тогава Кейд я чу и се обърна към нея. Под оскъдната светлина на огъня отново видя познатите до болка златисти коси, пребледнялото лице и нежните ръце, разтреперани от тревога и очакване.

Бавно се спусна на колене, както могъщ дъб се стоварва в гората след последния удар на секирата. Лили изохка. От мрака изскочи Травис и се хвърли да я улови, преди да е отпуснала сломено глава на пода. Между едрия мъж и нея изневиделица се появиха и още няколко дребни фигури, които внимателно вдигнаха Кейд на ръце и го понесоха към сламеника, където Лили лежеше доскоро.

Някой бързо донесе един факел и го забучи сред въжето, овързано около кола край сламеника. Една млада индианка се наведе и изнесе настрани спящата Серена. Услужливи ръце домъкнаха ведра с вода и Лили започна нежно да бърше с кърпа челото на Кейд, докато Травис трескаво започна да рови за някакво лекарство в тежката торба, с която никога не се разделяше.

Отвън започна да бие барабан и всички обитатели на индианското селище започнаха да прииждат към колибата. Младата жена усещаше загрижеността на хората, които толкова плътно я наобиколиха, че когато един боец от червенокожите политна върху нея, няколко ръце от тълпата трябваше да го удържат, за да не падне върху нея и Кейд.

— Той целият гори — прошепна Лили и продължи да бърше челото му. В един миг й се стори, че устните му се разтвориха и той прошепна нещо, но глъчката наоколо й попречи да чуе думите му.

— Веднага ми донесете торбата с лекарствата. Раниха го в битката при Сан Джасинто, където Хюстън разгроми мексиканците. Едва бе дошъл на себе си, когато научи, че си избягала от хасиендата на Антонио де Суела. Не можах да го разубедя и веднага потеглихме, въпреки че не можеше както трябва да се крепи на седлото. — Травис ядосано изруга, когато продължи разказа си с описанието на раната на Кейд и трудното лечение.

Лили се извърна към високия индианец, надвесил се над главите на жените и децата. С красноречиви жестове и няколко изкълчени думи на испански успя да му обясни от какво се нуждае. Високият воин нареди нещо на неразбираемия си език на едно хлапе и то се впусна като стрела към вигвама на воина.

— Бих искал Хуанита да ме научи да разбирам малко езика на това племе — промърмори Травис и продължи с неприкрита болка: — А тя тук ли е?

— Тук е. През цялото време не се е отделяла от мен — зарадва го Лили. — А пък Рой се оказа, че има вродена дарба на водач. Оставях го да се оправя сам и в най-обърканите моменти. Няма да е зле да го помолиш да ти разкаже как успя да ни преведе през всичките тези долини, реки и пътеки. — Тя се усмихна, защото оцени искреното учудване на Травис, въпреки че мислите му явно бяха насочени главно към прислужницата.

В това време индианското хлапе донесе торбата с лекарствата на Травис и той отново почисти незарасналата рана на приятеля си. Той и Лили си размениха тревожни погледи под трепкащата светлина на факела, загрижени за оздравяването на Кейд, без да забележат, че старият вожд, бащата на метиса, незабелязано се беше приближил към тях. Барабанът на поляната заби по-ритмично и във въздуха се разнесе миризма на дим. Някъде в далечината един мъж поде провлачена песен. Животът на Кейд се рееше някъде между рая и ада, а от това зависеше и техният живот.

Лили погали скулестото му лице и сълзите й покапаха по голата му гръд. В този миг за кратко очите на Кейд се разтвориха. Младата жена си помисли, че той ще я познае, но очите му бързо се затвориха и тя остана само с предположенията си. Но независимо какво щеше да се случи, той се нуждаеше от нейните грижи и ласки.

Със смелост, на която не подозираше, че е способна, Лили протегна ръка към стегнатите по бедрата на Кейд панталони от еленова кожа. Ръката й инстинктивно напипа острия нож, с който младият мъж никога не се разделяше. Измъкна го и го подаде на Травис.

Той я изгледа ужасен, преди да се докосне до кокалената дръжка на ножа. Широкото острие застрашително проблясваше на светлината на димящата факла. Никой не каза нито дума. Всички се досещаха какво ще последва, защото неведнъж бяха наблюдавали този безмилостен начин за изцеляване на загноясали рани.

Младата жена затаи дъх, когато Травис протегна ръка и допря върха на острието до пламъка на факлата. С шестото си чувство тя усети как бащата на Кейд се приближава зад гърба й и напрежението сред внезапно смълчаната тълпа нарасна още повече. Лили се страхуваше от стария, вечно намръщен и мълчалив вожд. Не смееше да се обърне към него и набързо прошепна молитва, с която да призове благословията на небесните сили.

Факлата слабо осветяваше мургавото тяло на съпруга й, безпомощно отпуснат в ръцете й. Сенките танцуваха по гърдите му и ръцете му, същите тези ръце, които така страстно я бяха прегръщали. Искаше й се само да погали раменете му, да усети ударите на сърцето му, за да се увери, че е жив, че отново е при нея, но трябваше да се задоволи само да стиска здраво ръката му. С кратка команда заповяда на двамата му природени братя да й помогнат, като притискат с все сили двете му ръце.

Когато Травис допря нагорещеното острие в раната му, Кейд изохка и се сгърчи от непоносимата болка. Въздухът се изпълни с отвратителната миризма на изгоряла човешка плът, но лечителят здраво стискаше ножа, докато Кейд отчаяно се мяташе под него. Само когато се увери, че цялата рана е обгорена, лечителят издърпа инструмента за мъчения. Щом крясъците на Кейд заглъхнаха и младият мъж отпусна изпотеното си тяло на постелята от бизонски кожи, наоколо се възцари тишина, която никой не посмя да наруши. Чуваше се само напрегнатото дишане на жените.

— Може би няма да е зле да му даваш по малко лауданум, докато се съвземе — рече Травис и запрати ножа настрани. — А сега ми кажи къде е Хуанита.

В това време всички в колибата бяха будни, включително и децата. С широко отворени очи Рой изгледа отдалечаващия се Травис, но мъжът като че ли усети погледа му, втренчен в широкия му гръб, спря и с няколко крачки се озова при момчето, наведе се и го прегърна. Лили обаче не успя да види тази трогателна сцена, защото цялото й внимание беше обсебено от Кейд.

Докато държеше Рой в прегръдката си, Травис крадешком изгледа с тъга Лили и отново потъна в сладките си мечти, на които, уви, никога не бе съдено да се сбъднат. Тя бе най-светлия спомен от младостта му. Но сега вече беше зрял мъж, а това невръстно дете беше единственото, което му бе останало от тяхното минало. Травис с болка в гърдите си каза, че няма право да мисли повече за прелестните мигове, които бе преживял преди толкова години с майка му, защото сега нейното сърце принадлежеше на красивия мъж, проснат в безсъзнание на постелята й. Нищо не можеше да го накара да се откаже от сина си, но Лили беше изгубил и никога нямаше да може да си я върне.

След като успокои Рой и му нареди да си легне, без да забрави да погали косата на спящата Серена, Травис изведнъж усети, че наистина е намерил своя дом. Трябваше само да си намери жена, с която да сподели дните до края на живота си и щастието му щеше да бъде пълно. Дано тази жена не се разочарова от него, когато узнае за сина му, дано го приеме такъв, какъвто е. Тогава тя ще узнае как може да се отплаща един влюбен мъж.

Мъжът нетърпеливо започна да обикаля колибите в селището, изпълнен с недоумение защо Хуанита не е при Лили. Не му беше удобно да разпитва червенокожите за странните им обичаи и реда за настаняването на гостите на племето, пък и почти не разбираше езика им. Всички тревоги мигновено изскочиха от главата му, щом най-после съзря Хуанита на прага на един вигвам в края на редицата от индиански колиби, застинала в очакване. Само кършеше нервно пръсти, а на миловидното й лице беше изписана странна смесица от болка, трепет и надежда. Травис протегна ръка и Хуанита го докосна, отначало плахо, но след секунда се озова в обятията му, а той се разтърси от внезапния изблик на неподозирани чувства.

Едва сега той разбра, че неусетно ги бе наобиколила цяла тълпа от боси жени и деца. Когато се обърна, сред червенокожите се разнесе дружно хихикане. Травис смаяно повдигна глава и проумя причината за смеха на индианките. Хуанита бе приютена в колибата, определена за незадомените девойки от племето, които там очакваха своите избраници. Той смутено се закашля, а очите на Хуанита се насълзиха.

Девойката се изчерви, когато прошепна в отговор на неизречения му въпрос:

— В колибата няма никой, освен мен.

През пламналия мозък на Травис в един миг прелетяха сцените с опожарената къща в ранчото на Лили, разбития фургон и накъсания дюшек. Всичко, което дотогава бе притежавал, бе изгубено, но ето че намери Хуанита. И се закле, че никога на никого няма да позволи да му я отнеме.

Това беше най-важното решение, което бе предприемал откакто се помнеше. Можеше да я съблазни само с думи, защото малко мъже в Тексас можеха да му съперничат в изкуството да се ухажват девойките и да се говорят красиви думи. Но Травис отдавна бе опознал Хуанита и отлично разбираше, че неопитната и набожна прислужница се страхува от мъжете. Дори и по-опитен мъж би се сковал, щом погледне тези лъчезарни и невинни очи, които го гледаха с нескрито възхищение. Явно с тази девойка не можеше да си играе, както си бе позволявал в миналото.

Внезапно смутен, Травис едва чуто промълви:

— Толкова нощи спах на открито. Ще издържа още една нощ.

Смаяната Хуанита не можа да продума, докато гледаше как се отдалечава мъжът на нейните мечти.

С кръстосани крака на земята и с глава, отпусната на ръката му, Лили най-после се унесе в сън. Смътно видя очертанията на някакви фигури, които влизаха и излизаха през вратата, до слуха й достигаше неспирното бумтене на барабана, а към зазоряване й се стори, че някъде засвири флейта. Усмихна се в съня си и потъна още по-дълбоко в забрава.

Кейд се събуди с избистрено съзнание, както от дни не се беше чувствал. В първия миг не осъзна къде се намира, но постепенно се окопити и се заслуша в познатите от детинството му звуци. Кучетата лаеха в далечината, а жените бъбреха пред колибата. През вратата проникваше аромата на печено еленско месо и варена овесена каша. Разнасяха се и доста по-неприятни миризми, защото в селището, освен червенокожите мъже и жени имаше много животни, но дори и те не го дразнеха, защото му напомняха за отминалите години.

Кейд внимателно се огледа. Припомни си колко пъти беше бленувал в унеса на треската да види до себе си лицето на любимата жена, да погали русите й плитки. И ето че наистина я видя, кротко заспала до него. Нима и това бе сън? Не, нали усещаше ръката й в своята…

Но нещо не беше наред. Защо Лили е облечена в дрехи от еленова кожа? Той копнееше да я прегърне, но нима пред себе си виждаше само едно бленувано подобие на нейния образ? Трябва да се окопити, трябва да я намери, на всяка цена, въпреки пронизващата болка в рамото, въпреки че се чувстваше тъй изнемощял.

Отвори широко очи и се огледа, като не вярваше на очите си. Сънува ли или над главата му отново се е надвесил познатият покрив на бащината колиба? През пролуките играеха слънчевите лъчи. Рояк прашинки танцуваха по пътя на всеки лъч. Ръката му се схвана и той се опита да я размърда. Насили се да се изправи и болката в рамото го прикова обратно на постелята. Кейд изохка и безсилно отпусна глава.

Тя сънено се размърда и ръката й инстинктивно се протегна към челото му. В следващия миг жената се надвеси над него и го изгледа с разтревожен поглед. Дъхът му спря, зави му се свят, като зърна бледото й лице и заоблените й гърди, очертаващи се под дебелата дреха от еленова кожа. Кожата беше старателно обработена, боядисана в черно и украсена с тънки ресни, както само червенокожите умееха, но това лице… та той не можеше да забрави колко прелестна беше тя в онази копринена рокля.

Погледът му отново се спусна надолу и сърцето му заби по-спокойно, едва когато видя издутия й корем. Тя е спасена, спасено е и детето, което носи от него!

— Лили… — прошепна младият мъж с треперещи устни.

Стигаше му само да чуе името й. Колко дни и нощи изминаха, изпълнени с отчаяние, че никога няма да я намери.

— Повече не искам да ме оставяш сама, Кейд — зашепна тя на ухото му. — Нима искаш да пострада детето ни, нима трябва да страда още преди да се е родило?

Болката в рамото продължаваше да го измъчва, но се преплиташе с радостта от допира й, от гласа й. Ръката й го милваше по лицето и гърдите. Не може да е вярно това. Сигурно е вече мъртъв и сега е на небето. Затова е тъй сладък този миг. Но има ли болки и там, на небето? И кога може да се е озовал сред племето на баща си? Въобще не можеше да си спомни да е пътувал насам. Помнеше само как се гърчи от пристъпите на треската в някаква изоставена и мръсна дървена барака, но тогава никой не галеше челото и гърдите му. Може би си струва да те ранят в битка, за да доживееш до такъв сладостен миг…

— Татко. — Той усети как до него се притисна топло детско телце, как детски глас му заговори с очарованието, на което само невръстните деца са способни. — Татко, татенце…

Кейд се опита да се усмихне. Не можа да се изправи, за да погледне Серена, затова надигна дясната си ръка и я погали по косата. Доволна, че е успяла да го събуди, малката палавница стана от сламеника и се затича, за да се присъедини към другите деца пред колибата.

Неспособен повече да се сдържа, Кейд бавно завъртя главата си към жената, която продължаваше да гали челото и гърдите му. Обаче погледът му отново се замъгли и треската го унесе тъкмо в мига, когато ръцете им се допряха.

Лили се надвеси над него, тревожно огледа белезите от ножа около раната му и стисна ръката му. Струваше й се, че едва сега започва да го разбира. Не искаше да го изгуби тъкмо сега, когато бе започнала да го разбира. Откакто Травис изчезна от живота й, не бе мислила, че отново ще може да бъде щастлива. „Смили се, Господи, не ми отнемай и тази надежда“ — отчаяно зашепна тя.