Крейг Ръсел
Братът Грим (24)

23.

13:10 ч., сряда, 24 март

Букстехуде, Долна Саксония

На Фабел и Вернер им отне само половин час, за да стигнат до Букстехуде. Небето беше просветляло и вече къпеше градчето в ярка светлина, но сърдит вятър все още плющеше и дърпаше шлифера на Фабел, докато вървяха от колата към малък ресторант на Вестфлет в старата част на градчето. Букстехуде приличаше на малък холандски град, който някак си е избутан на изток, докато едва не се е сблъскал с Хамбург. Река Есте се разделяше на Източна и Западна, когато протичаше през старата част на града, където беше вкарана в канали и увенчана с половин дузина мостове в холандски стил. Дори зданието, в което беше ресторантът, изглеждаше сякаш присвило рамене, за да се промуши между съседите си, и Фабел предположи, че е гледало над каналите и мостовете най-малко два века.

Когато влизаха с колата в градчето, нещо друго отекна в съзнанието на Фабел: дори имената на улиците — „Път Братя Грим“, „Път Червена шапчица“, „Път Спяща красавица“ — сякаш се бяха съюзили, за да му напомнят за тъмните тонове, които се спотайваха в сенките на това разследване. Щом чуеше да се споменават Братя Грим, той си представяше Якоб Грим като онзи в книгата на Вайс. Уважаваната и влиятелна историческа фигура беше изместена от измислено педантично чудовище. Теориите на Вайс сякаш влизаха в действие.

Седяха до прозореца и гледаха над канала Флет Хавен, обточен с дървета и бели огради, и над Остфлет. Малък речен товарен платноход от деветнадесети век беше закотвен на показ и многоцветните му знаменца се развяваха и шляпаха неуморно от постоянния вятър. Фабел погледна менюто и си поръча салата с риба тон и минерална вода. Вернер на свой ред проучи цялото меню и чак тогава поиска свински шницел и каничка кафе. Фабел се усмихна при мисълта как този дребен акт на щателност демонстрира толкова ясно разликата между тях. Като полицаи. Като хора. Като приятели.

— Чета тази книга — каза Фабел на Вернер, но не откъсваше поглед от прозореца, като гледаше как вятърът дразни стария платноход със спомени от миналото във флотата на Евер, когато е возил чай, брашно, дървен материал по водните пътища на северна Германия. — От някой си Герхард Вайс. Нарича се „Пътят на приказката“. Тя е за Якоб Грим — всъщност не е, но е изцяло за убийства, базиращи се на вълшебните приказки на Грим.

— Глупости. Има ли връзка?

Фабел отвърна поглед от прозореца.

— Не знам. Малко прекалено близо е, за да се чувстваме удобно, не мислиш ли?

— Да, бих казал. — Вернер остави кафето си и се намръщи. — Защо не ми каза по-рано?

— Започнах да я чета едва снощи. А научих за нея по чиста случайност. Тя беше само далече по ръба на цялата тази история, но сега, когато започнах да я чета…

Лицето на Вернер подсказа, че Фабел е пропуснал лесна топка.

— Трябва да се понавлезе в нея, ако ме питаш. Доколкото знам, нашият убиец може би следва пътя си по тази книга, а не по приказките на Братя, немски предания и другите писания, събрани от братята.

— Сериен убиец, който се ръководи от учебно ръководство? — В смеха на Фабел имаше горчив оттенък. — Мисля, че е възможно.

— Ян, знаеш, че ще се наложи да проверим тоя тип, автора…

— Вайс. — Фабел попълни празнината. Обърна се и пак се загледа в платнохода. Такива корабчета са товарили стоката си по реките и каналите още отпреди Якоб и Вилхелм Грим да са пътували по Германия, за да събират приказки, легенди и митове. А преди тях други кораби са се срещали тук и са разменяли стоки, когато тези приказки, легенди и митове за пръв път са получавали гласност. Древна страна. Древна страна и сърце на Европа — така бащата на Фабел беше му описал Германия, когато беше дете. Място, където нещата се чувстват по-остро, преживяват се по-силно, отколкото навсякъде другаде. — Ще го проверя — каза Фабел накрая.

Контрастът с вилата на Шилер беше абсолютен. Семейство Грюн живееше в покрайнините на Букстехуде в апартамент под наем в блок с шест квартири. Блокът, земята около него и апартаментът на Грюн бяха чисти и добре поддържани. Но когато Фабел и Вернер се присъединиха към господин и госпожа Грюн и осемнадесетгодишната сестра на Хана Лена във всекидневната, изглеждаше, че капацитетът на жилището е надвишен.

Не само апартаментът контрастираше с обстоятелствата от последния разговор на Фабел. За разлика от Вера Шилер, чувството за загуба тук беше неподправено и мигновено. Фабел не можеше да не направи и друго сравнение: със семейство Елерс, които помислиха, че са намерили изчезналото им дете мъртво, и откриха, че са станали жертва на недопустима измама. За разлика от тях, семейство Грюн поне може дадат воля на огромната си скръб. А и имаха тяло, което да погребат.

Ерик Грюн беше едър здравеняк с рошава пепелноруса коса, ни най-малко не оредяла на неговите петдесет и две години. У жена му Аня и дъщеря му имаше следи от красотата на Хана, но в по-малка степен. И тримата отговаряха на въпросите с оловна учтивост. Беше ясно, че искаха да помогнат, но също така беше очевидно, че от тях не може да се научи кой знае какво. Хана не им беше разказвала за по-голямата част от живота си в Хамбург, освен че се е надявала скоро да получи договор като манекен. Казала им, че междувременно е добре в Бакщубе Албертус и очаквала скорошно повишение. Фабел знаеше от Бийдермайер, че това е лъжа. Стана му ясно, че Хана е поддържала връзка със семейството си, но контактите им са били ограничени и тя е пазела за себе си много от новото в живота й. Фабел се чувстваше неудобно, едва ли не виновен, когато трябваше да разкаже обстоятелствата около смъртта й: че е имала връзка с шефа си и че той е другата жертва. Наблюдаваше реакциите им. Шокът на госпожа Грюн беше истински, както и жестокият срам, помрачил изражението на господин Грюн. Лена просто заби поглед в пода.

— А имала ли е други приятели? Имало ли е сред тях някой по-особен? — Когато зададе този въпрос, Фабел усети напрежение между тримата.

— Нямаше по-особен. — Отговорът на господин Грюн беше малко прекалено бърз. — Хана беше придирчива. Не създаваше сериозна връзка с никого.

— А господин Шилер? Споменавала ли е някога за връзката си с него?

Отговори госпожа Грюн.

— Господин Фабел, искам да знаете, че не сме възпирали дъщеря си да се забърква с… женени мъже.

— Значи Хана не е обсъждала това с вас.

— Не би посмяла — каза господин Грюн.

На Фабел му беше ясно, че дори в смъртта си Хана си беше навлякла ужасния гняв на баща си. Питаше се доколко ужасен е бил този гняв, когато Хана е била още дете, и доколко той е допринесъл за свеждане до минимум на контактите със семейството й.

Когато излизаха, Фабел и Вернер изказаха своите съболезнования за втори път. Лена каза на родителите си, че ще изпрати полицаите. Вместо да им каже довиждане на вратата, тя мълчаливо ги поведе надолу по общото стълбище на блока. Спря се във входното антре и когато заговори, гласът й беше тих, почти заговорнически.

— Мама и тати не знаят, но Хана имаше връзка. Не с шефа си… преди това.

— Той имаше ли мотор? — попита Фабел.

Лена леко се изненада.

— Да… Да, всъщност имаше. Вие знаете за него?

— Как се казваше той, Лена?

— Олсен. Петер Олсен. Живее във Вилхелмсбург. Той е мотоциклетен техник. Мисля, че си има свой сервиз. — Светлосините очи на Лена се замъглиха. — Хана харесваше приятелите й да имат пари, които да харчат за нея. Но все ми се струваше, че Петер е нещо временно. За нея парите бяха важното. Омазнените ръце не бяха.

— Виждала ли си го някога?

Лена поклати глава.

— Но ми е разказвала за него по телефона. В петък вечер мама и тати излизаха. Тогава тя ми се обаждаше и ми разказваше разни работи.

— Споменавала ли е някога за Маркус Шилер?

Чу се шум като от отваряща се врата и Лена хвърли неспокоен поглед нагоре по стълбището.

— Не. Не, не бих казала. Не направо. Каза ми, че е намерила някакъв нов, но нищо повече от това. Никога не ми е минало през ума, че може да бъде шефът й. Но знам, че се тревожеше Петер да не разбере. Съжалявам, казах ви всичко, което знам. Просто реших, че трябва да знаете за Петер.

— Благодаря ти, Лена. — Фабел й се усмихна. Беше хубавичко светлооко момиче на осемнадесет години, което до края на живота си щеше да носи белезите от това преживяване. Дълбоки, невидими, но винаги присъстващи. — Ти наистина много ни помогна.

Лена се обърна да тръгне към стълбите, но спря.

— Има и още нещо, господин главен комисар. Мисля, че Петер е доста буен. Мисля, че тя затова се тревожеше той да не разбере.