Патриша Райс
Тексаската Лили (32)

Глава тридесет и първа

— Какво можем да направим? Та той е луд — уплашено прошепна Хуанита, докато се прокрадваха към задния двор, където крясъците на животните заглушаваха думите им.

— Не разбираш ли, че нямаме друг избор? — Лили потърси с поглед конете, с които бяха пристигнали от нейното ранчо, но дворът беше изпълнен с буйните жребци на групата, доведена от Рикардо.

Хуанита не знаеше какво да й отговори. Затова реши, че трябва да помогне на господарката си и двете жени откриха мулетата и понитата, след което ги изведоха от задния двор. В душите им се спотайваха мрачни предчувствия. Рой ги чакаше при вратата на вътрешната ограда, с набързо събрания багаж и хамутите, откраднати от оборите на Антонио де Суела. Увита в одеяло, Серена спеше на близката пейка.

Поне небето се беше прояснило през нощта и студеният вятър беше стихнал. Лили се опасяваше, че ще има стража около конете, но Рикардо очевидно бе прекалено уверен в силата си, за да хаби хората си за охрана зад стените на хасиендата. Затова най-трудната задача оставаше голямата врата, край която винаги дежуреха двама пазачи.

Хуанита лесно откри как може да се преодолее тази трудност. Скри се в сенките покрай високата стена на имението и пропълзя към мъжа, който пазеше ключа за масивната врата. Успя да го подкупи с една от сребърните гривни, които й бяха останали като подарък от Травис. Вратата се разтвори и те поеха към прерията.

В началото пътуването се оказа лесно. Лили очакваше, че предимствата на изненадата са на нейна страна. Мъжете никога не очакват две жени и две деца да дръзнат да напуснат стените на хасиендата, зад която бяха намерили сигурна защита в тези смутни времена. Освен това младата жена беше напълно уверена, че Рикардо ги счита за свои пленници, заедно с Антонио де Суела. Пазачите, охраняващи денонощно вратите и стените, не вдъхваха съмнение у него, затова Рикардо бе тъй самоуверен и с това улесни бягството на Лили и децата.

Докато яздеха сред изпълнената с опасности нощ, двете жени и двете деца нямаха друг водач, освен бледата луна и звездите. Лили избягваше да се замисля за рисковете, които ги очакваха, когато разгневеният Рикардо щеше да изпрати преследвачи по следите им.

 

 

21 април 1836 г.

По пладне слънцето безмилостно напичаше дебелите листа на магнолиите. Зловонната миризма на гниещи листа от дърветата, съборени от бурята в блатата, дразнеха обонянието на войниците, които търсеха убежище в гората.

— Проклетата армия на Санта Ана е по петите ни, а Хюстън нищо не предприема! Какво чака още?

— Трябва да тръгнем на зазоряване и ще ги изненадаме, преди да се събудят. До гуша ми дойде от това криене в храстите. Време е да ги нападнем!

Кейд яздеше мълчаливо и се вслушваше в неспирното мърморене на бойците от двете му страни. Тревожният му поглед непрекъснато обхождаше хоризонта в очакване на неприятеля. Лагерът на враговете бе съвсем близо зад ниския хълм, само на една миля оттук. На сутринта мексиканската армия ги посрещна зад набързо изкопаните окопи. Към обед започнаха да пристигат подкрепленията им. И сега, след пладне, мексиканският лагер затихваше в следобедна дрямка под безмилостното слънце на Тексас. Виждаха се само няколко изправени фигури, но повечето от мъжете бяха заспали непробудно след тежкия преход през нощта.

Кейд също беше изтощен от среднощния поход, изпълнен с непрекъснато озъртане да не попаднат на вражески патрули. Жадуваше най-сетне да започне тази битка и всичко да свърши час по-скоро. Никога не бе убивал и сега не искаше да вдига оръжие срещу някого, когото въобще не познаваше. Някъде в душата му бе заседнало неизкоренимо убеждение, че е противно и жестоко да се отнема така безсмислено човешкия живот. Именно на това вродено благородство на характера му Рикардо дължеше живота си. Но в този миг младият мъж осъзнаваше, че трябваше да се сражава заради Лили, заради бъдещето на децата си. Между миналото и настоящето бе издълбана непреодолима бразда. Той никога не е бил страхливец. Умееше да се сражава, без да се щади. Не знаеше само дали ще намери сили да убива.

Мислите му отново се върнаха към онзи ден, когато се сблъска с Рикардо. Спомни си за гърмящата змия. За всички щеше да е много по-добре, ако тогава бе убил Рикардо. Но дори и тогава, преди да научи от проповедниците основната истина на християнското милосърдие, че трябва да обичаш дори и враговете си, Кейд с неохота възприемаше мисълта за насилствена смърт. Ако Рикардо бе ритнал кутията, в която бе скрита гърмящата змия, вината щеше да бъде негова, а не на Кейд.

И сега, сред нагорещения храсталак, застинал в очакване на заповедта за атака, младият мъж не можеше да се примири с ужасяващата мисъл, че трябва да пролива кръвта на напълно непознати мъже. Тези войници в противниковия лагер сигурно имат причина, за да са тук, въоръжени до зъби. Обаче другарите на Кейд не споделяха миролюбивите му възгледи. Напоследък всички, до последния войник, се бяха ожесточили до неузнаваемост. Кръвопролитията в Голиад и форт Аламо бяха ужасяващи, безчовечни, а генерал Санта Ана си бе заслужил да плати с живота си за своите престъпления. Ако сега не победят, войската на Хюстън също ще бъде избита до крак. Кейд разбираше това. Но в сърцето си копнееше да бъде у дома, при Лили и децата, вместо да дебне като подгонен звяр всяка следа по горските пътеки.

Беше оцелял в продължение на тридесет и две години. Искаше му се да живее още дълго, искаше да направи още толкова много. Искаше да гради планове за бъдещето, за живота със семейството си, а не да замисля хитроумни военни засади, чиято единствена цел е да сеят смърт. Лили бе първата жена, която успя да го накара да се почувства полезен и желан, а ето че трябваше да се разделят и да се превърне в жалък убиец, който по нищо не превъзхожда останалите войници, изкаляни и уморени, с очи, налети от мъст и омраза. Безсмислието на войната беше очевидно, но Кейд нямаше избор, защото не можеше да изостави другарите си.

Погледна към Травис, който нервно пушеше саморъчно свита на руло пура. В сравнение с Кейд, Травис имаше много по-скромен опит в боравенето с оръжие и също ненавиждаше тази мръсна война. Травис не притежаваше земя, но ето че бе готов да се сражава за някаква неясна кауза. Явно всички са си загубили ума.

С всеки изминат ден ставаше по-лошо. Споровете сред войниците ставаха все по-ожесточени. Хюстън от седмици спеше само по няколко часа. Затова сега никой не можеше да си обясни защо тъкмо тази сутрин бе решил да поспи малко повече. Травис прошепна думата „опиум“, която даваше отговор на много от въпросите на озлобените войници, но може би всичко се дължеше на преумората. Все пак Кейд не можеше да си обясни как един генерал може да спи, когато врагът е разположил лагера си на един изстрел разстояние.

През одрипавелите редици премина въздишка на облекчение, когато генерал Хюстън се събуди, но след като изминаха няколко часа, а той не предприе нищо, отново се понесе недоволно мърморене. Почистиха пушките до блясък. Двете оръдия отдавна бяха заели позиции за стрелба. Мъжете дори държаха целите на прицел, но заповедта да открият огън все още не идваше.

Когато под палещото слънце в неприятелския лагер замряха всички признаци на живот, а само песента на птичките нарушаваше плътната тишина, Кейд инстинктивно усети, че нещо ще се случи. Запита се дали пък генерал Хюстън не изчаква да пристигнат подкрепленията отвъд реката, но войниците повече не можеха да чакат. През гъсталака от магнолии и пищни тропически храсти като слаб полъх на вятър се разнесе одобрителен шум. Най-после беше дошла заповедта да нападнат врага.

Кейд се озова в авангарда. Заедно с още петнадесетина мъже теглеше първото оръдие на предна позиция. Гората свърши и групата представляваше отлична мишена за неприятеля. Но за щастие никой от противниковия лагер не ги забеляза. Удивен от невероятното лекомислие на мексиканците, които въобще не си бяха направили труда да поставят постове, Кейд и другите войници от групата дотътриха оръдието на двеста метра от края на лагера, след което всички се качиха на конете. Основната група от войските на Севера още не бяха пресекли опасната открита местност, когато проехтяха първите изстрели.

По-късно, когато научи за зверствата, които войниците на генерал Хюстън си бяха позволили спрямо сразените мексиканци като отмъщение за кървавите наказания върху северняците край форт Аламо и Голиад, Кейд изпита благодарност към Бога, че беше един от първите, които бяха ранени в това безмилостно сражение. Но в мига, в който падна от коня си, се почувства дълбоко нещастен. Каза си, че загива и една-единствена мисъл прониза като нож пламналия му мозък: Лили! Никога нямаше да потъне отново в нежните й обятия. Никога нямаше да чуе смеха на нероденото им дете… Дали ще си намери мъж, който да я заслужава? Дали ще имат край страданията на любимата му жена?

Войниците като лавина се понесоха около падналия метис, а болката раздра рамото му и заслепи съзнанието му. Неистови крясъци раздираха въздуха. Кейд от дете бе приучен да бъде сдържан и достоен воин, а ето че бе попаднал във вихъра на океан от насилие и смърт. Кръвта бликна от рамото му и той разбра, че скоро ще изгуби съзнание. Опита се да се изправи, но не успя. Още веднъж се надигна с последни сили и отново се строполи на земята. Яркото слънце започна да угасва пред премрежените му очи, като че ли здрачът бе надвиснал над обезумелите войници.

Чу някакви яростни ругатни, по-близо от писъците, изстрелите и гърмежа на снарядите. Болката неумолимо вцепеняваше тялото му и вече не можеше да мисли за нищо друго. Никой не му обърна внимание, а кръвта му продължаваше да изтича. Може би в последния си миг хората се досещат за райските врати или за езическите тотеми на племето си, но Кейд не мислеше за нищо друго, освен за Лили.

Странно беше, че двадесет години от живота му бяха посветени единствено на борбата за оцеляване, а сега издъхваше с мисълта за жената, която бе по-ценна за него от всичко на света.

Но тя го беше намразила, защото я беше изоставил така безсърдечно. Сигурно никога няма да му прости… Младият мъж затвори очи и в унеса от загубата на кръв си представи как потъва в нея. Не можеше да го мрази тялото й, което потръпваше с всеки свой нерв при най-лекия допир на ръцете му…

— Проклето индианско копеле! Не искам аз да съм този, който ще трябва да съобщи на Лили за смъртта ти. Трябва да те измъкна от този ад, ако ще и това да бъде последното, което ще направя в объркания си живот.

Битката се развихряше все по на запад, стигна очертанията на неприятелския лагер и дори заля равнината отвъд него. Мексиканците отчаяно търсеха убежище в рововете около близката река. Гъстата трева беше осеяна с трупове. Травис бързо посегна към торбата на седлото си и измъкна една своя риза, за да я накъса на ивици. Трябваше на всяка цена да спре кръвоизлива. Иначе приятелят му неминуемо щеше да издъхне, преди да падне мракът над окървавената равнина.

 

 

Изминаха няколко седмици. Кейд се събуди в някаква мрачна колиба. Рамото го болеше страхотно. Едва успя да се надигне на лакътя на здравата си ръка и с отпаднал глас запита своя спасител:

— Какво искаш да кажеш с думите, че я няма? Къде, по дяволите, може да е отишла? Този глупак, който донесе вестта, не е разбрал и сега го е срам да си признае.

Но въпреки гневните си думи Кейд знаеше защо Лили не е останала в хасиендата. Нали това бе неговият дом, но не и нейният.

Травис не се разтревожи от думите и спокойно надигна манерката с вода, която беше приготвил за своя пациент. Водата се спусна по засъхналото му гърло и той въздъхна, преди да отговори на упреците на Кейд. Този неблагодарен полуиндианец се оказа един от най-мъчните му и твърдоглави пациенти.

Освен това трябваше му кратка пауза, за да обмисли отговора си. Травис съзнаваше, че ако разкрие цялата истина пред Кейд, упоритият метис ще скочи от леглото и ще се метне на коня си. Не можа да измисли някаква по-убедителна лъжа, не можеше и да се отърве от настойчивото му любопитство, като му спести част от истината. Той самият бе склонен веднага да се метнат на седлата и да препуснат по следите на Лили, но местността му беше напълно непозната и първо трябваше да си намерят опитен водач.

— Този пратеник наистина е намерил хасиендата. Сигурен съм, че не ни лъже. — Травис остави черпака. Трябваше да почака, докато метисът се успокои, за да разговарят разумно.

Кейд също го чакаше, без да го изпуска от погледа си.

— Рикардо е в хасиендата.

Кейд се надигна от леглото и отметна одеялото. Беше чисто гол, но това не го смущаваше.

Травис го гледаше спокойно, докато Кейд се опитваше да се изправи и се опря на стената, за да не се строполи обратно върху леглото. След падането от коня коляното го болеше и сега едва стъпваше на левия си крак. Успя да се закрепи, но разбра, че няколко седмици нямаше да може да ходи.

— Нашият човек или този глупак, както току-що го нарече, не е повярвал на думите на Рикардо, затова е поразпитал наоколо.

Кейд не обърна внимание на сарказма в думите на Травис, защото се беше напрегнал, за да стигне до масата, където беше оставена торбата, която той винаги носеше на седлото си. Облегна се на масата, стисна зъби, за да преодолее болката в лявото си коляно, и отвори торбата. Но не успя да извади дочените си панталони и погледна ядосано към приятеля си.

Травис сви рамене и продължи:

— Никой наоколо не е видял група, съставена само от жени и деца. Никой не знае къде може да са отишли. Хората около хасиендата предполагат, че дядото се е разболял и не излиза от стаята си.

— Предполагат ли?

— Рикардо не е повикал от града лекар или свещеник, а само един адвокат. — Травис стисна зъби, за да не избухне, и побърза да излезе навън от колибата. Не искаше да причинява нови страдания на Кейд. Все още не можеше да отгатне какво ще реши младият метис. Винаги му беше трудно да предвижда решенията на Кейд. Двамата мъже се различаваха по много неща. Травис се беше сближил дори и с Хуанита и Серена. За разлика от Кейд, той винаги ценеше сърдечността в отношенията между хората. Ето че сега му липсваше дори старият Ефраим. Не се вълнуваше от проклетите разправии за ранчото и добитъка или каквото и да е там, заради което мъжете проливаха кръвта си в прерията. Стигаше му да чува бърборенето на Хуанита, смеха на Лили и на Рой. Нека Рикардо си вземе проклетата хасиенда. Травис искаше само да вижда около себе си прелестните усмивки на жените и да чува смеха на децата.

Страхуваше се, че Кейд не мисли като него. През последните седмици той разбра, че Кейд държи много повече на испанските си родственици и на хасиендата, отколкото беше признавал през всичките месеци, които прекара в ранчото на Лили. Когато метисът не беше разгневен, с въодушевление говореше за промените, които ще направи в хасиендата. Но когато започваше поредният пристъп на треската, той проклинаше Рикардо, ругаеше всичко, което можеше да му се изпречи на пътя, за да стане господар на имота на дядо си. От грозните псувни в душата на Травис пролазваше хлад. Оказваше се, че зад стоически сдържаното лице на Кейд се крие много омраза и копнеж. Затова сега не искаше да мисли за решението, което Кейд щеше да избере. Много по-приятно му беше да мисли само за Лили и нейното ранчо.

Когато Травис се върна в колибата, Кейд се беше облякъл и проверяваше пушката си. Метисът вдигна глава и го попита:

— Готов ли си да тръгваме?

Травис се замисли. За Кейд щеше да бъде истинско мъчение, ако тръгне на дълъг път в това окаяно състояние. Не беше изминала дори една седмица, откакто треската го повали на леглото. Рамото му не беше заздравяло и не можеше да държи здраво юздата на коня си. Но въпреки всичко метисът беше готов да потегли още в този момент. Очевидно мъката в сърцето му не му даваше и за миг покой.

— Ще тръгнем, едва когато възстановиш силите си — усмихна се Травис.

Когато преди три седмици настигнаха войските на генерал Хюстън, никой не си направи труда да ги запише като доброволци, нито пък сега бяха освободени със заповед от военна служба. Травис знаеше, че всеки ранен заселник в Тексас имаше право да се прибере в ранчото си, стига да намери сили или да не го нападнат по пътищата. След кръвопролитната битка, в която Кейд бе ранен, на полето останаха труповете на повече от шест хиляди мексиканци, докато жертвите на северняците бяха много по-малко. Повечето от пациентите на Травис бяха мексиканци, пленени след сражението. Самозваният лечител положи много усилия, за да почисти раните им и да облекчи страданията им, но в много случаи беше напълно безпомощен.

Обаче най-много грижи му създаваше Кейд. Рамото беше разкъсано още при първия залп на оръдията на мексиканците и беше изгубил много кръв, преди Травис да го намери. Изминаха две седмици, преди младият метис да започне да оздравява. Затова дори и днес се безпокоеше кога приятелят му ще се възстанови напълно.

Травис с тревога следеше как Кейд се клатушка на седлото. Как, по дяволите, ще може да го опази, щом е решил да намери Лили с цената на всички усилия?

А останалите? Травис се опитваше да не мисли за тях. Знаеше, че Лили е жена със силен характер. Дори и другите да не оцелеят, тя ще съумее да се спаси. Но останалите… Не искаше да споменава имената им, но като че ли виждаше изпълнените със страх очи на децата, като че ли чуваше техните писъци. Знаеше какво ги измъчва, но не знаеше как да им помогне.

Затова се реши да тръгне с Кейд, като изостави другите ранени войници. Майското слънце сгряваше прерията и сега ранените по-лесно можеха да се грижат за прехраната си и за раните си. Кейд беше единствената надежда на Травис да намерят Лили и децата. Господи, та той вече мислеше за тях като за свое семейство! Затова щеше да направи всичко, което бе по силите му, за да опази проклетия метис.

Но това не се оказа лесно. Кейд се стараеше да бърза колкото може повече и често се изтощаваше до предела на силите си. Двамата мъже яздеха и след свечеряване, докато Кейд можеше да се държи на седлото. Щом спираха да пренощуват, задъханият Кейд веднага лягаше на земята и повече не можеше да се надигне чак до сутринта. Не можеше да ходи на лов и затова се задоволяваше само да хапне някой оскъден залък от храната, която Травис предвидливо бе взел с тях при тръгването им от лагера на Хюстън. Една нощ трябваше да прегазят някаква река. Кейд беше паднал от коня в студената вода и трябваше да пълзи до другия бряг, когато Травис най-сетне го настигна, качи го с много усилия и още повече ругатни на седлото, привърза го с въжето и едва тогава продължиха напред.

Затова сърцето на Травис се изпълни с искрено облекчение, когато най-сетне попаднаха на пътя към ранчото на Лили. Наистина този път водеше към Сан Антонио, но минаваше покрай ранчото на Лили. Ако тя е можела свободно да избира накъде да върви, непременно би тръгнала към ранчото си и скоро всички щяха да се съберат след толкова дълга и мъчителна раздяла.

Като че ли същите мисли занимаваха и Кейд, защото пришпори коня си, щом видя в далечината очертанията на дърветата, зад които трябваше да се покаже къщата. Младият мъж се приведе над гривата на коня си и с последни усилия се вкопчи в нея, за да не падне на земята. Двамата мъже препускаха към дърветата под полегатите лъчи на залязващото слънце.

В първия миг не повярва, че от къщата са останали само опожарени развалини. Все още се крепяха три прозореца, но през тях не се виждаше никаква светлина. Травис скочи от коня и се изправи, готов да се притече на помощ на приятеля си, който политна на седлото, обзет от отчаяние при вида на мрачната гледка. Наоколо цареше пълна тишина и всичко потъваше във вечерния мрак. Отникъде не се чуваше детски смях. От кухненската пристройка не ухаеше на топъл хляб. Една врата проскърцваше, люлееща се от вятъра. В градината, отглеждана от Лили с толкова много любов, тук-таме се виждаше някой самотен стрък. Никой не ги посрещна на прага с радостна усмивка.

Трябваше да очакват това, след като бяха зърнали разпилените останки от фургона, но въпреки това влязоха вътре и започнаха да търсят някакви следи от Лили и децата. От вътрешността на къщата беше изнесено всичко, което би представлявало някаква ценност. Дори и обгорелите при пожара бебешки дрешки бяха изчезнали. По лавиците се стелеше прах. Само масивната маса, на която толкова пъти бяха вечеряли, стоеше на мястото си, напукана от дъжда и вятъра.

Кейд се изправи на мястото, където някога се намираше вратата към спалнята им, където бе прекарал най-щастливите мигове от живота си. Дюшекът бе изтърбушен от нечия безмилостна ръка, очевидно при търсене на скрито съкровище. Рамката на леглото и масичките липсваха, може би нацепени за подпалки. Порцелановият умивалник и глинената кана, изписана с красиви рози, се въргаляха изпочупени на мръсния под. Елегантното огледало на Лили бе надупчено от изстрели.

Кейд бе силен, горд мъж. Досега нищо не го бе сломило, но сега усещаше, че сълзите всеки миг ще рукнат. Олюля се като зашеметен от внезапен удар, облегна се на напуканата рамка на вратата и стисна зъби до болка, за да не изреве като ранен звяр. Сред тези обгорели стени все още кънтяха страстните призиви на Лили. Като че ли чуваше как се разнасят звуците на флейтата й. Искаше да я опази от всичко, за да бъде щастлива, за да се отдаде на любимата си музика. Искаше да постави света в нозете й. Искаше…

Всичко това бе отминало безвъзвратно и никога нямаше да се върне.

Това бе тъжната равносметка на войната. Всичко, което тя притежаваше, се бе превърнало в куп развалини. Каква жалка утеха за ласките, с които го бе ощастливила през тези тъй кратки месеци. Кейд притвори вратата и бавно се отдалечи.

Лили беше посветила живота си на него. Той бе уверен в това така, както знаеше, че никога няма да достигне звездите. Ако Лили е оцеляла, ще оцелее и той. Но в противен случай ще се превърне в бледа сянка на онзи великолепен мъж, с който Лили винаги се гордееше. Защото не можеше повече да живее без нея.

Обърна се и бавно тръгна към коня си, без да обръща внимание на протестите на Травис.