Крейг Ръсел
Братът Грим (53)

52.

21:30 ч., четвъртък, 22 април

Управление на полицията, Хамбург

Фабел стоеше пред дъската, облегнат на масата пред нея. Гледаше дъската, но не виждаше на нея това, което искаше, което трябваше да види там. Само Вернер беше в кабинета и седеше до ъгъла на масата. Широките му рамене бяха увиснали и бледността на лицето му подчертаваше раната на главата му.

— Май трябва да кажеш, че денят си го биваше — подхвърли Фабел. — Като за пръв ден на работа…

— Нищо ми няма — каза Вернер не много убедено.

— Ще се видим утре.

Фабел го изгледа, докато излизаше, и се обърна към дъската. Убиецът беше писал, че Якоб Грим е черпел фолклорна мъдрост от Доротея Фиман. Че и той бил имал подобно преживяване. С кого? Кой му е разказвал приказките?

Фабел разгледа снимките на Вайс, Олсен и Фендрих, които беше забол на дъската. Старици. Майки. Вайс е имал влиятелна майка-италианка. Не знаеше нищо за родителите на Олсен, но Фендрих със сигурност е имал близки отношения с майка си до смъртта й — малко преди да започнат убийствата. Вайс и Олсен сякаш попадаха извън спектъра на подозренията на комисаря, така че оставаше само Фендрих. Но като се вгледаш в него подробно, това губеше всякакъв смисъл. Фабел погледна тримата мъже. Те се различаваха един от друг до възможно най-голямата степен. И май никой не беше истинският. Фабел усети, че до него стои Ана Волф.

— Здравей, Ана. Свърши ли с Олсен? — попита той.

Ана нетърпеливо поклати глава и протегна снимката на последната жертва, безокия Бернд Унгерер.

— Има връзка. — Гласът й беше изпълнен с контролирано вълнение. — Олсен разпозна Унгерер. Познавал го е.

Олсен още седеше до масата в стаята за разпити, но държанието, езикът на цялото му тяло бяха променени. Беше нетърпелив, почти агресивен. Адвокатът му изглеждаше доста унил. В края на краищата те бяха притискани от дребната неотстъпчива Ана Волф почти четири часа.

— Разбирате, господин комисар, че в опита си да помогне на разследването ви моят клиент рискува да си навлече нови обвинения.

Фабел кимна нетърпеливо.

— Нека просто чуем какво има да ни каже господин Олсен за отношенията си с господин Унгерер.

— Не съм имал никакви отношения с Унгерер — каза Олсен. — Само съм го виждал два-три пъти. Беше търговски посредник. Мазник, мижитурка.

— Къде си го виждал? — попита Ана.

— В Бакщубе Албертус. Продаваше наистина хубаво италианско пекарско оборудване. Майсторски направено. Висеше около Маркус Шилер с месеци, като се опитваше да го убеди да си купи нови фурни. Двамата с Шилер се разбираха добре — две мазни копелета заедно. Унгерер винаги водеше Шилер на платени от фирмата му обеди и разни такива. Обаче беше сбъркал адреса. Думата и парите за всичко имаше жената на Шилер, а доколкото можех да съдя — и цялата решителност.

— Точно къде и кога си го виждал?

— Само два-три пъти, когато вземах Хана от пекарната.

— Май си насъбрал доста сведения за него от две-три зървания.

— Хана ми говореше за него. Той винаги й правеше мили очи. При всяко посещение. Беше женен, но му се носеше славата на сваляч. Долен мръсник, както го наричаше Хана.

— Никога ли не си говорил с него?

— Не съм. Щях… да му кажа две-три кротки приказки, ако ме разбирате. Но Хана каза да го зарежа. Пък и вече беше се оплакала от него на шефа си.

— Но Хана не е имала нищо общо с него нито на работа, нито навън?

— Не е имала. Казваше, че мравки я полазвали, когато не свалял очи от нея. Знайте, че докато съм жив, няма да разбера разликата между Унгерер и Маркус Шилер. И двамата — лигави гадняри. Но Хана може да е видяла нещо.

Фабел, който досега беше оставил само Ана да разпитва, се наведе напред на стола си.

— Петер, ти си връзката между трима от пет убити. — Той разрови снимките на масата и сложи пред него снимките на Паула Елерс, Марта Шмид и Лаура фон Клостерщад.

— Познаваше ли някоя от тях?

— Манекенката. Познавам я. Тоест знам за нея, че е известна и така нататък. Но иначе не. Не знам нищо друго за тях.

Фабел го наблюдаваше, докато говори. Или казваше истината, или беше хитър лъжец. А Олсен не беше чак толкова опитен. Комисарят благодари на двамата и нареди да върнат Олсен в килията.

Имаха свързващо звено. Най-после имаше линия, която можеха да следват. Безсилието идваше от неспособността да намерят следващо звено — онази връзка, която би ги приближила към преследвания обект.

Фабел се обади на майка си. След минутен разговор я помоли да извика Сузане. Обясни, че й е изпратил писмото в Института по съдебна медицина, но й го разказа по телефона, като наблегна на споменаването на Доротея Фиман и на подписа, и й предаде какво беше казал Вайс и за двете.

— Това е възможност, мисля — каза Сузане. — Може майка или някоя друга стара жена да е — или да е била — доминираща част от обкръжението на убиеца. Но също така подписът би могъл да подсказва, че и брат е играл съществена роля в живота му и сега той я прехвърля върху Вайс. Ще разгледам писмото подробно, когато се върна, но не мисля, че ще измъкна от него още кой знае какво. — Тя замълча. — Добре ли си? Май си уморен.

— Ами просто съм зациклил в дълго шофиране и почти никакъв сън. Ти добре ли прекарваш?

— Майка ти е страхотна. А с Габи наистина се опознаваме все повече. Но ми липсваш.

Фабел се усмихна.

— Ще се видим в сряда.

Фабел остави слушалката и се обърна към Ана, която се усмихваше съзаклятнически с изражение: „О, гаджето!“. Фабел не обърна внимание на тази усмивка.

— Ана… — Тонът му беше замислен, сякаш въпросът още не беше ясен, когато заговори. — Знаеш ли как е умряла майката на Фендрих?

— Да.

— Как разбра?

— Ами той ми каза. Не съм проверявала официално… Така де, защо ще лъже? — Ана замълча, замисли се и после нещо проблесна през умората в очите й. — Ще проверя, шефе.