Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ян Фабел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brother Grimm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране
Anonimus (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Крейг Ръсел. Братът Грим

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

ISBN: 978-954-585-942-7

История

  1. — Добавяне

18.

17:10 ч., понеделник, 22 март

Институт по съдебна медицина

Епендорф, Хамбург

Мьолер беше висок, по-висок от Фабел, строен. Косата му беше светла, жълта като масло, прошарена със слонова кост, а чертите му бяха остри и ъгловати. Фабел винаги бе имал чувството, че Мьолер е от хората, чийто външен вид се променя според стила на дрехите, които носят в момента. Лицето му можеше да е на рибар от Северно море или на аристократ — в зависимост от облеклото му. Мьолер знаеше това и за да поддържа образ, съответстващ на властната му природа, обикновено прибягваше до стила на английски джентълмен. Когато Фабел влезе в кабинета на патолога, Мьолер обличаше зелено сако от рипсено кадифе върху марковата си риза. Фабел почти очакваше да носи онези зелени гумени ботуши, които британската кралска фамилия като че ли предпочита пред „Гучи“.

— Какво искаш, Фабел? — попита Мьолер без всякакъв чар. — Вече си отивам вкъщи. Работният ден свърши. Каквото и да е, може да почака до утре.

Фабел не отговори и остана на вратата. Мьолер въздъхна, но не седна отново.

— Добре. Какво има?

— Ти си извършил аутопсията на момичето, намерено на брега на Елба в Бланкенезе?

Мьолер кимна грубо, отвори папка на бюрото си и измъкна доклад.

— Смятах да ти го дам утре. Приятно четене.

Той припряно се усмихна и лепна доклада на гърдите на Фабел, докато се измъкваше към вратата. Фабел все още не помръдваше от прага, но опита с обезоръжаваща усмивка.

— Моля, докторе. Само най-главното.

Мьолер въздъхна.

— Както вече уведомих комисар Вернер, причината за смъртта е задушаване. Има следи от леко увреждане на кръвоносните съдове около носа и устата, както и следи от лигатура около шията. Изглежда е удушавана и укротявана едновременно. Няма никакви следи от сексуална травма или някакъв вид сексуална дейност през последните четиридесет и осем часа преди смъртта. Въпреки че е била сексуално активна.

— Сексуално малтретиране?

— Нищо не подсказва друго, освен нормална сексуална активност. Няма нищо подобно на вътрешни белези, сочещи ранно сексуално насилие. Единственият друг факт, открит при аутопсията, е лошото състояние на зъбите й. Обясних това на господин Вернер. Почти не е ходила на зъболекар, а когато е ходила, било е само в спешни случаи при силна болка. Има дълбок кариес, ерозия на венците и е изваден долен ляв кътник. Има също и две стари счупвания — едно на дясната китка и друго на лявата ръка. Оставени са да зараснат от само себе си. Това говори не само за занемаряване, но и за активно малтретиране. Фрактурата на китката е от силно извиване.

— Вернер ми каза, че почти не била яла през последните два дни от живота си.

Мьолер дръпна доклада от Фабел и запрелиства страниците.

— Положително не е яла през последните двадесет и четири часа, само малко ръжен хляб час-два преди смъртта.

За момент Фабел беше някъде другаде — в мрачно, страшно място с младо момиче, страхливо поглъщащо своята последна оскъдна храна. Той не знаеше подробности за живота на това момиче, но беше сигурен, че е бил толкова нещастен, колкото и кратък. Мьолер му върна доклада, вдигна вежди и кимна към вратата.

— О, извинете! — Фабел се отмести. — Благодаря. Много благодаря.

 

 

Не се върна в отдел Убийства. Вместо това си отиде вкъщи, паркира беемвето си в подземния гараж на определеното място. Още не можеше да изхвърли сините очи от съзнанието си. Почти живият поглед на момичето от брега на Бланкенезе го преследваше повече от ужаса на другите убийства. Смененото дете. Нежеланото и чуждо дете, заменило обичаното и истинското. Той отново си представи последните й часове — оскъдната храна, повече от сигурно подадена й от нейния убиец. После била удушена и убита. Това накара Фабел да си спомни за древните жертви, откривани толкова често в торфените блата на северна Германия и Дания — телата бяха останали запазени над три хилядолетия в тъмната, тлъста, влажна почва. Много от тях са били задушавани или нарочно удавени. Дори за хората, чието облекло говори за високо обществено положение, се знаеше, че са получавали накрая бедна, ритуална храна от зърнена каша. За какво е било пожертвано това момиче? Нямаше данни за сексуален мотив, за какво тогава е трябвало да му се отнеме животът? Възможно ли е да е умряло само защото толкова прилича на друго момиче, по всяка вероятност също мъртво?

Фабел влезе в апартамента си. Сузане имаше много работа в института и щеше да дойде по-късно. Той извади книгите от магазина на Ото и ги остави на масичката за кафе. Наля си чаша резливо бяло вино и се отпусна на кожения диван. Апартаментът му беше на таванския етаж на нещо, което някога е било голяма и солидна вила. Намираше се в модната част Пьозелдорф на район Ротербаум. Можеше да излезе от главния вход и след минута ходене да се озове сред някои от най-добрите ресторанти и кафенета в Хамбург. Фабел се беше понасилил, за да си позволи този апартамент и пожертва пространство заради фантастична гледка и чудесно местоположение. Пък и беше го купил по време, когато икономиката беше разклатена и цените на имотите в града падаха. Понякога горчиво си мислеше, че икономиката на Германия и неговият брак бяха рухнали едновременно. Знаеше, че сега по никакъв начин не би могъл да си позволи място като това дори със сегашната си заплата. Апартаментът беше само на една пресечка от Милхщрасе, а френските прозорци гледаха към Магдалененщрасе, Алстерпарк и голямото езеро на Аусеналстер. Фабел гледаше над града към необятността на небето. Хамбург лежеше пред него. Тъмна гора, в която милион души можеше да бъдат погубени.

Фабел се обади на майка си. Тя каза, че е добре, и се оплака от постоянното суетене около себе си. Тревожеше се, че бизнесът на Леке ще пострада, ако той стои при нея, вместо да се върне в ресторанта си в Силт. И този път Фабел се успокои от гласа на майка си по телефона. Глас без възраст, ако би могъл да се отдели от побеляващата коса и сковаността на движенията. Веднага щом затвори слушалката, той позвъни на Габи. На телефона беше Ренате, бившата му жена. Тонът й, както винаги, беше някъде между безразличие и враждебност. Фабел така и не разбра защо Ренате обикновено се държеше така с него. Сякаш той бе виновен за това, че тя беше си позволила връзка, която взриви брака им на непоправими парченца. От друга страна, гласът на Габи винаги беше пълен със светлина. Те бъбриха малко за баба й, за училищните й работи и предстоящия им уикенд заедно.

След малко Фабел попита:

— Помниш ли, когато ти четях приказки, преди да заспиш?

— Да, помня, тати. Само не ми казвай, че се каниш да ме наливаш с топло мляко и да ми четеш „Черен Петър“, когато дойда при теб.

Фабел се разсмя.

— Няма, няма. Помниш ли, че никога не ми позволяваше да ти чета приказки от Братя Грим? Дори „Снежанка“ или „Спящата красавица“?

— Да, помня. Мразех тези приказки.

— Защо?

— Всъщност не знам. Бяха страшни. Не… Зловещи. Сякаш уж бяха създадени за деца, но в действителност бяха за големи. Това е нещо като клоуните, разбираш ли? Предполага се, че те са забавни и дружелюбни, но не са. Те са мрачни. Стари и мрачни… Като тези изрязани от дърво маски, които си слагат на юг за карнавала. Може да се каже, че тези неща са свързани с всички стари щуротии, в които хората са вярвали едно време. Защо питаш?

— О, просто така. Заради нещо, което се случи днес.

Фабел върна разговора към семейните дела и приготовленията за края на седмицата. Както винаги, пак беше стигнал твърде далече, като внесе сянката на своята работа в отношенията с дъщеря си. След като затвори, си направи малко спагети, наля си още вино и седна да чете, докато се храни — въведението към книгата на Герхард Вайс.

„Германия е сърцето на Европа, а «Пътят на приказката» е душата на Германия. «Пътят на приказката» е историята на Германия.

Нашият език, нашата култура, нашите постижения и неуспехи, нашето благородство и злонамереност — всичко това се намира на «Улицата на приказките». Винаги е било така и винаги ще бъде. Ние сме децата, изгубени в гората, и само невинността ни води, но сме също и вълците, които живеят на гърба на слабите, повече от всичко друго ние, германците, претендираме за величие: велико добро и велико зло. Това са завоите и криволиците, които винаги сме следвали, и нашите народни приказки говорят за чистота и поквара, за невинност и коварство.

Тази приказка е за велик човек. Човек, който ни помага да разберем себе си и нашия език. Тази приказка, защото това е само приказка, следва този велик човек надолу по «Пътя на приказката», по пътя, по който наистина е поел. Но тя задава също и въпроса: ами какво ще стане, ако той се отклони от пътя към мрака на гората?“

Фабел прелисти страниците. Книгата представляваше пътеводител — пътен дневник на Якоб Грим, докато обикаля Германия в търсене и събиране на вълшебни приказки. Грим беше обрисуван като придирчив педант, който отделя еднакво внимание на подробностите на убийствата, които е извършил, докато е изпълнявал работата си като филолог и фолклорист. После Фабел стигна до глава, която го накара да остави чашата с вино. Заглавието беше „Смененото дете“.

„Приказката за смененото дете е предупреждаваща.

Тя е една от най-старите и изразява не само онзи най-голям страх — да загубиш детето си — а също и ужаса да имаш нещо лъжливо, зложелателно и вредно, доведено в семейството и дома ти. Нещо повече, тя предупреждава родителите, че ще бъдат наказани за всяка липса на бдителност при тяхната грижа за поверените им деца. Приказката за смененото дете се е появявала в безброй варианти в Германия, Холандия, Дания, Бохемия, Полша и отвъд техните граници. Дори Мартин Лутер непоклатимо е вярвал в сменените деца и е написал няколко трактата по въпроса как да ги попарваме, потискаме или бием, докато дяволът дойде и си ги прибере в себе си.

Не бягам от многото работа, но тази приказка беше най-трудната за възстановяване като жива действителност. Както и при всяка приказка, която преиграх отново, най-напред усърдно и ентусиазирано се заех с приготовленията. Трябваше да намеря две деца: едното да играе ролята на подставеното, а другото да бъде истинското, което трябваше да открадна от майката.

Моите и на брат ми изследвания ни доведоха в северна Германия и там намерихме най-скромните жилища в село близо до брега на Балтийско море. Там наблюдавах млада жена със здрав вид и светложълта коса, която беше пример за силната, честна и сериозна глупост на северногерманската селянка. Тази жена носеше със себе си новородено бебе, което прехвърляше от едната ръка в другата. Знаех от работите на други изтъкнати фолклористи и от своите собствени проучвания, че този навик за смяна на ръцете е известен като носене на бебе «на смени». От Райнланд и Хесен до Мекленбург и Долна Саксония широко поддържано суеверие е, че носенето на бебе «на смени» силно увеличава вероятността то да бъде похитено от «подземните хора». Мисля, че това дете още не беше кръстено и нямаше и шест седмици, което е известно като предпочитана възраст от похитителите. Нещо повече, нито тази селянка, нито семейството й бяха предприели четирите предпазни мерки за защита от «подземните хора». Аз, разбира се, бях ги изброил в моята книга «Германска митология», а именно: да се сложи ключ до детето; никога да не се оставят жени сами през първите шест седмици, след като са родили, защото лесно се поддават на злото; да не се позволява на майката да спи през първите шест седмици, освен ако не идва някой друг да бди над детето; когато майката излиза от стаята, някаква дреха на бащата, особено панталоните му, трябва да се мята през детето.

След като майката не беше взела нито една от тези предпазни мерки, тогава това ще бъде «истинското» дете от приказката, ще илюстрира най-съвършено правотата на легендата и ще напомня на хората от този район, че е безразсъдно да се пренебрегват старите забрани. Похищаването на детето представлява сравнително лесна част от плана. Аз много отблизо съм наблюдавал рутинното поведение на жените и съм си водил подробни бележки. Открих, че удобният момент е непосредствено преди пладне, когато бебето се оставя да спи на открито, докато майката се занимава с домакинска работа. Значи точно тогава можех да извърша размяната. След като съм отвлякъл «истинското» дете, разбира се, няма да имам нужда от него и бързо ще реша въпроса. На мястото му трябва да оставя сменено дете. Това е по-трудната част. Подменящите деца са известни като по-груби от онези, чието място са заели. Това е в съгласие с факта, че са потомци на «подземните хора» — те са толкова по-низша от истинското човечество и толкова грозна за гледане раса, че се крият под земята, в нощта или в най-тъмните сенки на горите.

Размишлявах над проблема няколко дни, докато не чух да си говорят няколко цигани, които лагеруваха близо до селото. Знаех, че заради враждебността на селяните към тях циганите няма да посмеят да влязат в самото село. Следователно ако планът ми не успее и селяните не се сетят за древните предания и «подземните хора» като отговорни за отвличания и подмяна, веднага ще обвинят близките цигани. Наистина не съм наясно дали това ще бъде провал в пресъздаване на приказката, както я съобщих, защото по време на проучванията ми често се питах дали именно циганите и други скитници не са вдъхновили приказките за «подземните хора». Недоверието и враждебността, които инстинктивно изпитваме към чужденците и странниците, са нещо, което винаги съм смятал за потенциален инструмент за манипулация. В такъв случай пренебрегването на предубежденията ми предоставя защита от подозрение.

Следователно се залових с план да открадна дете от лагера на циганите, стига да намеря такова на подходяща възраст…“

Фабел остави книгата, отворена на същата страница, на масичката за кафе. Стори му се, че температурата в стаята е паднала с два-три градуса. Зловещ хлад, който като че ли извираше от отворената книга пред него. Във въображаем отчет беше описан план за похищение и убийство, основан на разказаната от Братя Грим народна приказка за смененото дете. Старателният подход, който измисленият Якоб Грим беше приел, беше отразен в планирането и подготовката на съществуващия убиец. Той отново си представи момичето на плажа. Прекалено млад живот, угасен, за да се осъществи нечия болна фантазия.

Звънът на телефона с трясък го върна в днешната реалност.

— Здрасти, шефе. Тук е Ана. Открих самоличността на момичето от плажа. И мисля, че този път е истинската.