Крейг Ръсел
Братът Грим (9)

8.

15:30 ч., петък, 19 март

Норддайх, източна Фризия

Фабел не спа добре. Сънува тийнейджърката Хилке Тийтйен, която тичаше по плажа на Норддайх и го зовеше да я последва. Тя изчезна зад една дюна, но когато Фабел я настигна, на пясъка лежеше друго момиче в юношеска възраст от един друг плаж и гледаше Фабел с немигащ лазурен поглед.

На сутринта той и Леке отидоха с кола до Норден, за да посетят майка си. Казаха им, че тя е достатъчно добре, за да бъде изписана, но е уредено всеки ден да я посещават вкъщи през следващите няколко дни. Когато двамата вървяха към колата, Фабел мъчително си даваше сметка колко крехка изглежда майка му. Леке беше й предложил Фабел да се върне в Хамбург, а той да остане за два-три дни и обясни, че Фабел е зает с много важен случай. Фабел беше признателен на брат си за това, че сне напрежението от него, но се чувстваше виновен, че си отива.

— Не се впрягайте — бе казала тя. — Знаете колко мразя тюхкането. Ще се оправя. Можете да ме посетите следващия уикенд.

Щом стъпи на аутобана, Фабел позвъни на Вернер в управлението.

— Получихме информацията от Института по съдебна медицина — каза Вернер. — ДНК на момичето от плажа не съвпада с тази на госпожа Елерс. Което и да е то, категорично не е Паула Елерс.

— Ана има ли напредък в разкриването на истинската й самоличност?

— Не. Тя разшири спектъра на търсене и е попаднала на два-три обещаващи случая, но след като ги проучила подробно, се оказало, че не съответстват. Непрекъснато се занимава с това, откакто ти замина. Господ знае кога е излязла от управлението тази нощ. А когато Мьолер се обади с резултатите от ДНК теста, искаше да обсъди с теб данните от аутопсията. Надутото копеле не пожела да говори с мен — знаеш го какъв е. Каза, че докладът ще бъде на бюрото ти, когато се върнеш. Но му обещах, че ще ти съобщя главните пунктове.

— Какво ти предаде той?

Тонът на Вернер подсказа, че преглежда бележките си, докато говори.

— Мъртвото момиче е на около петнадесет-шестнадесет години. Има признаци за пренебрегване в детството: развалени зъби, следи от две-три стари фрактури на костите.

— Може да е била обект на продължително малтретиране — каза Фабел. — Което може да означава, че убиецът е родител или настойник.

— И това обяснява защо за Ана е толкова трудно да я открие като изчезнало лице — каза Вернер. — Ако е родител, ще забави дълго съобщението за изчезването й или въобще няма да го обяви, за да ни държи далече от следите й.

— Засега успява. — Фабел замълча, за да осмисли казаното от Вернер. — Единственият проблем е, че децата съществуват и извън границите на семейството. Трябва някъде да има училище, което да си задава въпроси за нейното отсъствие. Вероятно има приятели или роднини, на които липсва.

— Ана те изпревари, шефе. Тя проверява всички дневници за присъствие на учениците. И пак нищо досега. Може да добавиш и гадже към списъка. Мьолер казва, че момичето е било сексуално активно, но няма данни за сексуален контакт през последните два дни преди смъртта й.

Фабел въздъхна. Разбра, че е преминал през Амерланд и знак показваше завой към Олденбург. Току-що беше излязъл от източна Фризия, но вече беше потънал отново в тресавището на това, което хората можеха да си причинят един на друг.

— Нещо друго?

— Няма, шефе. Освен думите на Мьолер, че момичето не е яло нищо през последните четиридесет и осем часа от живота си. Връщаш ли се в управлението?

— Да. До два-три часа съм там.

Фабел затвори и включи радиото. Беше на Северно немско радио 1. Някакъв учен ругаеше писател, автор на силно противоречив роман. Фабел беше пропуснал по-голямата част от предаването, но от чутото разбра, че романистът е използвал измислена предпоставка, която обвинява добре известна историческа личност в детеубийство. В хода на дебатите Фабел разбра, че тази личност е единият от Братя Грим, филолози от деветнадесети век, събирали немски фолклор и приказки, легенди и митове. Ученият се ядосваше все повече и повече, докато писателят оставаше непоклатимо спокоен. Фабел успя да разбере, че името на писателя е Герхард Вайс, а заглавието на романа му е „Пътят на приказката“. Романът беше написан във вид на въображаем пътен дневник на Якоб Грим. Водещият предаването обясни, че в своето измислено описание Якоб Грим придружава брат си Вилхелм, докато събира приказки, които двамата ще публикуват като „Детски и домашни приказки“ („Приказки на Братя Грим“) и „Немски митове“. Романът се разделяше с фактите там, където Якоб Грим беше описан като сериен убиец на деца и жени. Той убива в градчетата и селата, които посещава с брат си, като всяко убийство повтаря точно някоя от събраните приказки. В романа налудничавата обосновка на Грим е, че така той поддържа жива правдивостта на тези приказки. Измисленият Якоб Грим накрая започва да вярва, че митовете, легендите и преданията са важни за огласяването на тъмните страни на човешката душа.

— Това е алегория — обясняваше авторът Герхард Вайс, — литературен похват. Няма и никога не е имало някакво доказателство, че Якоб Грим е бил педофил или какъвто и да било убиец. Моята книга „Пътят на приказката“ е разказ, измислена история. Избрах Якоб Грим, защото той и брат му са участвали в събирането и изучаването на немските народни приказки, освен това са анализирали изразността на немския език. Ако някой е разбирал силата на митовете и фолклора, то това са Братя Грим. Днес ни е страх да позволим на децата си да играят далече от погледа ни. Виждаме заплаха и опасност във всеки аспект на съвременния живот. Ходим на кино, за да се ужасяваме от съвременни митове, за които убеждаваме себе си, че представляват огледало на нашия днешен живот и общество. Фактът е, че опасност винаги е имало. Детеубиецът, изнасилвачът, побърканият убиец постоянно присъстват в човешкия живот. Единствената разлика е, че докато сме се плашели от разказвани приказки за големия лош вълк, проклетата вещица, злото, което ни дебне в мрака на гората, сега се плашим от митовете на киното за свръхинтелигентния сериен убиец, за злостния подбудител, за пришълеца, за чудовището, създадено от науката… Всичко направено се свежда само до ново измисляне на Големия лош вълк. Просто имаме нови алегории за вечния ужас…

— И това ви дава оправдание да очерняте репутацията на един велик германец? — попита ученият. Тонът му беше разпънат между гнева и неверието.

И отново гласът на автора остана спокоен. Смущаващо спокоен, помисли си Фабел. Почти безчувствен.

— Ясно ми е, че разгневих по-голямата част от немската литературна гилдия, както и потомците на Якоб Грим, но аз просто изпълнявам дълга си като автор на съвременни предания. Като такъв аз съм отговорен да продължа традицията на плашене на читателя с опасностите отвън и мрака вътре в него.

Следващият въпрос бе зададен от водещия.

— Най-силно разгневи потомците на Якоб Грим фактът, че въпреки подсказването, че образът му на убиец е напълно измислен, сте използвал този роман за издигане на своята теория за „измислицата като истина“. Какво означава това? Измислица ли е или не?

— Както казах — отговори Вайс със същия равен, безучастен тон, — моят роман не се основава на факти. Но както и при много други измислени неща, не се съмнявам, че бъдещите поколения вероятно ще повярват, че в тях има известна истина. По-необразованото, по-мързеливо бъдеще ще си спомни за измислицата и ще я приеме като факт. Това е процес, който е действал много столетия. Вземете образа на шотландския крал Макбет, обрисуван от Шекспир. В действителност Макбет е бил много обичан, уважаван и успешен крал. Но поради желанието на Шекспир да се хареса на тогавашния британски монарх, Макбет е демонизиран в една измислена творба. Днес Макбет е монументална фигура, икона на безмилостна амбиция, алчност, насилие и кръвожадност. Но това са характерни черти на Шекспировото творение, а не историческа действителност. Ние не просто напредваме от историята към легендата, към мита — ние измисляме, създаваме, скалъпваме. Митът и преданието стават трайна истина.

Ученият отговори с игнориране на авторовата гледна точка и повторно осъди хвърлянето на сянка върху репутацията на Якоб Грим. Дебатите бяха прекратени поради изтичане на ефирното време на шоуто. Фабел изключи радиото. Замисли се над думите на автора, че сред хората винаги е върлувало все едно и също зло. Че винаги е имало някаква безразборна жестокост и смърт. Ненормалното чудовище, което беше удушило момичето и беше стоварило тялото му на плажа, беше само последното в дълга редица болни мозъци. Разбира се, Фабел винаги беше знаел, че това е истина. Някога беше чел за Жил дьо Ре, френския благородник от шестнадесети век, чиято абсолютна власт над феода му означавала, че безнаказано може да отвлича, изнасилва и убива млади момчета. Приблизителната оценка на труповете възлизала на стотици, може би дори хиляди. Но серийният убиец е съвременно явление, продукт на разпадащия се обществен ред, на болни мозъци, изковани от малтретиране и подхранвани от наличието на насилническото порно на улицата и по интернет. В това убеждение някак си се спотайваше надежда: ако нашето съвременно общество създава тези чудовища, тогава все по един или друг начин ще успеем да решим проблема. Да се приеме, че това е фундаментална константа сред човеците, означаваше почти да изгубиш всяка надежда.

Фабел пъхна диск в плейъра. Докато гласът на Херберт Грьонемайер изпълваше колата и километрите летяха покрай него, Фабел се опитваше да насочи мислите си встрани от вечното зло, дебнещо в гората.

 

 

Когато влезе в кабинета си, първо се обади на майка си. Тя го увери, че е добре и че Леке се суети около нея и й готви най-хубавото ядене. Гласът й по телефона сякаш възстанови равновесието във вселената на Фабел. На разстояние една телефонна линия нейният ясен акцент и тембърът на гласа й принадлежаха на една по-млада майка, чието присъствие винаги бе приемал като неизменна, непоклатима константа в живота си. После се обади на Сузане и й каза, че се е върнал. Уговориха се тя да отиде в апартамента му след работа.

Ана Волф почука на вратата и влезе. Лицето й изглеждаше още по-бледо под гривата черна коса и тъмното обкръжение на клепките. Прекалено яркото червило сякаш пламтеше сърдито на фона на уморената бледност на кожата й. Фабел я покани да седне.

— Май не си спала много — каза той.

— И ти също, шефе. Как е майка ти?

Фабел се усмихна.

— Оправя се, благодаря. Брат ми ще остане при нея няколко дни. Разбрах, че си водила тежка битка за идентифициране на момичето.

Ана кимна.

— Докладът за аутопсията показа, че тя е страдала от тормоз и дори малтретиране в детството си. Може отдавна да е избягала от дома си някъде в Германия или дори в чужбина. Но все още продължавам да търся. — Тя замълча за малко, сякаш за да подготви Фабел да приеме следващите й думи. — Надявам се да не се сърдиш, шефе, но се заех и със случая на Паула Елерс много сериозно. Това е само поради силното ми инстинктивно усещане, че имаме работа с един и същи човек и при двете момичета.

— Заради фалшивия адрес, който е пъхнал в ръката на убитото момиче?

— Да, както и защото двете момичета толкова си приличат, че той вероятно по-скоро е виждал Паула Елерс жива, отколкото само на снимка във вестниците. Искам да кажа, защото се наложи да поискаме ДНК тест, за да бъдем сигурни, че убитата не е Паула Елерс.

— Разбирам те. Значи какво точно търсиш?

— Прегледах бележките на Роберт Клат по случая.

Фабел тихо изруга.

— По дяволите, съвсем забравих комисар Клат! Как се вписва той?

Ана сви рамене.

— Добре. Добър човек е, смятам. И изглежда развълнуван от възможността да работи в отдел Убийства. — Тя отвори папката и продължи. — И така, прегледахме това с него. Върнахме се около работите на Фендрих. Помниш ли? Хайнрих Фендрих, учителят, на Паула по немски. — Фабел кимна. — Е, както знаеш, Клат имаше своите подозрения. Признава, че основанията за тях са слаби… повече съчетание на вътрешно усещане, предубеждение и пълна липса на други следи.

Фабел се намръщи.

— Предубеждение?

— Фендрих си пада саможивец. В средата на тридесетте години е… Е, май към края, предполагам, все още ерген и живее със старата си майка. Макар че явно е имал нещо като непостоянна приятелка преди години. Но мисля, че това е прекъснало по времето, когато е изчезнала Паула.

— Значи комисар Клат отчаяно е търсел заподозрени и е намерил фигура от типа Норман Бейтс — каза Фабел. Ана изглеждаше смутена. — Герой от американския филм „Психо“.

— О, да, разбира се. Да, предполагам, че до известна степен е така. Но кой би могъл да го упрекне? Изчезнало е момиче, може би вече е мъртво, и е налице. Учител, с когото тя може би се е разбирала някак си и който, нека го кажа направо, явно не е имал нормални връзки. Към това се добавят и твърденията на съучениците на Паула, че Фендрих й е посвещавал непропорционално много време в класната стая. Честно казано, би трябвало и ние самите да побутнем малко учителя.

— Може би, но този, който е отвлякъл и вероятно убил Паула, може също да бъде и семеен с типична среда. Както и да е, какво мисли Клат за Фендрих сега?

— Амии… — Ана разтегна думата, за да подчертае своята неувереност. — Май вече мисли, че е стрелял накриво. В края на краищата Фендрих има твърдо алиби за времето, когато е изчезнала Паула.

— Но?

— Но Клат все още твърди, че има такова „чувство“ за учителя. Че може би има нещо не особено уместно в отношенията му с Паула. Той предполага, че може би заслужава един втори поглед, въпреки че препоръчва самият той да не участва. Очевидно Фендрих само дето не е заплашвал Клат с ограничителна заповед и тъжба за преследване.

— И така, къде ще го открием? Още ли работи в училището?

— Не — отговори Ана. — Преместил се е в друго училище. Този път в Хамбург. — Ана погледна в папката. — В Ралщед. Но явно още живее в същата къща. И тя е в Ралщед.

— Добре — каза Фабел, погледна часовника си и стана от стола. — Господин Фендрих трябва отдавна да се е прибрал след училище. Бих искал да проверя дали има алиби за времето на убийството на момичето на плажа. Хайде да го посетим.

 

 

Къщата на Фендрих в Ралщед беше възголяма, солидна предвоенна вила, построена навътре от улицата в редица от пет подобни къщи. Някога те носеха престижа на по-внушителни постройки в Ротербаум и Епендорф, но сега, след като преживяха английските бомби през войната и плановете от 1959 година, изглеждаха просто нехармонични, разположени сред следвоенните битови сгради в района. Ралщед беше планиран набързо и развит за настаняване на населението от централен Хамбург, което беше останало бездомно след бомбардировките.

Фабел паркира на отсрещната страна на улицата. Докато приближаваха към редицата вили, той забеляза, че другите къщи бяха превърнати в два и повече апартамента, а жилището на Фендрих беше останало единично. Имаше меланхолична запуснатост в сградата, малката градинка отпред беше неподдържана и явно привличаше минувачите да хвърлят нежелани боклуци.

Фабел прихвана лакътя на Ана и посочи мястото, където стената на къщата достигаше до обраслата градина. Там имаше две малки ниски прозорчета с мръсни стъкла и с по три лоста отвътре.

— Мазе — каза Ана.

— Място, където можеш да държиш някого „под земята“…

Те изкачиха стъпалата пред главната врата и Фабел натисна порцелановото копче на стария звънец. Чу се звън някъде дълбоко навътре в къщата.

— Ти водиш, Ана. Аз ще поразпитам за нещо допълнително, което ми се струва, че трябва да знам.

Вратата се отвори. Фабел реши, че Фендрих е по-скоро към края на четиридесетте, отколкото в края на тридесетте си години. Беше висок и слаб, със сивкав тен. Русата му без блясък коса беше рядка и провиснала и високото кубе на черепа му проблясваше през нея под висящата лампа на антрето към високия вестибюл. Той местеше поглед между двамата с израз на равнодушно любопитство. Ана протегна овалната си полицейска значка.

— Криминална полиция на Хамбург, господин Фендрих. Може ли да поговорим?

Изражението на Фендрих сякаш се втвърди.

— По какъв въпрос?

— Ние сме от отдел Убийства, господин Фендрих. Тялото на младо момиче е намерено на плажа в Бланкенезе онзи ден…

— Паула? — Фендрих прекъсна Ана. — Паула ли беше?

Изражението му се промени отново. Този път беше по-трудно да се разгадае, но Фабел долови нещо близко до ужас.

— Ако може да поговорим вътре, господин Фендрих — предложи Фабел с кротък, спокоен тон.

Учителят се смути за момент, после неохотно се отмести и ги пусна вътре. След като затвори вратата, той посочи първата врата вляво.

— Елате в кабинета ми.

Стаята беше голяма и неуютна и изглеждаше някак неестествена под студената светлина на прекалено ярката луминесцентна лампа, която висеше нелепо от една гипсова розетка на тавана. Всички стени бяха покрити с шкафове с книги, с изключение на тази с прозореца, който гледаше към улицата. Голямо бюро беше разположено в самия център на стаята. По него бяха разхвърляни книги и листове хартия, каскада от кабели и жици се спускаше от компютъра и принтера върху бюрото. Купища списания и книжа, превързани с канап, бяха натрупани като торби с пясък под прозореца. Приличаше на пълен хаос, но като огледа цялата стая, Фабел усети един организиран безпорядък, сякаш Фендрих вероятно би могъл моментално да открие всичко необходимо по-лесно, отколкото ако е грижливо описано и картотекирано. В стаята имаше нещо, което подсказваше съсредоточеност, сякаш голяма част от живота на Фендрих — безрадостен, механичен живот — протичаше в тази стая. Това събуди у Фабел неудържимо желание да претърси останалата част от тази голяма къща, да види какво има отвъд този малък център.

— Седнете — каза Фендрих, като освободи два стола от книгите и хартиите върху тях. Преди още да седнат, той попита отново: — Онова момиче, което сте намерили, Паула ли беше?

— Не, господин Фендрих, не беше тя — каза Ана. Напрежението по лицето на учителя се смекчи, но Фабел не би определил това като облекчение. Ана продължи: — Имаме причина да смятаме, че смъртта на това момиче и изчезването на Паула са свързани.

Фендрих кисело се усмихна.

— Значи отново сте дошли да ме тормозите. Достатъчно ми беше с колегите ви от Нордерщед. — Той седна зад бюрото си. — Искам да ми повярвате, хора: нямам нищо общо с изчезването на Паула. Искам само да ме оставите на мира, дявол да го вземе.

Ана вдигна ръка миролюбиво и се усмихна обезоръжаващо.

— Вижте какво, господин Фендрих, знам, че сте имали… хм… разногласия с нордерщедската полиция преди три години, но ние сме от полицията в Хамбург и сме следователи. Не връщаме случая на Паула Елерс, а само искаме да открием дали той няма връзка с убитото момиче. Интересът ни към вас е в основата на съвсем различно разследване. Може да притежавате някаква информация, която би била от значение за този нов случай.

— Значи ми казвате, че по никакъв начин не съм заподозрян в някой от тези случаи?

— Знаете, че не можем да направим едно абсолютно твърдение като това, господин Фендрих — каза Фабел. — Ние още не знаем кого търсим. Но в момента вие ни интересувате като свидетел, не като заподозрян.

Учителят сви рамене и отново се отпусна на стола си.

— Какво искате да знаете?

Ана набързо изложи основните факти за Фендрих. Когато го попита дали още живее с майка си, той трепна като ужилен.

— Майка ми е мъртва — каза той, като за пръв път погледна Ана в очите. — Почина преди шест месеца.

— Съжалявам. — Фабел изпита истинско съчувствие към него, като си спомни страха, който току-що беше преживял за собствената си майка.

— Тя боледува много дълго — въздъхна Фендрих. — Сега живея сам.

— Сменил сте училището след изчезването на Паула — продължи Ана, сякаш за да подчертае, че този момент няма да се изплъзне от разговора. — Защо почувствахте нужда да се преместите?

Отново горчив смях.

— След като вашият колега — името му е Клат — даде много ясно да се разбере, че съм заподозрян, подозрението ми се лепна. Родители, ученици, дори колегите ми… Виждах го в очите им. Черното съмнение. Дори получих няколко заплашителни телефонни обаждания. Затова напуснах.

— Не помислихте ли, че така ще засилите подозрението? — попита Ана, но със съчувствена усмивка.

— Пет пари не давах. Беше ми писнало. Никой дори и за миг не помисли, че и аз бях силно разтревожен. Бях много привързан към Паула. Смятах, че тя има огромен потенциал. Явно никой не вземаше това предвид. Освен вашия колега Клат, който успя някак си да направи това да звучи като… — Фендрих трудно произнесе думата — поквареност.

— Преподавахте на Паула немски език и литература, така ли? — попита Ана.

Фендрих кимна.

— Казвате, че е показала изявени способности в училище… Че това е бил фокусът на интереса ви към нея?

Фендрих предизвикателно наклони глава назад.

— Да, така беше.

— И все пак нито един от другите учители не е разбрал това. И бележките й в училище показват само среден успех в почти всички дисциплини.

— Преживявал съм същото Бог знае колко пъти преди това. Аз видях потенциала в нея. Тя имаше природен талант за немския език. То е като музиката. Трябва да имаш ухо за него. Паула имаше добро ухо. И можеше да се изразява чудесно, когато се съсредоточи. — Той се наведе напред, като опря лакти на разхвърляното бюро и фиксираше Ана със сериозен поглед. — Паула беше класически пример на дете, което работеше под способностите си. Тя имаше истински потенциал да се развива, но я заплашваше опасност да се загуби в системата. Признавам, че другите учители бяха пропуснали това. А родителите й не бяха способни да го видят. Затова посвещавах толкова много време да й помагам. Виждах за нея реална възможност да избяга от пределите на ограничените семейни очаквания.

Фендрих се облегна назад и разпери ръце с отворени длани, сякаш беше завършил обръщението си към съда. След това тежко отпусна ръце на бюрото, сякаш и последната му енергия беше изчерпана. Фабел го гледаше, но остана мълчалив. Имаше нещо странно в тази сериозност, почти разгорещеност, с която Фендрих говореше за Паула, и това го смущаваше.

Ана изостави темата и пристъпи към детайлите в алибито на Фендрих по време на изчезването на Паула. Отговорите му бяха точно същите, които бе давал преди три години, и бяха в папката. Но по време на нейния разпит Фендрих ставаше все по-нетърпелив.

— Мислех, че става дума за новия случай — каза той накрая. — А вие досега се ровихте в същите стари работи. Нали казахте, че е за ново момиче. За убийство.

Фабел с жест поиска папката от Ана. Погледна голямата лъскава снимка, направена на мястото, където беше открито мъртвото момиче, и я показа на учителя, като не сваляше очи от лицето му, за да прецени реакцията. Тя беше от голямо значение. Фендрих измърмори „О, боже!“ и закри уста с ръка. После замръзна с поглед, прикован в снимката. Наведе се напред и зашари с очи по нея, сякаш изследваше всяка точка. После лицето му се отпусна облекчено. Погледна Фабел.

— Помислих…

— Помислихте, че е Паула?

Фендрих кимна.

— Съжалявам. Беше шок за мен. — Той отново се вторачи в снимката. — Боже мой, тя е също като Паула! Явно по-голяма, но толкова прилича на нея. Затова ли смятате, че има връзка?

— И по още една причина — обясни Ана. — Убиецът е оставил нещо, за да ни заблуди за самоличността на мъртвото момиче. Да ни накара да мислим, че е Паула.

— Може ли да ни разкажете какво правихте от понеделник следобед до вторник сутринта, господин Фендрих?

Учителят сви устни и изпухтя, докато обмисляше отговора.

— Няма много за разказване. Отидох на работа както обикновено и двата дни. В понеделник вечерта се върнах право вкъщи, водих си бележки, четох. Във вторник… Пазарувах малко в минимаркета по пътя към дома във вторник. Върнах се около пет, пет и половина. После бях тук цялата вечер.

— Може ли някой да потвърди това?

Очите на Фендрих се свиха предизвикателно.

— Разбирам… Не можахте да ме хванете за изчезването на Паула, сега искате да ми лепнете това.

— Не е така, господин Фендрих. — Ана отново се мъчеше да го предразположи. — Трябва да проверим всички факти, иначе ще сметнат, че не сме си свършили работата както трябва.

Напрежението в ъгловатите рамене на Фендрих премина и враждебността в очите му се притъпи, но той все още не изглеждаше убеден. Загледа се отново в снимката на момичето продължително, мълчаливо.

— Това е един и същ човек — каза той най-после.

Ана и Фабел се спогледаха.

— Какво имате предвид? — попита Ана.

— Имам предвид, че сте прави… Има връзка. Боже мой, това момиче би могло да й бъде сестра, толкова си приличат! Който е убил това момиче трябва да е познавал Паула. И то твърде добре. — Болката беше се върнала в мътните очи на Фендрих. — Паула е мъртва, нали?

— Не знаем това, господин Фендрих…

— Да. — Фабел прекъсна отговора на Ана. — Да, определено се боя, че е мъртва.