Патриша Райс
Тексаската Лили (10)

Глава девета

Лили вдигна ръка и прекъсна гръмогласните оплаквания на работниците по повод наемането на Ейбрахам. Обяви, че се нуждае от доброволци, които да открият и донесат тялото на Джим. Настъпи смаяна тишина, което даде възможност на Лили да се успокои и да подготви разказа си за чужденеца, който минал през ранчото и й съобщил новината.

Навярно щеше да бъде по-лесно да измисли някоя история, ако отиде до града и наистина се срещне с някой непознат. Ала мисълта, че съпругът й лежи накъде в прерията, както и непрекъснатите оплаквания на работниците, я подлудяваха. Фактът, че Оли Кларк, който предната вечер се напи и заспа на пода в салона, а сега стоеше пред нея и на лицето му беше изписано „нали ти казвах“, я вбесяваше още повече. Лили видя как на лицето му се появи многозначителна усмивка, щом чу думите й.

Мъжете я обсипаха с въпроси. Младата жена огорчено си помисли, че те явно не са в състояние да разберат значението на думата „заповед“. Стоеше мълчаливо и чакаше да млъкнат. С крайчеца на окото си видя, че Кейд се приближава откъм обора с ласо в ръка, ала не го удостои с поглед.

— Научих преди няколко дни. Просто ми трябваше време, за да повярвам… — Не, все още не можеше да повярва. Поколеба се, опитвайки се да потисне болката. Трябваше да се успокои, за да може да продължи да говори. Мъжете почувстваха мъката й и сведоха натъжено очи. Джек пристъпи напред.

— Само ни кажете къде да забием лопатите, мем, и ний шъ го намерим.

Лили описа мястото така, както й беше казал Кейд предната нощ. Ейбрахам и Кейд оседлаха конете. Някои от недоволните мъже ги последваха. Усмивката беше изчезнала от лицето на Оли. Той изчака Лили да свърши, след това оседла коня си и се присъедини към останалите. Младата жена очакваше от него поне няколко утешителни думи, но изглежда умът му беше зает с нещо друго.

Тя не искаше да отива с мъжете, а и никой не й го предложи. Труп, погребан преди три месеца, не беше никак приятна гледка. Поне веднъж имаше предимство, че е жена и можеше да се възползва от мъжката галантност. Лили гледаше след тях, докато изчезнаха от погледа й. Сърцето й се беше свило от мъка. После се обърна и се намери лице в лице с баща си.

— Защо не ни каза по-рано? — Гласът му беше разтревожен и може би в него се прокрадваше известно подозрение. Ала той не каза нищо повече. Беше разбрал, че тази Лили няма нищо общо с шестнадесетгодишното момиче, което преди девет години бе напуснало родния си дом.

— И да дам възможност на теб и Оли да ме измъчвате непрекъснато? Сериозно си мислех да не казвам на никого. Тогава може би Оли ще се откаже да напада с бандата си невинните индианци.

Ефраим погледна тъмните кръгове под очите на дъщеря си и поклати глава.

— Не можеш да носиш сама тежестта на целия свят, малката ми. Ако надзирателят ти е наистина толкова добър, както казваш, той ще може да се справи сам с ранчото през зимата. Ела с мен у дома да си починеш и да се съвземеш. Сигурно, ако за известно време се отдалечиш оттук, ще можеш по-трезво да прецениш нещата.

За миг съветът му й се стори разумен. Имаше нужда да замине, да се махне оттук, да се успокои и да не мисли за ранчото. Ала я възпря мисълта какво я чака в Мисисипи. Насмешките зад гърба й, натякванията на сестрите й, скучните и еднообразни дни — всичко това беше не по-малко изморително и мъчително. В ранчото поне щеше да свърши немалко полезна работа.

Лили прегърна Рой и го притегли до себе си в люлеещия се стол. За пръв път от много време той не се отдръпна, а облегна глава на рамото й, като отчаяно се опитваше да скрие сълзите си. И двамата знаеха, че този ден ще дойде, но и двамата не бяха подготвени за него.

Хуанита донесе горещо кафе и кейк. Серена си играеше в краката й с котето си. Рой скочи и си взе парче кейк, но възрастните само отпиваха от кафето и чакаха.

След няколко часа на двора се чу тропот от копита, което означаваше, че мъжете се връщат. Късният септемврийски ден беше топъл. Лили седеше сама в тъмната стая. Тя не беше дала някакви специални разпореждания какво да направят мъжете, когато намерят тялото на Джим. Беше ги оставила те сами да решат какво да правят. Всичко, което искаше да знае, беше дали наистина съпругът й е погребан в онзи набързо изкопан гроб в прерията.

Оли и Джек почукаха на врата и Ефраим им извика да влязат. От всички работници Джек беше най-отдавна с Лили и Джим, затова беше редно той да й съобщи новините. Каубоят пристъпи смутено, като държеше шапката си в ръка и нервно преглътна, преди да заговори.

— Сигурен съм, че е Джим, мем. Дрехите са негови, а и размерите са същите. Той имаше един развален зъб от едната страна. Тъй че… наистина е той. Макар да не мога да кажа какво се е случило. Ний изкопахме дълбок гроб, погребахме го и сложихме кръст. Аз казах няколко думи. Мисля, че това е достатъчно, мем.

Лили никога не се бе държала като надута южняшка лейди, дори когато пристигна за пръв път, облечена в дълга рокля. Сега съвсем не приличаше на дама от Юга — с тези мъжки панталони и свободната риза с дълги ръкави. Но нещо в начина, по който седеше в люлеещия се стол, с наведена глава и с пълни със скръб очи, напомни на мъжете, че тя е истинска лейди и винаги е била такава.

— Благодаря ти, Джек. Уверена съм, че си направил каквото трябва. Някой ден… Ще ми покажеш къде е гробът, за да занеса цветя.

Оли не можа да се сдържи.

— Няма съмнение, Лили, че онези проклети индианци са го убили. Обещавам ти, че ще събера всичките си хора и ще ги открия на всяка цена.

— Млъкни, Оли. — Младата жена рязко се изправи и го погледна в очите. В този миг вече не приличаше на нежна южняшка лейди. — Ако тези индианци наистина живеят в моите земи, аз ще кажа на хората си да стрелят по теб за нарушаване на границите ми и влизане в частна собственост. В тази къща има твърде много мъка. Не искам да се пролива повече кръв. А сега се махай от очите ми.

С тези думи Лили се обърна и мълчаливо се отправи към спалнята си.

Вбесеният Оли погледна за подкрепа към Ефраим, но той изглеждаше много уморен и съсипан, само сви рамене и каза на Оли:

— Ако застреляш още някого, това няма да върне Джим. А и нямаш доказателство, че наистина са го убили индианците. Остави нещата така както са си, Оли. Лили има добро сърце, но може да бъде много твърдоглава. Ако вярваше, че това ще помогне на съпруга й, вече да се е качила на коня и да е препуснала към тези индианци. По-добре си върви вкъщи и се наспи.

Оли си тръгна. Из околността се разнесе новината за смъртта на Джим. Първи пристигнаха семейство Ленгтън, които водеха няколко от кухненските си роби и носеха един говежди бут за помена. Когато яденето беше приготвено, започнаха да пристигат и други съседи. Скоро прашният двор се изпълни с каруци, коне и хора, които стояха на малки групички и разговаряха.

Лили не подозираше, че тя и Джим са толкова известни. Бяха дошли хора, които тя не беше виждала от години — беше ги видяла в първите дни след пристигането си и след това повече не се беше срещала с тях. Имаше много мъже и жени от града, хора, с които се беше запознала на танцовата забава, а имаше и такива, за които можеше да се закълне, че никога не беше виждала в живота си. Беше невероятен хаос. Навярно щеше да заплаче от благодарност, ако не разбираше, че смъртта е просто повод за тези хора да се съберат.

Един от работниците изнесе люлеещия се стол на верандата и тя можеше да седи в него и да приема съболезнованията на съседите си. Всички й съчувстваха и бяха много загрижени за нея. Лили зърна братовчедката на Хуанита, която даваше заповеди на негрите в кухнята, а Джек и още няколко мъже изнасяха бурета с домашната бира на Джим. Очевидно поменът щеше да продължи през целия ден.

Очите й несъзнателно търсеха Кейд. Видя го за малко, когато помагаше на слугите да нарежат говеждия бут. Може би след това се беше измъкнал, тъй като не се мяркаше сред тълпата. Навярно това беше най-правилното решение, защото сред присъстващите се извисяваше гласът на Оли, който обвиняваше индианците, а освен това се носеха тревожни слухове за нахлуването на генерал Кос и мексиканската армия в Копано Бей. Лили не можеше да повярва, че войниците, пристигнали с корабите, ще извършват зверства, но самото им пристигане от Мексико беше достатъчен повод за безпокойство. Не й харесваше настроението на хората, които с напредването на деня се разгорещяваха все повече и повече. Кейд имаше смесена кръв и беше по-добре да стои настрани.

Слънцето вече преваляше, говеждото бе изядено, а буретата почти опразнени. Внезапно младата жена забеляза голям облак прах, който се носеше откъм града. Останалите също го забелязаха и всички насочиха погледи към пътя.

Лили усети, че Кейд се беше появил и стои зад нея. Който и да вдигаше тази пушилка, той явно препускаше с всички сили. Добрите новини никога не идваха толкова бързо. Лили скръсти ръце пред гърдите си и мислено започна да се моли. Кейд загреба едно канче вода от ведрото и спокойно отпи. Всички се смълчаха и се взираха напрегнато в приближаващия се ездач.

С прилепнала от пот риза и изцапано кожено елече, ездачът скочи от коня и заговори един от мъжете. Лили наблюдаваше мълчаливо как Бърт Диксън, облечен в жилетка от черен брокат, засипа мъжа с въпроси. Една част от присъстващите се събра около новодошлия и го заобиколи. Това бяха спекуланти със земя и недвижими имоти, адвокати, търговци, мъже, които нямаха постоянна работа и които бяха дошли преди няколко години в Тексас, привлечени от идеята да забогатеят бързо. Младата жена намръщено слушаше възбудените им гласове.

Най-накрая Джек се приближи към нея и й съобщи новината.

— Остин е обявил война на онези негодници в Мексико. В Гонзалес вече се бият. Той свиква армия, за да прогони този проклет генерал Кос обратно в Мексико. Всички мъже ще трябва да заминат като доброволци. Няма да позволим да ни заповядва някакъв си негодник като Санта Ана.

Той не каза „и всички проклети мексиканци“, ала изражението на лицето му и погледът, който хвърли към Кейд, бяха достатъчно красноречиви. Лили се вцепени, но надзирателят й невъзмутимо отпи още една глътка вода от канчето.

— Ти не си войник, Джек. Остави на войниците да водят войната. Ако всички отидат в армията, кой ще ни защитава?

Ала никой не обърна внимание на този разумен довод. Всички бяха обхванати от треската на войната. Мъжете оседлаваха конете и надаваха войнствени викове. Всички те не бяха професионални войници. Това беше лудост. Половината от тях не бяха хващали оръжие, освен нож, и едва ли бяха виждали нещо повече от ръждясал мускет. В целия Тексас едва ли щяха да се намерят достатъчно пари, за да се купят униформи и пушки. Какво, за бога, си въобразяваха, че могат да постигнат?

Младата жена гледаше смаяно как хората й идваха един по един да се сбогуват с нея. Те заминаваха на война. Реколтата още не беше прибрана и нищо не беше продадено. Тя не можеше да им даде пари. Можеше само да им пожелае щастие и да им даде сушено говеждо и малко царевица, които бяха останали от предишната година.

Лили се извърна, за да не гледа как тези мъже доброволно отиваха на смърт и видя русата главичка на Серена. Детето беше заспало върху една бала сено. Без да каже нито дума на Кейд, тя взе момиченцето и го понесе към къщата. Искаше да се махне от цялата тази лудост.

Кейд гледаше след нея с нарастващо безпокойство. Тази земя, на която се беше родил и израсъл, беше видяла много битки между индианците, ала досега белите мъже не бяха воювали. Мексиканците винаги са притежавали земя в изобилие, живели са спокойно и са умирали в мир. Макар че племето на баща му в миналото неведнъж е трябвало да воюва с белите, накрая пришълците успяха да ги изтласкат в необитаемите земи. Младият мъж от малък познаваше омразата и отмъщението и знаеше до какви опустошения могат да доведат тези чувства.

Той видя Ейбрахам, който стоеше пред вратата на обора и наблюдаваше възбудената тълпа. Поне един мъж щеше да остане, а той можеше да работи за петима. Може би трябваше да намерят още няколко работника. Кейд забеляза, че хубавичката братовчедка на Хуанита го гледа с дързък поглед. Помисли си, че няма да е зле да прекара нощта с нея. Ала си припомни за уплашената жена в къщата и това му причини болка.

Пристъпи към привлекателната жена, която съблазнително полюшваше бедра, но нещо го възпря. Кейд се огледа и видя Рой. Момчето стоеше с объркано и нещастно изражение на лицето до оградата и слушаше гръмогласните викове на гостите, дошли да почетат паметта на баща му. Без да се колебае, Кейд се обърна и тръгна към него.

Хуанита изсъска нещо на братовчедката си, която й отвърна на испански.

— Не ти трябва този мъж, глупачке. Той е чудовище. Нали чу какво каза Мария. Той не е нормален.

— Искам сама да се уверя — отвърна братовчедка й и продължи да гледа с алчен поглед към едрата фигура на Кейд.

Хуанита проследи погледа й и поклати глава. Прислужницата много добре знаеше какво означава да бъдеш изнасилена от такъв силен мъж. Никога повече нямаше да се доближи до който и да е. Братовчедка й беше истинска глупачка, щом така се е прехласнала по този мъж. Той наистина се държеше внимателно с децата, но беше огромен, а това трябваше да бъде достатъчно предупреждение за всяка жена да стои по-далеч от него. Изцъка неодобрително и побърза да се скрие в кухнята.

Ефраим Портър прокара ръце през посивелите коси и погледна с тъга мъжете, които си заминаваха. Започваше да разбира защо дъщеря му иска да живее тук. Тези хора бяха по-щедри и по-открити от онези прекалено учтиви и възпитани хора, сред които беше живял. Навярно в тази дива страна всички бяха такива.

Той все още не беше решил какво да прави. Щеше да има война, а Лили нямаше съпруг, който да я защитава. Трябваше да признае, че той няма да може да се справи с тази задача. Разбираше от търговия и алкохол, но не можеше да се грижи за една жена, нито пък знаеше как да управлява ранчото.

Обърна се и видя как индианецът, когото Лили беше наела за надзирател, повдигна Рой и го качи на седлото на един голям кон. Този мъж беше полудял, щеше да убие момчето. Ефраим се втурна навън, за да ги спре, но двамата изглеждаха толкова щастливи и явно се разбираха отлично, така че не посмя да ги прекъсне. Кейд и Рой препуснаха напред, преди старецът да стигне до тях.

Ефраим поклати глава, седна на предното стъпало и се замисли. Не можеше да забрави лицето на Рой, когато се качваше на коня. Момчето не приличаше на Джим. Джим мразеше конете. И физически не приличаше на него. Рой имаше черна къдрава коса, каквато нямаха нито Джим, нито Лили. Косата на Ефраим беше руса, преди да посивее. Очите на момчето бяха сиви, а старецът не можеше да си спомни някой от техния род да е имал сиви очи.

Но сега това нямаше значение. Рой вече беше на осем години и растеше без баща. Нещо трябваше да се направи.

Възрастният мъж погледна към едрия метис, който яздеше редом с момчето, поклати глава и изруга. Трябваше да поговори сериозно с Лили. Доколкото я познаваше, тя щеше да се омъжи за този мелез само и само синът й да има баща.

Припомни си златистата коса на момиченцето, което спеше в съседната стая, и въздъхна. Трябваше да следи всяка стъпка на дъщеря си. Не биваше да й позволява да се омъжва за Кейд само и само малкото му момиченце да има майка.