Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ян Фабел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brother Grimm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране
Anonimus (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Крейг Ръсел. Братът Грим

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

ISBN: 978-954-585-942-7

История

  1. — Добавяне

54.

10:15 ч., петък, 23 април

Хамбург Хафен, Хамбург

Мария, Вернер, Хенк Херман и двамата офицери от отдела за сексуални престъпления се появиха около десет минути след пристигането на Ана и Фабел в заведението за бързо хранене на Дирк Стеламанс край доковете. Небето беше помрачняло и въздухът беше плътен и тежък, сякаш в настроение, което можеше да бъде разведрено само от избухване на буря. Около безупречно поддържания павилион и няколкото защитени с чадъри маси към стоманеносивото небе се издигаше гора от корабни кранове. Дирк, бивш полицай, беше фризиец като Фабел и двамата побъбриха малко на родния език, преди Фабел да поръча кафе за екипа си.

Те се скупчиха около две-три високи до гърдите маси и накратко обсъдиха застрашителното небе и дали ще успеят да си допият кафето преди бурята. После Фабел пристъпи към работата.

— Какво значи това? Засичаме поредна жертва, убита по същия начин. Но я намираме легнала върху гроба на майката на един от заподозрените — макар и периферно заподозрян. Искам да чуя мненията ви.

— Добре — каза Ана. — Поне ми спести обикалянето по учреждения, за да разбера дали майката на Фендрих наистина е мъртва. Властите на Фрийдхоф потвърдиха, че Емелия Фендрих действително е погребана преди шест месеца и адресът, на който е била записана, е същият като на сина й в Ралщед.

Хенк кимна. Ралщед беше близо да Фрийдхоф, на границата с Олсдорф.

— Тогава какво правим? — попита той. — Да доведем ли Фендрих за разпит по последното убийство?

— На какво основание? — Ана направи гримаса, като сръбна прекалено горещото кафе. — Че майка му наистина е умряла и че не ни е излъгал?

Хенк с рамене се отърси от сарказма й.

— Добре, мисля, че би могло и да е съвпадение. Но пресметнете: двеста и осемдесет хиляди възможни гробове, на които може да стовариш тялото, и то попада точно където е майката на един от тримата заподозрени. А знаем, че този тип ни говори с всеки елемент, който използва в сцените си.

— Трябва поне да поговорим с Фендрих — каза Мария. — Да проверим къде е бил, след като уточним времето на смъртта.

— Холгър Браунер е измъкнал от нашия уважаван съдебен патолог доктор Мьолер приблизителното време — каза Фабел. — Някъде между осем вечерта и полунощ. И наистина трябва да разберем къде е бил Фендрих по това време, но изключително дипломатично. Не искам отново да се оплаква от враждебно отношение.

— Аз ще се заема с това — каза Ана. Всички я зяпнаха. — Какво пък, мога да бъда и дипломатична.

— Добре — каза Фабел, като нарочно добави неувереност към тона си. — Но не го пренавивай.

— Защо не? — попита Хенк. — Фендрих вече застава начело на нашия списък. Така де, тялото е на гроба на майка му…

— Не непременно — каза Ана. — Изчезването на Паула Елерс е широко известно. Не е тайна, че Фендрих е разпитван от полицията. Трябва да си спомним, че нашият убиец повече от сигурно е отвлякъл и убил Паула. Така че ще трябва да следва развитието на нещата, след като я е отвел. Във всеки случай, казвам ви, че Фендрих няма да има алиби.

— Защо? — попита Фабел.

— Защото не знае, че ще му трябва. И защото е самотник.

Фабел отпи кафе и погледна небето. Стоманеносивата обвивка беше нашарена с по-тъмни облаци. Той усещаше тъпа болка в синусите си от налягането на въздуха, както винаги ставаше пред буря.

— Наистина смяташ, че Фендрих не е направил това, нали?

— Не мисля, че отношенията му с Паула Елерс са били изцяло порядъчни. Но не, той не е нашият човек.

Фабел разтри синусите си с палец и показалец.

— Смятам, че си права и че нарочно ни отклоняват. Всичко, което прави този тип, е навързано. Всяко убийство свързва една приказка с друга. Той си играе с нас. Но води в играта. Има ред в това, което прави. Той е страшно организиран и находчив, всичко това е пресметнато дълго, преди да го извърши. Имам чувството, че приближаваме към края. Започнал е с Паула Елерс, където не ни дава нищо, освен използването на нейната самоличност за второто си убийство след три години. После при Марта Шмид, момичето в Бланкенезе, само ни предостави лъжлива самоличност. Чак след убийството на Лаура фон Клостерщад виждаме, че е поставил Марта Шмид „по-ниско“ от Лаура. Като продължава напред, той ни разкрива все повече и повече. Иска да се досетим какво следващо нещо е намислил да извърши, но му трябва време. Затова се опитва да ни насочи към Фендрих.

— Ами ако не си прав, шефе? — Вернер опря лакти в масата за бърза закуска. — Ако Фендрих е нашият човек и иска да го спрем? Ако се опитва да ни каже, че той е убиецът?

— Тогава Ана ще измъкне истината, когато отидат с Херман да го разпитат.

— По-добре да отида сама, шефе — каза Ана.

Хенк Херман не изглеждаше нито изненадан, нито ядосан.

— Не, Ана — отвърна Фабел. — Фендрих все още е заподозрян и няма да влезеш в къщата му сама.

— Не се притеснявай, Волф — каза Хенк. — Ще ти оставя целия разпит.

— Междувременно — продължи Фабел — трябва да анализираме посланията, които този тип ни изпраща. — Небето светна зад облаците, някъде на север. След няколко секунди върху тях връхлетя силният грохот на гръмотевица. — Мисля, че трябва да се връщаме в управлението.

 

 

Първото, с което посрещнаха Фабел в управлението, беше повикване в кабинета на директора Хорст ван Хайден. Не беше неочаквано. Медиите вече бяха обсипани с челни заглавия и уводни статии за „Приказния убиец“ и Фабел знаеше, че репортерите и фотографите са започнали да заобикалят прес-отдела и да тормозят Ван Хайден директно. Някакъв телевизионен екип стигнал до причакване на директора на прага на жилището му при връщане от управлението — нещо немислимо допреди десет години. „Англосаксонският модел“ се разпространяваше все по-силно в Германия, като изместваше традициите й на любезност и уважение. И както винаги, медиите бяха авангардът на тази промяна. Ван Хайден беше недоволен и трябваше да обвини някого. Когато влезе в кабинета му, Фабел се стегна.

Както се оказа, директорът Хайден по-скоро отчаяно чакаше мъничка добра новина и напомни на Фабел как самият той на последното местопрестъпление едва ли не умоляваше Холгър Браунер да подхвърли някаква диря. В кабинета бяха и сенатор Хуго Ганц и върховният прокурор Хайнер Гьотц, държавен обвинител в Хамбург. Гьотц се изправи и топло се усмихна, когато Фабел се приближи и се ръкува с него. Бяха кръстосвали шпаги много пъти, главно защото Гьотц беше упорит и методичен обвинител, който отказваше да пести усилия. Въпреки редките разочарования на Фабел от него обаче бяха стигнали до множество общи твърди убеждения и си бяха създали силно взаимно уважение и нещо близко до приятелство.

Ганц също се ръкува с Фабел, но далече не така топло. Аха, помисли си Фабел, меденият месец свърши. Предположи, че от посещението му при Маргарете фон Клостерщад аристократичната перушина е настръхнала и Ганц е получил телефонно обаждане. И беше прав.

— Господин комисар — избърза с въпроса Ганц, — струва ми се, че сте предприел на своя глава повторен разпит на госпожа фон Клостерщад?

Фабел не отговори, но хвърли въпросителен поглед към Ван Хайден, който също не отговори.

— Сигурен съм, че си давате сметка — продължи Ганц, — че това е много скръбно време за семейството.

— Беше много скръбно време и за семействата Шмид и Елерс. Струва ми се, че нямахте проблем, когато ги разпитвах повторно?

Грапавото червендалесто лице на Ганц стана още по-червено.

— Слушайте, господин Фабел, вече ви казах, че съм приятел на семейство фон Клостерщад от доста време…

Фабел го прекъсна.

— А аз трябва да ви кажа, че това съвсем не ме интересува. Ако сте тук в качеството си на сенатор и искате да обсъдим този случай обективно и цялостно, ще се радвам да го направим. Но ако сте изпратен тук, защото съм посмачкал фасона на госпожа фон Клостерщад, като съм й задал няколко лични въпроса за дъщеря й, тогава ви моля да напуснете незабавно.

Ганц го изгледа с нарастващ бяс в очите, защото не можеше да отрече, че Фабел е прав. Той стана, обърна се към директора и изфуча:

— Това е възмутително. Няма да седя тук и да слушам лекции по протокол от един от твоите младши служители.

— Първи главен комисар едва ли е младши офицер — само отбеляза Ван Хайден.

Ганц грабна куфарчето си и излетя от кабинета.

— За бога, Фабел — възкликна директорът, след като Ганц си отиде, — можеш поне да опиташ да ми облекчиш живота. На хамбургската полиция никак не й помага това, че ще й спечелиш за враг вътрешния сенатор на Хамбург.

— Съжалявам, господин директор, но казах истината. Ганц е изпратен тук, защото открих, че Лаура фон Клостерщад е правила аборт преди десет години, уреден, честно казано, от тази безсърдечна кучка — майка й. Била е бременна от Лео Кранц, фотографа. Но преди да стане известен, така че не е бил уловен от светския радар на Маргарете фон Клостерщад.

— Значи това е съществено според теб? — попита Хайнер Гьотц.

— Не директно. Може да подскаже обаче, че убиецът е познавал отблизо семейство фон Клостерщад. Просто защото цялата случка „Рапунцел“ замесва бременност и незаконност. И аз си запазвам правото да проследя всички и всякакви следи.

— Разбирам — каза мрачно Ван Хайден. — Но може би трябва поне да опиташ да правиш разлика между заподозрени и висши хамбургски политици при подхода си. И така, какво имаме по последното убийство? То бързо се превръща в история номер едно в Хамбург.

Фабел набързо изложи откритото до момента, в това число и за избрания от убиеца гроб и защо според него това е преднамерена димна завеса.

— Мисля, че си прав да не преследваш Фендрих прекалено агресивно — каза Хайнер Гьотц. — Проверих в прокуратурата на Шлезвиг-Холщайн. Там никога не е имало нищо срещу него, освен подозренията на един полицейски офицер. Не искам накрая той да ни съди за враждебни действия.

Ван Хайден се облегна назад и отпусна ръце с изправени пръсти и прибрани лакти върху обширното черешово бюро. Беше напрегната поза, сякаш се готвеше за динамично физическо действие. Той гледаше Фабел, но сякаш беше другаде и в друго време.

— Като дете обичах приказките на Братя Грим. „Дървото, което пее и звъни“ например. Най-много ми допадаше това, че те бяха винаги по-мрачни от обикновените детски приказки. По-бурни. Затова децата ги харесват. — Ван Хайден се наведе напред. — Трябва да го намерите, Фабел. И то бързо. При скоростта, с която този маниак убива, не можем да си позволим лукса да го преследваме със седмици и месеци. Действията му ескалират прекалено бързо.

Фабел поклати глава.

— Не, не ескалират, господин криминален директор. Това не е подхранване на ярост. Всички тези убийства са изпипани детайлно, може би още преди години. Той работи по предварително разработен план.

Фабел млъкна, но тонът му подсказваше, че не е казал всичко. Ван Хайден долови това.

— Добре, Фабел, нека чуем докрай.

— Това е просто мое усещане. Поредна причина да бързаме да го хванем. Смятам, че видяното досега е само прелюдия. Струва ми се, че той изгражда нещо много по-голямо. Финал. Нещо зрелищно.

 

 

Като се върна в кабинета си, Фабел отново взе скицника. Намери страницата, на която беше обобщил разследването досега, и отвори нова, празна. Тя го гледаше и приканваше да й повери някакви нови мисли. Най-горе той написа заглавията на всички приказки, имитирани досега от убиеца. Отдолу написа думи, които асоциираше с всяка приказка. Както очакваше, колкото повече се приближаваше до последното убийство, Червената шапчица, толкова повече пишеше: теми, имена, отношения. Баба. Мащеха. Майка. Вещица. Вълк. Той още работеше върху приказките, когато позвъни телефонът на бюрото му.

— Здравей, шефе. Мария е. Може ли да се срещнем в Института по съдебна медицина? Речната полиция току-що е извадила труп от Елба. Аз бих отменила всякакви планове за обяд.

 

 

Всеки умрял от неясна смърт, за която няма подписан от лекар смъртен акт, се оказва в Института по съдебна медицина. За тяло с окачена тежест и хвърлено в Елба това е единственото място.

С влизането си в моргата Фабел усети обичайната оловна вълна на погнуса и ужас. Тук винаги присъстваше онази миризма. Не само на смърт, а и на дезинфектанти, на почистващи препарати. Предизвикващ гадене коктейл, който никога не изчезва. Придружител заведе Фабел, Мария и комисаря от патрулната лодка на речната полиция, която беше намерила трупа, в студената морга със стоманените чекмеджета. Фабел отбеляза с безпокойство, че пристанищният полицай изглежда крайно отвратен. Полицаят, разбира се, вече беше видял трупа, когато са го вадили от реката, и явно никак не се радваше пак да се срещне с него.

— Този е малко вмирисан.

Служителят от моргата остави миг възможност предупреждението да проникне до съзнанието, после завъртя ръчката, отвори вратата и измъкна металната вана, в която беше тялото. Връхлетя ги вълна отвратително зловоние.

— По дяволите!

Мария направи крачка назад, а Фабел усети как речният полицай се изопва до него. Самият Фабел се бореше да контролира отвращението си и най-вече стомаха си, който се надигаше силно при вида и миризмата на трупа пред него.

На таблата лежеше гол мъж, около метър и седемдесет и пет сантиметра висок. Беше трудно да се каже какво е било телосложението или дори етническата му принадлежност, защото тялото беше подпухнало и обезцветено от водата. По-голямата част от раздутия торс беше покрита с татуировки, които леко бяха побледнели от разпъването на кожата. Татуировките представляваха главно сложни образи и фигури, а не обичайните голи жени, сърца, черепи, кинжали и дракони. Дълбоко назъбване обхващаше подпухналия торс като масивен ръб и прекалено опънатата кожа беше се пукнала. Мъртвецът имаше дълга посивяла коса, вързана отзад на опашка.

Гърлото му беше прерязано. Фабел видя белезите от правия страничен удар, но навсякъде около разреза кожата и плътта изглеждаха разкъсани.

Истинският кошмар беше в пораженията на лицето. Плътта около очните орбити и устата беше разпрана и разръфана. Проблясваха кости през парцалите кожа и плът. Зъбите на жертвата се хилеха в усмивка без устни.

— Боже мой! Какво, по дяволите, е станало с това лице? — възкликна Фабел.

— Змиорки — обясни речният полицай. — Те винаги нападат първо около раните. Затова мисля, че очите му са били извадени. Змиорките са свършили останалото. Просто са намерили най-лесния вход към главата и този първичен източник на протеин. Същото е и с раната на гърлото.

Фабел си спомни „Тенекиения барабан“ от Гюнтер Грас. Описанието как рибар използвал главата на мъртъв кон, за да лови змиорки. Като вадел главата от водата, очните орбити гъмжали от змиорки. Фабел си представи как са извличали мъртвеца със змиорки, вкопчени в безценната си храна. Гаденето се засили. Затвори очи за миг и се помъчи да потисне повдигането, преди да заговори.

— Деформация около торса. Идея какво я е причинило?

— Да — каза полицаят. — Имаше плътно стегнато около тялото въже. Спасихме доста от него. Предполагаме, че с него е била завързана тежест, преди да го хвърлят във водата. Като че ли въжето се е скъсало или тежестта някак се е отделила от него. Затова е изплувал на повърхността.

— И така ли беше? Гол?

— Да. Нито дрехи, нито документи, нищо.

Фабел кимна на служителя от моргата, който хлъзна обратно трупа в кабинката и затръшна вратата. Но остана отвратителната воня на разложение.

— Ако нямате нищо против, предлагам да излезем — каза Фабел и изведе Мария и речния полицай към паркинга.

Всички мълчаха, докато не излязоха на открито, където дълбоко поеха чист въздух.

— Господи, беше ужасно! — каза най-после Фабел.

Той отвори клетъчния си телефон и се обади на Холгър Браунер. Описа му находката и го попита дали може да направи ДНК тест, за да установи дали излишните очи, намерени във Фрийдхоф, са от това тяло. След като затвори, благодари на речния полицай, че им е отделил време. Когато останаха сами, той се обърна към Мария.

— Знаеш ли какво означават въжето и тежестта?

— Да — отговори тя. — Този не е трябвало да го намерим.

— Именно. Да предположим за момент, че очите са от това тяло. Това прави от жертвата единствено донор, той е убит само заради очите.

— Предполагам, че е възможно.

— Може би. Дали втори чифт очи, „хвърлени на Гретел“, чак толкова подобряват картината? Защо да не използва само очите на Унгерер? Или, ако трябва да имаш повече от чифт, защо само още едни? Защо не половин дузина?

Мария сви вежди.

— Накъде биеш?

— Много е просто. Върнах се точно там, където бях, когато Олсен беше главният ни заподозрян, когато имахме негов мотив да убие Грюн и Шилер, но не и другите. — Той кимна към Института по съдебна медицина. — Онзи човек там не е умрял само заради очите си. Убит е по някаква причина. Той е отклонение, което нашият убиец е бил принуден да направи. И затова не е искал или не му е било необходимо — да намерим тялото.

— Защо? — Смръщеното чело на Мария не се изглади. — Защо е трябвало да убие този човек?

— Може би е знаел кой е извършил убийствата. Или просто е притежавал някаква информация, която убиецът не е искал да се разпространява. — Фабел отпусна ръце и обърна лице към сивото небе. Затвори очи и отново разтри синусите си. — Свържи се със следствените и виж дали могат да получат свестни пръстови отпечатъци и да направят снимки на татуировките му. Не ми пука, че може да се наложи да посетим всички татуировчици в Хамбург. Трябва да го идентифицираме.

 

 

Докато се връщаха в управлението, бурята, която цял ден мрачно се беше спотайвала в плътния въздух, избухна.