Крейг Ръсел
Братът Грим (38)

37.

21:30 ч., сряда, 14 април

Сеинт Паули, Хамбург

Макс беше художник.

Той държеше много, твърде много на своето изкуство. Беше го изучавал задълбочено, като изследваше произхода му, историята му, развитието му. Макс беше съвсем наясно, че има привилегията да работи в най-фината среда, най-благородната и най-древната. Работеше върху същото платно, върху което художниците бяха работили от хилядолетия през цялото съществувание на човечеството, може би още отпреди да се появят пещерните рисунки. Да, това беше велико, благородно и изящно изкуство. Ето защо толкова се ядосваше, когато при работа допуснеше досадна грешка. Правеше всичко възможно да отвлича вниманието си от ерекцията, която разпъваше кожения му панталон. Дори се опитваше да се съсредоточи върху детайл от работата си, но това в края на краищата беше възможно най-простата рисунка, сърце във венец от цветя, която би могъл да направи и насън. Дори не би се съгласил да го татуира на обръснатия венерин хълм на тази уличница по това време на денонощието, ако не му се беше обадил един от най-добрите клиенти да попита дали може да намине в десет. И без това щеше да се размотава дотогава, така че когато мацката се оказа на вратата, той реши, че поне може да припечели нещо.

— Оууууу… Боли!…

Хубавичката млада проститутка се загърчи и Макс трябваше бързо да вдигне татуировъчната игла. В тора време половият й орган се приближи до лицето му и той се надърви още повече.

— Още малко… — каза нетърпеливо. — Но трябва да не мърдаш, иначе ще сбъркам.

Момичето се изкиска.

— Ама че ще е шик! — каза тя и трепна, когато Макс отново започна с иглата. — Другите момичета си правят някакви долнопробни картинки, но ми казаха, че ти си наистина добър. Нещо като истински художник.

— Поласкан съм — каза Макс неубедително. — Остави ме да довърша.

Той избърса мастилото и кръвта от татуировката, като палецът му закачи лабията й. Момичето отново хихикна.

— Знаеш ли, сладур, може да се разберем за плащането. Бива ме с устата, нали разбираш…

Макс я погледна в лицето. Нямаше повече от деветнадесет години.

— Не, благодаря — каза той, като се върна към работата си. — Ако не възразяваш, ще си платиш кеш.

— Добре — каза тя. — Не знаеш какво изпускаш…

Макс пое дъх продължително и дълбоко, след като момичето си отиде, и се опита да изгони образа на котенцето й от съзнанието си. Клиентът му скоро щеше да дойде и Макс усещаше острото вълнение на предвкусването: този клиент беше истински познавач. Макс гледаше на произведението си върху него като на свой шедьовър. Но клиентът беше отказал да му направи снимка. И Макс не влезе в спор. Човекът беше огромен. Масивен. И никой не би искал да спори с него. Но огромността му беше бонус за Макс. Той означаваше повече кожна повърхност. А това на свой ред предоставяше най-голямото платно, на което Макс бе работил някога.

Беше отнело седмици, месеци да довърши работата. Болката, която клиентът му беше понесъл, трябва да е била невероятна — да имаш толкова много кожа възпалена и в рани. И все пак той се връщаше, веднъж седмично, като настояваше Макс да затвори магазина си и да работи само по него часове наред. И имаше точна преценка за постигнатото от Макс. То изискваше изследване. Проучване. Подготовка. Докато работеше, Макс говореше на клиента си за благородството на своето изкуство, за това как е бил бледо, дребно, болнаво дете с талант да рисува, как никой не му е обръщал внимание. Обясняваше му как на дванадесет години с игла и малко индианско мастило си е направил първата татуировка. Как се е учил от Моко, изкуството на татуировката на маорите от Нова Зеландия. Маорите лежали като в транс по цели часове, докато татуировчикът на племето, тобунгата, който бил нещо като лекар, почуквал върху тях с иглата си и малко дървено чукче. За Макс тобунгите бяха на върха на татуировъчното изкуство. Те бяха и скулптори, и художници. Не само оцветяваха кожата, но и й придаваха друга форма, правеха изкуството си триизмерно, като изработваха гънки и хребети по кожата. И всяко моко беше уникално, специално измислено и създадено единствено за този, който го носи.

Точно в десет избръмча звънецът. Макс отключи и на вратата се появи тъмната, висока като кула фигура на огромния мъж. Той изпълни рамката на вратата, надвесен над Макс, и мълчаливо се плъзна покрай него в студиото.

— Много се радвам да ви видя отново — каза Макс. — Беше чест да работя върху тялото ви. Какво мога да направя за вас тази вечер?