Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ян Фабел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brother Grimm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране
Anonimus (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Крейг Ръсел. Братът Грим

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

ISBN: 978-954-585-942-7

История

  1. — Добавяне

39.

21:30 ч., сряда, 14 април

Епендорф, Хамбург

Не беше нужно Фабел да търси апартамента на Хайнц Шнаубер. Познаваше Епендорф много добре. Институтът по съдебна медицина се намираше до Университетската клиника Епендорф, а апартаментът на Шнаубер беше в една от елегантните жилищни сгради от деветнадесети век на престижната Епендорфер Ландщрасе.

Шнаубер го очакваше, но Фабел все пак протегна своята овална значка от криминалната полиция и картата си, когато Шнаубер се показа на вратата. Беше на около петдесет и пет, не много висок, строен, без да е слаб. Той въведе Фабел в елегантен салон. Мебелировката отговаряше на епохата на сградата, но беше безкрайно по-уютна от тази в къщата на Вера Шилер в Хаусбрух. Фабел така и не се научи как да се държи с гейове. Обичаше да се смята за обигран, съвременен и разумен човек и категорично нямаше нищо против хомосексуалистите, но лутеранско-фризийското му възпитание го правеше несигурен и неловък в тяхната компания. Той все повече се дразнеше от собствения си провинциализъм, особено когато се усети, че е леко изненадан от съвършено мъжкото поведение и говор на Шнаубер. Долови силната болка в очите му, когато говореше за Лаура фон Клостерщад. Гей или не, явно бе обичал Лаура. С почти бащинска любов.

— Тя беше моята принцеса — обясняваше Шнаубер — Така я наричах — моята малка прекършена принцеса. Мога честно да кажа, че тя ми беше почти като дъщеря.

— Защо „прекършена“?

Щнаубер горчиво се усмихна.

— Сигурен съм, че се сблъсквате с всякакви разнебитени семейства, господин комисар. Поради работата си. Родители-наркомани, деца-престъпници, злоупотреби, какво ли не. Но има семейства, които са специалисти в дълбоко прикриване на своята разнебитеност. Техните скелети са много добре заключени в гардероба. Е, когато имате толкова пари и влияние като семейство Клостерщад, може да си позволите множество гардероби.

Шнаубер се отправи към дивана и покани госта да седне в голямо кожено кресло с висока облегалка.

— Искам да ви питам за празненството — каза Фабел. — Празника по случай рождения ден на госпожица Фон Клостерщад. Случи ли се тогава нещо необикновено? Присъстваха ли някакви неканени гости?

Шнаубер се разсмя.

— Няма никакви неканени гости при нито едно от задълженията ми, господин Фабел. — Той наблегна на „никакви“. — И наистина, доколкото знам, нищо необикновено или неприятно не се случи. Съществуваше си предсказуемият лед между Лаура и майка й. И Хуберт, както винаги, беше надуто малко лайно. Но извън това партито беше мечта. Имаше група американци, една изключителна яхтена компания от Ню Ингланд. Интересуваха се от договор с Лаура, за да им стане „лице“ — янките харесваха нейния аристократичен европейски вид. — Скръбта в изражението на Шнаубер стана по-дълбока. — Горката Лаура, всеки рожден ден още в детството й беше уреждан така, че да се вписва в светския дневен ред на майка й. После, като порасна, те бяха предлог да я показват на потенциални клиенти. Гадеше ми се от това. Но бях длъжен, като неин агент, да я рекламирам възможно най-широко и ефикасно. — Очите им се срещнаха и в погледа на Шнаубер имаше настойчивост, сякаш за него беше важно Фабел да му вярва. — Правех всичко, което можех, за да превърна тези празненства в нещо повече от костюмирани промоции, нали разбирате. Купувах й дребни неочаквани подаръци за рождения й ден, снабдявах я със специална торта — такива неща. Наистина се опитвах да направя рождените й дни забавни за нея.

— Знам, господин Шнаубер. Разбирам. — Фабел се усмихна, после зададе следващия си въпрос: — Казахте, че семейството е имало множество скелети в гардероба. Що за скелети? Ставаше ли нещо в семейството на Лаура?

Шнаубер отиде до шкафа с напитките и си наля чаша уиски, доста несръчно, както се стори на Фабел. Той наведе бутилката към посетителя си.

— Не, благодаря. Не и когато съм на работа.

Шнаубер седна отново. Изгълта значителна доза от огромната чаша скоч.

— Видяхте ли родителите й? А Хуберт?

— Да, видях ги.

— Бащата е никаквец. Беден е на мозък точно колкото е богат на пари. И е недискретен. Изчукал е всички секретарки в Хамбург през последните петнадесет години. И запомнете, разбирам го, като погледне човек Маргарете…

Фабел изглеждаше смутен.

— Бих казал, че е била много привлекателна жена. Очевидно красавица на времето си, точно като Лаура в своето.

Шнаубер се усмихна разбиращо.

— Понякога — всъщност през повечето време — съм дяволски доволен, че съм гей. Като начало това ме прави имунизиран срещу магиите на вещицата Маргарете. Но виждам, че вече ви е омагьосала, господин Фабел. Не си мислете нито за минута, че цялата тази сексуална химия, която Маргарете излъчва я прави задоволителна любовница. Не можеш да я чукаш, ако не ти стиска, а през целия си живот Маргарете се е специализирала в лишаването на мъжете от мъжествеността им. Мисля, че затова бащата на Лаура си пъха бастуна навсякъде. Само за да провери, че още го има на мястото му. — Той отпи поредна глътка и изпразни чашата. — Но не затова мразя Маргарете фон Клостерщад. Причината е отношението й към Лаура. Сякаш я беше заключила и я убиваше от глад — глад за любов, за привързаност, за хилядите дребни неща, които свързват една майка и дъщеря.

Фабел кимна замислено. Нищо от това не беше от пряка полза за разследването, но уискито и скръбта бяха освободили гнева на Шнаубер за една несправедлива смърт, която очевидно беше сложила край на несправедлив и нещастен живот. Сега празната стая и празната гледка от басейна придобиваха смисъл. Шнаубер стана, отиде до шкафа и си наля ново питие. Спря за малко с бутилката в едната ръка, чашата в другата, и погледна навън през прозореца по Епендорфер Ландщрасе.

— Понякога мразя този град. Понякога мразя това, че съм проклет северногерманец, с всичките ни морални задръжки и грехопадения. Вината е ужасно, ужасно нещо, не мислите ли?

— Предполагам — отвърна Фабел.

Фабел често беше срещал в кариерата си тази нервна нерешителност на човек, който се колебае дали да се довери някому. Затова не наруши мълчанието, като остави Шнаубер да реши дали да продължи.

И той продължи:

— Вие сигурно виждате това непрекъснато, предполагам. Като полицай. Обзалагам се, че има хора, които вършат най-ужасни престъпления — убийства, изнасилвания, малтретиране на деца — при това нямат никакво чувство за вина.

— За съжаление, има такива.

— Точно това ме ядосва — че без чувство за вина няма наказание. Като тези стари нацистки копелета, които отказват да видят злото, което са причинявали докато хората от следващото поколение са осакатени от виновност за нещо, което е ставало, преди да се родят. Но ето и другата страна на медала. — Шнаубер отново седна на дивана. — Тези, които правят неща, смятани от повечето от нас за дребни грехове, дори тривиални, са преследвани от чувство за вина до края на живота си.

Фабел се наведе напред в креслото.

— Лаура беше ли преследвана?

— От един от многото скелети в гардероба на Фон Клостерщад, да. Един аборт. Преди много години. Тя самата е била почти дете. Никой не знае. Потулено е с надеждност, на фона, на която Федералното канцлерство изглежда като отворена къща. Маргарете е уредила всичко и е осигурила то да остане в тайна. Но Лаура ми каза, след много години, и това отново разби сърцето й.

— Кой е бащата на детето?

— Никой. Това е грехът му, да бъде никой. Така че Маргарете е взела мерки той да изчезне от хоризонта. Точно затова я наричам моя „прекършена принцеса“. Едночасова медицинска процедура и вина до края на живота. — Шнаубер отпи отново. Очите му се зачервиха, сякаш смъдяха, но не от питието. — Знаете ли какво е най-тъжното от всичко, господин комисар? Че когато това чудовище е убивало Лаура, тя може би е смятала, че си го е заслужила.