Патриша Райс
Тексаската Лили (28)

Глава двадесет и седма

— Отиват да се присъединят към генерал Хюстън в Гонзалес. — Лили се опита да прикрие отчаянието си, което я налегна, докато се ровеше сред окъсаните одеяла и износени дрехи, за да подбере най-запазените за дългото пътешествие. — Да не би вие двамата тайно да кроите планове да се присъедините към отстъпващите северняци?

Кейд, който опаковаше провизиите, рязко вдигна глава и я погледна с негодувание.

— Тримата вече взехме решение накъде да потеглим. А бъдещите си действия ще обмислим, едва когато ти и децата се настаните в безопасност при дядо ми. Нима подозираш, че ще престъпим думата си?

— Въобще не вярвам на мъжката ви дума. Не само на теб и Травис, но и на никой друг мъж! — тросна му се тя. — Искам само едно — да не пострадат децата ми, да не изгубя земята си. Нищо друго не ме интересува. Нали мъжете започнаха тази проклета война с проклетите си понятия за чест и мъжка дума. Всички знаехме, че мексиканците са против робството, но това им послужи като извинение да заграбят земи, които не им принадлежаха. Ако вие, мъжете, бяхте оставили всичко да си върви по реда си, след някоя и друга година някой щеше да застреля този побъркан генерал, този кръвожаден Санта Ана и на негово място щяха да изберат някой по-миролюбив. Тук и децата разбраха, че онези от Вашингтон се опитват да изкупят целия Тексас само за себе си. А трябва да се измисли някакво по-разумно решение.

Гневът надделя над скръбта й. Докато с насълзени очи подреждаше в сандъка ленените покривки, останали от майка й, почернели от пожара, тя усети как кръвта й отново закипява. Всичко, всичко беше загубено.

Огледа разхвърлените вещи из цялата кухня, изподрасканата маса, която някога блестеше с безупречния си лак, недоизсъхналите бебешки дрешки, натрупани накуп, посипани с пепел и сажди, захвърленото в ъгъла трикрако столче, с което така се гордееше Джим. Беше го измайсторил за рождения ден на Рой. Ако останеха в ранчото, някои от тези скъпи за нея вещи можеха да бъдат спасени. Но трябваше да се впусне в ново пътешествие заради глупашките понятия на мъжете за чест и справедливост.

Искаше да захвърли всичко, да чупи и троши, но вместо това стисна зъби и се наведе над вързопа с одеялата, които бе успяла да събере сред безпорядъка, тъй като без тях не можеха да се отправят на път. Нощите все още бяха доста хладни и ръцете на децата й бяха вечно премръзнали. Истинска лудост би било да тръгнат през прерията сред студени и дъждовни мартенски нощи. А със сигурност можеше да очаква, че проклетите мъже ще решат да се пътува повече нощем, за да се укрият от мексиканците.

Мнозина бегълци проявяваха безразсъдство, като се втурваха да бягат, помъкнали цялата си покъщнина, с претоварени конски фургони. Но щом войниците ги откриеха, нещастниците трябваше да захвърлят по-голямата част от вещите си и накрая се озоваваха на границата на Тексас с оскъдни вързопи, стиснати в треперещите им ръце. Кейд беше настоял да избягват главните пътища, още повече, че трябваше да се придвижват в посока, обратна на керваните от бежанци, а през блатата и храсталаците не можеха да минат с тежките и бавно подвижни фургони, особено ако вземеха и воловете.

За Лили нямаше друг изход, освен да се доверява на преценките на Кейд. Никак не можеше да се примири с мисълта, че може всеки момент да изгуби ранчото. Не искаше да се втурне да бяга към Луизиана или Мисисипи и да зареже всичко постигнато за последните девет години. Сега нейния дом бе тук, в Тексас. И тя бе решена да го защитава на всяка цена. Затова се съгласи с Кейд — неговият план й се стори най-благоприятен сред всичките ужасяващи изходи. Докато се занимаваше с приготвянето на багажа, докато обличаше децата и напомняше на мъжете какво да вземат, не й оставаше време да си спомни за насърчителната усмивка на Ефраим, която вече никога нямаше да види, за прегръдките му, в които тя намираше утеха, но никога нямаше да изпита отново.

На следващата сутрин Кейд й помогна да се качи на мулето. Лили беше изпълнена със съмнения дали трябваше да тръгват на път. Коремът й беше натежал, седлото на плоския гръб на мулето беше по-нестабилно от конското седло, защото нямаше стремена, но щом бяха решили да потеглят, трябваше да се примири с неудобствата. Мулето извърна глава към нея и тя го погали по късата грива, след което го смушка и те бавно потеглиха.

Конете се подредиха в редица и мулето на Лили побърза да се присъедини към тях. Кейд беше изоставил богато украсеното седло с висока дръжка и вместо него беше метнал на гърба на коня си индианско наметало, така че Серена можеше да пътува с него. На Хуанита също бяха дали муле, защото не можеше да язди кон, и прислужницата непрекъснато се оплакваше от предстоящото пътуване. Двата тромави товарни коня допълваха живописната процесия, понесли на гърбовете си денковете с дрехите, скромната покъщнина и малката индианска палатка, стегната с въжета от братята на Кейд. Най-отзад яздеха Рой и Травис.

Оцелелият добитък беше скрит колкото е възможно по-надалеч в прерията. Лили се извърна и погледна през рамо, когато потегли малкият керван, и прошепна една полузабравена молитва да се върнат някой ден и да заварят стадото оцеляло. Сега й бяха останали много малко глави добитък, пък и нямаше изгледи да успеят да се завърнат на пролет, за да засеят нивите.

Дъждът не спря през целия ден. А понеже се движеха по едва утъпкани пътеки, дупките и камъните ги затрудняваха още повече. На няколко пъти се приближаваха към главните пътища и чуваха шумовете и виковете на потоците от бежанци, насочили се на север към Сабина, но Кейд веднага ги отклоняваше от пътя и внимаваше никой да не ги забележи.

Спираха често под някое дърво да изядат набързо обеда си, да пият вода от кратуните, да отпочинат нозете им. Кейд загрижено гледаше жена си, която ставаше да се поразтъпче, но пристъпваше бавно и предпазливо сред храстите и гъстата трева. Лили сдържаше оплакванията си и винаги му отказваше, когато той й предлагаше да прекратят пътуването и да останат да нощуват под дърветата, ако тя се е преуморила. Тогава отново се качваха на седлата и безкрайното им пътуване продължаваше.

Не беше много вероятно да се сблъскат с команчи или скитащи банди в това противно влажно време, но всяка нощ прилагаха стария трик, до който трябваше да прибягват всички пътешественици, ако искаха да оцелеят сред прерията, в която законите на милосърдието и човечността никога не се зачитаха. Устройваха първи лагер на видно място, вечеряха там и оставяха достатъчно следи, след което се изтегляха на няколко мили, където организираха втория бивак, без да палят огън и да издават присъствието си, и там прекарваха нощта. Кейд умееше да разгъва индианската палатка дори и в пълен мрак, с което осигуряваше за Лили скромен, но надежден подслон срещу непрестанно ромолящия дъжд.

Въпреки всички предпазни мерки винаги бяха нащрек. Травис и Кейд непрекъснато оглеждаха хоризонта във всички посоки, дори и когато устройваха поредния бивак, докато Лили и Хуанита спяха между тях в палатката. Мъжете се загръщаха през глава с бизонските кожи. Само така можеха да останат сухи, въпреки дъжда.

На сутринта всички ставаха още преди зазоряване. Серена винаги се събуждаше свежа и весела, като че ли бе спала в детското си креватче в имението. Рой често си играеше с нея, докато Лили и Хуанита се мъчеха да приготвят закуска на огъня, запален под разпънатата на колове бизонска кожа. Нямаше изгледи дъждът скоро да спре.

— Познай как се казва тя? — Рой всяка сутрин започваше тяхната игра, като задаваше този въпрос и посочваше към Хуанита.

Серена се усмихваше и се хвърляше към полите на Хуанита, за да получи утринната целувка на прислужницата.

— Нита! — викаше тя с тържествуващ глас.

Тогава идваше ред на Хуанита да посочи към Лили.

— А тя коя е?

— Мама и бебе! — Серена се преместваше в скута на Лили, за да бъде наградена с прегръдка.

Сега Кейд трябваше да се наведе, за да се присъедини към тях.

— А този там кой е? — сочеше го Лили с пръст. — Как се казва?

— Тате-татко-татенце — отвръщаше през смях малкото момиче и се опитваше да се добере до него. Обичаше да измисля по няколко имена за всеки и за всичко наоколо, като непрекъснато смесваше английски и испански думи.

Идваше ред на Кейд да посочи с ръка към Травис, който с усмивка наблюдаваше играта, и да зададе своя въпрос:

— А на този там как му беше името?

— Мъжът с мехлемите за змиите! — тържествуващо се провикваше момиченцето и всички се заливаха от смях, въпреки досадния дъжд, въпреки несгодите и несигурното бъдеще. Така успяваха, макар и за кратко, да се отърсят от тревогите, да забравят за опасенията, за войната и смъртта. Травис гъделичкаше Серена и тя се кискаше в захлас, а после тичаше за помощ при Рой.

— Кога най-сетне ще научиш името ми, малка госпожице? — преструваше се Травис на жестоко обиден. — Аз да не съм някоя незабележима буболечка?

— Ти си Травис — подсказваше Кейд, пропълзял до момиченцето с тиха индианска стъпка.

— Чичо Травис! Чичо Травис! — крещеше Серена и не пропускаше случая да му се изплези, но само след като се беше скрила на сигурно място зад гърба на Рой.

— Ах, ти, малка палавнице! — продължаваше играта Травис с разярен вид и се опитваше да я хване, но малката немирница винаги успяваше да му се изплъзне от ръцете. Накрая преследвачът се задъхваше, признаваше поражението си и с благодарност приемаше канчето кафе, подадено от Хуанита за утеха на победения. — А знаеш ли как се нарича на испански „мехлем от змийска отрова“?

— Няма значение как е на испански. По-важното е, че днес те нарече „чичо“. Значи трябва да я признаеш за своя племенница. — Кейд също взе едно канче с кафе и седна на платнището до жена си.

— Не мисля, че съм готов да поема тази тежка отговорност. Нали знаете, че никак не ме бива за семеен живот. — При тези думи Травис погледна смутено към Лили. — Понякога една жена може да донесе повече беди и проблеми, отколкото радости.

— Виж го ти какви ги дрънка — процеди Лили, макар че всъщност не бе толкова ядосана, колкото изглеждаше. — Хайде, Серена, стига с играта за днес. Трябва да хапнеш, че скоро ще потегляме. Няма да те чакаме, и ако не си изядеш бързо закуската, ще останеш сама тук.

„Аз отгледах сина му. Цели осем години, съвсем сама. Време е и той да поеме своята част от семейните задължения“ — помисли си младата жена.

Травис сви рамене и продължи хладнокръвно:

— Можеше да имаш прекрасен и интелигентен съпруг, Лили, но вместо мен предпочете този полуиндианец, този метис. Не съм виновен, че сама пропиля шанса си.

Лили предпочете да замълчи. Само го изгледа с лека усмивка.

Кейд с облекчение въздъхна, успокоен от реакцията й, и я прегърна, преди да отиде при конете и да провери багажа, преди да потеглят. Лили се обърна и го проследи с поглед, изпълнен с нежност. Кейд никога не би си позволил да дава израз на чувствата си в присъствието на други хора.

Тази сутрин потеглиха във весело настроение, но след тричасово пътуване в непрестанен дъжд, духът им постепенно спадна. Децата започнаха да се оплакват. На Лили й се струваше, че това пътуване няма да има край. На всичкото отгоре по време на обяда Травис прекали със закачките по адрес на Хуанита и прислужницата се закани никога вече да не му проговори.

Късно следобед стигнаха до река Гуадалупа, придошла от непрестанните дъждове. Всички бяха толкова изтощени, че дори не се опитаха да потърсят брод. Никой не предложи да преместят лагера след загасването на огъня, само разпънаха палатката и мълчаливо се свиха един до друг, измокрени и премръзнали.

Към полунощ се събудиха от стрелбата. Децата се разпищяха, а мъжете грабнаха пушките и веднага изскочиха от платката. Травис дори не успя да нахлузи ботушите си. Кейд започна напрегнато да се взира в нощния мрак, а Лили набързо се наметна с първото одеяло, което й попадна под ръка.

След минута двамата мъже се върнаха при палатката, измокрени, ругаещи, но невредими.

— Изчезнаха в прерията. Чухме тропота на конете им. С две думи, няма никаква опасност. Никой не е ранен — успокои ги Травис.

Кейд нищо не каза, но очите му ласкаво я погледнаха и погледът му я успокои много по-силно от думите на Травис. Младата жена не можеше да си обясни как мъжът й долавяше настроенията й, как бе успял да разбере, че копнее за неговата закрила, но веднага се успокои и кимна в знак, че е разбрала всичко, след което се зае отново да разстила платнищата и одеялата.

Но на сутринта откриха, че мулето на Лили е изчезнало.

Травис започна да ругае, а Кейд мълчаливо прехвърли част от денковете от своя кон на двата товарни коня, нагласи одеялото върху гърба на коня си и й подаде ръка.

— Ще яздим заедно.

— Не, първо трябва да се погрижим за Рой и Хуанита. Не съм спокойна за тях. Ще успеят ли сами да преминат тази пълноводна река? — запита тревожно тя и огледа мътните води на реката.

Травис се забави, за да качи Серена на седлото си, и затова чу думите на Лили.

— Тя има право да се тревожи, макар че не ми се искаше да го призная. Аз ще пренеса Серена на другия бряг, но твоят жребец, Кейд, е по-силен и по-висок от моя кон. Най-добре е първо ти да потърсиш брод в мътната река.

— По-надолу има яз за лов на бобри, останал от някакво индианско племе. Там ще бъде по-лесно да преминем реката. — Кейд прегърна Лили през кръста и я качи на коня. — Ще яздиш след мен.

Като приближаваха към брега и слизаха по течението, реката изглеждаше все по-буйна и пълноводна. Лили изгуби вяра, че ще могат да достигнат отсрещния бряг, ако не намерят лодка. Притисна се уплашено към Кейд и се опита да се успокои, но в този миг погледът й попадна върху Рой. Момчето се опитваше да прояви смелост, но лицето му беше пребледняло. Ако нещо се случи на сина й…

Намериха яза, с натрупаните зад него стволове на дървета, довлечени от реката. Мястото беше тинесто, наоколо се въргаляха изпочупени клони. Тук водата беше застояла и мръсна, а откъм отсрещния бряг реката беше по-плитка. На няколко места се образуваха водовъртежи, но течението беше забавено от бента.

Лили слезе от коня и отиде до брега. Травис нагази с коня си във водата, като здраво прегърна Серена. Жената притаи дъх и със свито сърце зачака. Успокои се и въздъхна, едва когато видя Травис на отсрещния бряг.

Кейд вдигна уплашената Хуанита на коня и хвана поводите на мулето й. Лили подаде ръка на Рой, той се качи на своето пони и я погледна изплашено. Пръстите му се свиха и се преплетоха с нейните. Искаше й се да може да му вдъхне повече кураж. Отдавна си мислеше, че със смъртта на Джим светът на момчето се беше объркал непоправимо. Рой се опитваше да се държи като зрял мъж, да подражава на Кейд, но такова пътуване можеше да огъне и най-коравите мъже. Може би трябваше да се съгласи с Кейд и да се укрият в индианското селище под закрилата на баща му, докато свърши тази проклета война.

Когато нагазиха по-дълбоко и водата стигна до коленете й, Лили извика сподавено, но Кейд още по-здраво стисна Хуанита, отпусна поводите на мулето и се опита да задържи коня, който неспокойно въртеше глава. В първия миг мулето се изплаши и шумно изпръхтя, но продължи да гази към песъчливия бряг, затънало до шия в мътните води.

Щом се добра до твърдата земя, Кейд остави Хуанита да се грижи за Серена и двамата с Травис отново нагазиха в реката, за да помогнат на Лили и сина й. Травис поведе товарните коне, а Кейд хвана юздата на понито на Рой. Лили се опита да стисне клепачи. Струваше й се, че всички ще преминат отсреща и никой няма да пострада, ако не ги гледа.

За нещастие бентът неочаквано започна да се огъва и пропуква, а те все още бяха по средата на пътя, в най-опасния и пълноводен участък. Лили чу как Хуанита изкрещя от отсрещния бряг, когато масивната стена се огъна и ручеи вода се втурнаха тъкмо оттам, където те бяха преминали само преди миг. Нивото бързо се надигна и водата заля всичко наоколо. Но Травис и Кейд успяха да удържат изплашените коне и дори ги пришпориха, за да стигнат по-бързо спасителния бряг.

Хуанита нагази във водата и протегна треперещата си ръка към Рой. Кейд веднага скочи от коня и се втурна да помага на Травис да изтеглят тежкотоварните коне, които едва се измъкнаха от новообразувания въртоп. Травис с изненада посрещна намесата му, защото дотогава тревожно се взираше в мътното дъно и не го очакваше, но после се усмихна и яростно задърпа поводите, без да каже нито дума.

Кейд едва бе успял да изтегли по-голямата част от товара на сухо, когато бентът с грохот се продъни зад гърба му и насъбралата се вода рязко се устреми по течението. Лили ахна уплашено и отстъпи към брега. Водата заливаше с бясна скорост брега, влачеше тиня и листа. Нивото непрекъснато се надигаше и тя си помисли, че след минута тази стихия ще я залее и с нея е свършено. От паниката гърлото й се сви и очите трескаво се насочиха към отсрещния бряг, където се бяха скупчили единствените й близки хора. И тогава видя нещо, което никога не бе очаквала. В първия миг й се стори, че й се привижда.

Младият метис се беше хвърлил с коня си в разбунтуваната пяна и с отчаяни усилия се мъчеше да стигне до нея. Това бе истинска лудост. Водата кипеше и стигаше до гривата на жребеца. Всеки миг ще погълне и мъжа, и коня. Но той не изпускаше юздата и непрекъснато пришпорваше сепнатото животно да върви напред.

От водовъртежа едно едро дърво се пречупи надве и се устреми към коня на Кейд. Бентът се разкъса още повече под напора на бляскавите струи и втори дънер заплава към младия мъж. Лили изпищя, като видя как Кейд се заклати застрашително на седлото, за да отблъсне с крак първия дънер, но за щастие не се олюля повече. Като че ли времето замря пред изумения й поглед. Ушите й заглъхнаха, погледът й се замъгли от сълзите и водните пръски.

След минута се стресна от прегръдката му. Тя така и не разбра кога се бе добрал до брега. Само се отпусна в ръцете му, хлипаща и мокра. А той въобще не продума, вдигна я на ръце и я качи на коня си. Трябваше да започнат последното, но най-опасно преминаване.

Този път обаче, Кейд успя да открие по-спокойно място, по протежението на една пясъчна ивица. И сега водата неспокойно струеше от всички страни, но дълбочината бе по-малка и не срещнаха опасни бързеи и коварни вирове.

Когато най-после се присъединиха към останалите, завариха Травис прегърнал двете уплашени деца, а до него Хуанита жално се вайкаше. Въпреки всичко, Травис намери сили да се усмихне.

— Моите поздравления, индианецо! По-добре никой не би могъл да се справи сред тази стихия. Струва ми се, че наистина заслужаваш тази красива лейди.

Кейд изсумтя нещо в отговор и се върна при коня си. Все още оставаха много часове до обеда и трябваше да продължат пътуването.

Привечер Лили усети толкова силна болка в гърлото си, че едва преглъщаше. Разбра, че треската започва, но не посмя да каже на мъжете.

Дъждът поспря, само ръмеше леко, а Лили с последни сили успя да се свлече от седлото, когато мъжете се заеха да разпъват палатката, а децата се опитваха да запалят огън под платнището от бизонска кожа. Праханта бе навлажнена и трудно можеше да се запали огън в тази всепроникваща влага. Жената се опита да направи една крачка и тогава усети как главата й е стегната като с обръч. Всичко се разлюля пред погледа й и едва се добра до близките дървета.

Докато пътуваха на запад, за да заобиколят някаква дива местност, която според Кейд била опасна и прочута като свърталище на бандити, дърветата оредяваха с всяка миля. Виждаха се само сухи храсти, кактуси и недорасли дъбове. Мъжете бяха заети с разпределението на товара и никой не й обърна внимание, затова Лили успя незабелязано да се доближи до един от тези дъбове. Опря изпотеното си чело на ствола му, пое си дъх и болката я отпусна. Събра сили и бавно започна да пристъпва обратно към лагера. Не можеше да остане тук, сама сред тези дървета, защото от изтощение след миг щеше да се строполи върху калната земя и нямаше да може да се изправи.

Рой пръв я забеляза и извика, Кейд веднага дотърча до нея и я прихвана през кръста, след което я довлече до палатката.

— Бързо! Тя цялата гори! Какво лекарство имаш в торбата си против треска? — провикна се той към Травис, сетне я отпусна върху набързо стъкмената постеля от бизонски кожи.

Травис клекна от другата й страна. Тя се опита да се надигне, но не успя, защото Кейд леко я натисна по рамото и й нареди да не мърда, а Травис я сграбчи за ръката и трескаво затърси артерията й, за да измери пулса й.

— Всичко се дължи на проклетия дъжд — изруга той. — От четири дни не е спирал и тя е простинала. И е много изтощена. Бременността е отслабила силите й. Не бива да пътува, преди да се възстанови.

Тя видя как децата се струпаха около Кейд, видя тревогата, изписана по лицата на всичките й близки хора и се опита да ги успокои. Отново се надигна от постелята.

— Не ставай смешен, Травис — изпъшка Лили. — По-добре ми свари горещ чай и ме остави да се оправям сама. Скоро ще се съвзема.

— Изглеждаш много зле и ако не вземем мерки, ще изгубиш детето. Затова лежи кротко и не се опитвай да ми противоречиш. Аз ще ти кажа кога можеш да станеш. — Травис се изправи и веднага нареди на Хуанита да приготви чая, а той започна да рови в торбата с лекарствата.

Кейд смръщи вежди, отмести кичур коса от лицето й я зави с едно одеяло. В този миг се докосна до дрехите й и разбра, че са мокри.

— Веднага трябва да се преоблечеш — заповяда й той и махна с ръка на Рой, за да излязат от палатката.

— Не ме оставяй — прошепна тя.

— Не, първо трябва да се преоблечеш — натъртено повтори мъжът и се зае да й помага да свали окъсаните панталони, които носеше под роклята от еленова кожа. — Ще хвърля в реката тези стари панталони.

— Недей, може да ги закърпя и да ги скъся за Рой — намеси се Хуанита, която тъкмо влизаше в палатката с чаша бренди. Практичната прислужница винаги имаше скрити запаси сред денковете с провизиите. — Водата за чая все още не е завряла. Затова пийни малко от този еликсир. Ще видиш колко ще ти помогне.

Брендито обгори гърлото й, но наистина й помогна да се съвземе. В това време Кейд отново подкани всички да я оставят за малко сама в палатката, за да се преоблече. Лили навлече фланелената си нощница и дългата памучна риза. Гардеробът й бе съвсем оскъден.

— В никой медицински наръчник не пише какво да се дава на бременни жени — оплакваше се Травис, седнал пред входа на палатката и разгърнал някаква книга. До него в тревата лежеше бутилка от универсалното лекарство на професор Манголини. — Добре че никога не съм чувал горещият пунш да е навредил някому, а моето лекарство всъщност е със същите съставки. Само трябва да го сгрея или по-добре да го смеся с горещ чай.

Лили погледна косо Хуанита, която се закиска и дори успя да накара и Лили да се усмихне. Навън Травис дочу кикотенето и се провикна:

— Какво ти става, Хуанита, нима и ти искаш да опиташ от лекарството ми?

Сега прислужницата се разсмя с пълна сила. Като влезе в палатката, Кейд ги завари и двете да се превиват от смях, дори и малката Серена се хилеше, макар и да не разбираше кое е толкова смешно.

— Хей, професоре, не знаех, че твоето лекарство има такава чудодейна сила. Ще имаш ли малко и за нас двамата с Рой?

Последва още един дружен смях, а Лили дори се разхълца. Едва не разля остатъка от брендито в чашата.

— Хуанита, моля те, налей ми още малко. Явно в Тексас не може да се живее без някоя и друга чаша бренди.

Кейд рязко се протегна, помириса чашата и промърмори:

— Хм, че и аз имам една скрита манерка в торбата си, пълна с това лекарство.

Травис побърза да грабне чашата от дланта му.

— Само това ни липсва — да се разправяме с пияни индианци. Побързай с чая, Хуанита. Ще го изпие, дори и да не е съвсем горещ.

Лили се засегна от думите му и се надигна, като опря ръка на лакът. Видя как мургавото лице на младия метис пламна, но никой, освен нея не забеляза как челюстта му се стегна. Прикри раздразнението си. Младата жена затаи дъх в очакване на избухването му.

Но Кейд само рязко скочи на крака и излезе от палатката.