Крейг Ръсел
Братът Грим (25)

24.

10:10 ч., четвъртък, 25 март

Вилхелмсбург, Хамбург

Да се открие Олсен не беше трудно. За него нямаше кой знае какви сведения, но от известното ставаше ясно, че е човек, който бързо решава проблемите си с юмруци. Имаше три съобщени присъди за нападения, както и предупреждение за търговско нарушение: беше продавал части на краден мотоциклет.

Вилхелмсбург е най-големият район на Хамбург, най-обширната му част. Фактически той е остров на Елба, най-големият речен остров в Европа, и е отрупан с мостове, в това число и Кьолбрандбрюке, който го свързва с главния град на север и с Харбург на юг. Вилхелмсбург има странен, неустановен вид — съчетание на село с тежка промишленост: овце пасат на поляна край индустриални халета. Районът е с незавидна репутация, често го наричат на шега Хамбургския Бронкс, а над една трета от населението му са емигранти по произход.

Петер Олсен продаваше и поправяше мотоциклети в едно разнебитено индустриално хале откъм реката в сянката на нефтопреработвателен завод. Фабел реши да вземе и Вернер, и Ана за разпита, и поиска да ги придружи звено от униформени полицаи. Нямаха достатъчно улики, за да го арестуват, но Фабел беше успял да издейства разпореждане от Държавната прокуратура за изземване на мотоциклета му за съдебна проверка.

Фабел паркира до буренясалия бордюр край двуметровата мрежеста ограда на работилницата на Олсен. Докато чакаха да дойде полицията, огледаха работилницата и двора. Скелетите на четири-пет мотора бяха струпани преплетени и ръждясали, а огромен ротвайлер лежеше в своята част на двора, като от време на време повдигаше масивната си глава и хвърляше ленив поглед към владенията си. Фабел не можеше да види дали кучето е вързано или не.

— Вернер, иди в полицейския участък на Вилхелмсбург — каза Фабел, като все още оглеждаше помещенията на Олсен. — Виж дали могат да ни дадат кучкар. Не ми харесва този домашен любимец.

Зелено-бял полицейски фургон паркира зад тях. Кучето пазач на Олсен като че ли беше обучено да реагира на полицейски коли, защото веднага скочи на крака и залая силно, басово към фургона. Едър мъж, облечен в гащеризон и престилка, излезе от работилницата, като бършеше ръцете си с парцал. Беше с масивно телосложение, с огромни рамене, върху които главата без шия беше като забита — човешки еквивалент на ротвайлера, който му пазеше двора. Човекът остро погледна кучето и измърмори нещо, после погледна към полицейските коли и се върна в работилницата си.

— Остави кучкаря, Вернер — каза Фабел. — По-добре вече да отидем и да си поговорим с нашия човек.

Когато доближиха портата, стана ясно, че кучето не е вързано. То скочи към приближаващата група полицаи с учудващи за големината му скорост и пъргавина. Фабел с облекчение отбеляза, че портата е заключена с верига и катинар. Ротвайлерът ръмжеше и лаеше злобно, белите му зъби проблясваха. Олсен отново се появи на вратата на работилницата.

— Какво искате? — Гласът му едва се чуваше от такова разстояние на фона на непрекъснатия лай.

— Имаме съдебно разпореждане, господин Олсен — каза Фабел и протегна документа така, че Олсен да може да го види. — Бихме искали да ви зададем няколко въпроса. — Кучето вече се хвърляше към портата, като я караше да гърми и да напъва веригата и катинара. — Бихте ли си прибрали кучето, господин Олсен? Трябва да ви зададем някои въпроси.

Олсен направи пропъждащ жест и понечи да се върне в работилницата. Фабел кимна на Вернер, който извади пистолета си, смъкна му кобура и го насочи към главата на ротвайлера.

Олсен рязко извика „Адолф!“ и кучето послушно се върна на мястото си, но остана на крака, цялото нащрек.

Ана хвърли поглед към Фабел.

— Адолф?!

Фабел кимна на Вернер и той прибра пистолета. Олсен приближи към портата с връзка ключове и отключи катинара. Отвори едното крило и застана навъсен до него.

— Моля, ще завържете ли кучето си, господин Олсен? — Фабел му подаде препис от разпореждането. — И може ли да видим мотора ви, ако обичате? Вашият собствен. Номерът му е посочен в разпореждането.

Олсен махна с глава към работилницата.

— Там е. Не мислете за кучето. То няма да закачи никого, ако не му кажа де…

Те тръгнаха към постройката. Адолф ги гледаше от определеното си място, което Олсен беше подсигурил със здрава верига. Позата му беше напрегната, то местеше поглед от полицаите към Олсен и обратно, сякаш чакаше заповед да нападне.

Вътрешността на работилницата неочаквано беше подредена и светла. Групата Рамщайн или друга подобна ръмжеше дрезгаво от си-ди плейър. Олсен намали звука, но не го изключи, сякаш за да покаже, че това е само временно прекъсване на деня му. Фабел бе очаквал да види стените покрити с обикновените плакати на полуголи или дори голи тела. Вместо тях имаше естетични снимки на мотоциклети и технически илюстрации. В далечния край имаше редица мотори, два-три, от които бяха първокласни. Олсен явно метеше редовно циментовия под, а до едната стена имаше лавици, по които бяха наредени части в червени тавички и кутии с грижливо написани етикети. Фабел продължително изгледа Олсен. Беше голям мъж, наближаващ тридесетте, и би бил почти хубав, ако чертите му не бяха леко прекалено едри и груби. В добавка кожата му беше лоша, петниста. Според Фабел методичният ред и надписите на частите не съответстваха на животинския вид на Олсен. Той се приближи до етажерката с части и впери очи в надписите.

— Нещо специално ли търсите? — Тонът на Олсен беше равен. Явно беше решил да съдейства, но да запази безразличие. — Нали искахте да видите мотора ми?

— Да… — Фабел се отдалечи от лавиците. Почеркът на надписите беше дребен и акуратен, но Фабел не би могъл да каже дали е същият като онзи на бележките в ръцете на труповете. — Да, моля.

Огромен американски мотор стоеше в центъра на работилницата, опрян до стойка. Няколко части бяха махнати от машината и лежаха на пода. Фабел отново усети ред и грижа в начина, по който бяха сложени на цимента. Олсен явно бе работил по този мотор, когато те дойдоха.

— Не, не този. Онзи там.

Олсен посочи сребристосив мотоциклет беемве. Фабел не знаеше нищо за моторите, но отбеляза, че моделът е R1100S. Трябваше да признае, че в него имаше красота: приглушена, елегантна заплаха, която го правеше да изглежда бърз дори когато спеше неподвижен. По странен начин той напомняше на Фабел за кучето пазач на Олсен: пълен със скрита сила, дори ярост, напираща да бъде освободена. Той кимна на двамата униформени полицаи, които избутаха мотора от мястото му навън към чакащия фургон.

— За какво ви е? — попита Олсен.

Фабел не обърна внимание на въпроса.

— Чухте ли за Хана Грюн? Предполагам, че сте чул?

Олсен кимна.

— Да, чух. — Той изобрази най-голямото безразличие, на което беше способен.

— Не изглеждате особено разтревожен, господин Олсен — каза Ана Волф. — Смятах, че сте й бил приятел.

Олсен изкашля нещо като смях и не направи нищо, за да скрие болезнената горчивина в него.

— Приятел? Не и аз. Аз бях само балама. Един от многото й балами. Тя ме заряза преди месеци.

— Не и според хората, с които е работила. Казват, че сте я взимал оттам с мотора си. До съвсем неотдавна.

— Може и да съм. Тя беше използвачката, а аз — използваният. Какво мога да кажа?

Фабел беше наясно, че Олсен често посещава фитнес салони. В раменете му имаше огромна сила, а мускулите на ръцете му издуваха плата на престилката. Не беше трудно да си представиш как надвива по-ниския, по-слаб Шилер и го убива с два удара на остър нож.

— Къде бяхте в петък вечерта, господин Олсен? — попита Ана. — На деветнадесети, до събота сутринта?

Олсен сви рамене. Преиграваш с безразличието, помисли си Фабел. Криеш нещо.

— Излязох да пийна. Във Вилхелмсбург. Прибрах се вкъщи към полунощ.

— Къде отидохте?

— В „Пеликан“. Това е нов бар насред града. Реших да го видя как е.

— Видя ли ви някой? — попита Ана. — Някой, който би могъл да потвърди, че сте бил там?

Олсен направи физиономия, която подсказваше, че този въпрос е глупав.

— Имаше стотици хора. Както казах, това е ново заведение и много хора очевидно са имали същата идея като мен, но не видях познати.

Фабел направи почти извинителен жест.

— Боя се, че в такъв случай ще трябва да ви помолим да дойдете с нас, господин Олсен. Не ни давате достатъчно информация, за да ви изключим от разследването.

Олсен въздъхна примирено.

— Съгласен съм. Но не съм виновен, че не съм си осигурил алиби. Ако бях виновен в нещо, щях да направя усилия да имам достатъчно убедително прикритие. Дълго ли ще трае това? Имам ремонти, които трябва да довърша.

— Ще ви държим толкова, колкото се наложи до установяване на истината. Моля, господин Олсен.

— Може ли първо да заключа?

— Разбира се.

В далечния край на работилницата имаше задна врата. Олсен отиде до нея и завъртя ключа в ключалката. След това излезе, последван от тримата детективи. Кучето спеше в двора.

— Ако ще преспя там, трябва да уредя да хранят кучето. — Той внезапно спря и погледна назад към работилницата. — По дяволите! Алармата! Не мога да оставя моторите, без да включа алармата. Може ли да се върна и да я включа?

Фабел кимна.

— Вернер, върви с господин Олсен, моля.

Когато те се отдалечиха достатъчно, за да не чуват, Ана се обърна към Фабел.

— Нямаш ли чувството, че стреляме в грешна посока?

— Знам какво искаш да кажеш. Имам чувството, че единственото нещо, което Олсен крие, е колко го боли от смъртта на Хана.

Точно тогава чуха внезапен силен гърлен рев откъм работилницата. Фабел и Ана се спогледаха и хукнаха към сградата. Кучето пазач, стреснато в съня си от шума, с хищен инстинкт, стимулиран от двете тичащи фигури, се хвърли бързо напред, зловещите му челюсти потракваха във въздуха. Фабел зави настрани, като се надяваше, че правилно е преценил колко дълга е веригата, с която беше вързано. Бяха изминали около половината разстояние до сградата, когато Олсен излетя иззад нея на огромен червен мотор. Главата му беше затворена в червен шлем със спуснат над очите визьор, но Фабел позна изцапаните с масло работни дрехи. Олсен насочи мотора като оръдие. Предното колело леко се издигна, когато той натисна газта и двигателят нададе сърдит вой.

Адреналинът бликна в тялото на Фабел и забави времето. Мотоциклетът вървеше бързо, но сега сякаш налиташе напред с невъзможно ускорение, като че ли Фабел го гледаше през подвижен обектив. Той и Ана се хвърлиха встрани, когато моторът се стрелна между тях. Фабел се претърколи два пъти на земята. Когато се надигна на едно коляно, нещо масивно и тъмно се блъсна в него. За миг Фабел помисли, че Олсен се е върнал с мотора, за да ги довърши, но се обърна и видя масивните челюсти на ротвайлера да налитат към него. Фабел дръпна глава встрани, когато кучето щракна с оголените си зъби. Усети студени лиги и слюнка върху бузата си, но разбра, че звярът не е улучил. Търкулна се отново, този път в обратна посока, и усети остра болка, когато нещо се заби в рамото му и го разкъса. Фабел продължаваше да се търкаля непрекъснато и чу как злобното ръмжене на кучето се превърна в бесен безсилен лай, когато веригата го спря.

Той скочи на крака. Ана Волф стоеше нащрек и гледаше към него. Фабел й кимна. Тя хукна към колите. Двамата униформени полицаи стояха като зашеметени край на мотоциклета, който товареха от задния край на фургона. Ана Волф се насочи към мотора.

— Ключът на него ли е? — извика на двамата все още неподвижни полицаи.

Преди да отговорят тя се метна на седалката и бутна настрани полицая, който стоеше отзад. После спусна мотора от платформата за качване във фургона, запали двигателя и полетя след Олсен.

Фабел притискаше рамото си. Коженото му яке беше раздрано и подплатата висеше на парцали покрай дупката от зъбите на ротвайлера. Усещаше рамото си контузено, но полото му беше цяло и кръв нямаше. Той хвърли гневен поглед към кучето, което отговори с изпъване на веригата, надигане на задни крака и безсилно размахване на предните във въздуха.

— Насам! — извика Фабел на двамата униформени и затича към отворената врата на работилницата.

Вернер беше на пода. Беше се избутал до полуседнало положение и използваше вече поаленяла носна кърпа в безуспешен опит да спре потока кръв от дясната страна на главата си. Фабел коленичи до него и насочи ръката му да стигне до раната. Тя беше грозна, дълбока и кървяща и вече беше се разпънала от оток. Фабел извади своята неизползвана носна кърпа и замени напоената върху раната. След това подпря с ръка раменете на Вернер.

— Добре ли си?

Погледът на Вернер беше стъклен и нефокусиран, но той успя леко да кимне, което изобщо не успокои Фабел. Двамата униформени влязоха в работилницата. Фабел кимна с глава към лавиците с инструменти.

— Вие вижте там дали има нещо за оказване на първа помощ. — После погледна другия офицер. — Обадете се по радиото за линейка.

Фабел затърси нещо по пода на работилницата, френският ключ лежеше на метър от Вернер. Имаше тежка, груба глава и регулационният цилиндър и челюстите бяха покрити с кръвта на Вернер. Фабел видя, че задната врата в края на работилницата зее отворена. Мръсник, помисли си Фабел. Олсен беше хладнокръвен. Небрежно беше отключил вратата, като се правеше, че я заключва. Прецизно беше изчислил изпълнението си, като беше предположил, че поради неговото нетърпеливо и раздразнено съдействие само едно ченге ще се върне с него „да включи алармата“. Ударил е Вернер с ключа и се е измъкнал от задната врата, където е бил червеният мотор. Фабел беше сигурен, че не беше видял този мотор сред другите в работилницата.

Вернер изстена и се раздвижи, сякаш се опитваше да стане. Фабел го държеше здраво.

— Не мърдай, Вернер, докато дойде линейката. — Той погледна униформения офицер, който кимна.

— На път е, господин комисар.

— Не бих искал да съм на мястото на Олсен, когато го хванете, шефе — каза Вернер.

Фабел с облекчение видя, че очите на Вернер се проясниха малко, но далеч не бяха будни.

— Бъди сигурен — отвърна той. — Никой не може безнаказано да удря хора от моя екип.

— Нямах предвид това. — Вернер слабо се усмихна и кимна към парцаливото рамо на Фабел. — Това не беше ли любимото ти яке?

 

 

Последният ъгъл беше прекалено остър. Ана беше с обичайното си кожено яке, но краката й бяха защитени само от денима на джинсите и коленете й едва не застъргаха асфалта на завоя. Тя знаеше, че ако Олсен разбира от каране на мотори толкова, колкото и от поправянето им, което беше вероятно, ще трябва да кара през цялото време на пълна газ дори само за да не го изпуска от поглед. Нямаше шлем и слънчеви очила, така че трябваше да присвива очи срещу поривите на вятъра, когато ускоряваше по правите участъци. Тя се свиваше зад състезателния щит, за да стесни профила си и да се запази възможно най-добре от вятъра. Улицата минаваше покрай оградата на газопреработвателния завод и нямаше голям трафик, така че Ана натискаше газта до край. Тя влетя на Хоне-Шаар-Щрасе, като накара един мерцедес да натисне спирачки и да се отклони. Едва зърна проблясък на червено на голямо разстояние, когато Олсен загърмя по моста над Райхерщийг и Ана се впусна след него. Беемвето ревеше под нея и тя преценяваше разстоянието до следващия завой. Двамата с брат й Юлиус имаха мотоциклети и често бяха пътували заедно през уикендите — във Франция, надолу по Бавария и веднъж даже през Англия. Но после, понеже кариерите и на двамата започнаха да изискват повече време, пътешествията бяха станали по-малко и по-кратки. А когато Юлиус се ожени, спряха напълно. Ана пазеше мотора си допреди година, когато го замени с кола. Сега единственото напомняне за онези дни беше възголямото й кожено яке, с което ходеше на работа почти всеки ден.

Понатисна спирачката, за да намали скоростта преди острия ляв завой в дъното на улицата. Наведе се при завоя, изправи се и отново ускори. Следваше пореден дълъг прав участък на пътя и далеч напред зърна червеното петно на мотора на Олсен. Отвори газта до краен предел и беемвето полетя с нов устрем. Устата на Ана пресъхна и тя осъзна, че я е страх. И потрепери от тази мисъл. Не поглеждаше скоростомера: знаеше, че насилва мотора до възможните за него 200 километра в час и нямаше представа колко остава до границата. Скъсяваше разстоянието до Олсен. Той очевидно не поглеждаше в огледалото за обратно виждане и не рискуваше. Бе очаквал да го преследват с кола и не биха могли да се състезават с него по бързина и маневреност. Разстоянието намаляваше. Не проверявай, мислеше тя, не проверявай още, гадняр. Но стана. Почти незабележимо движение на главата с червен шлем — и моторът на Олсен се хвърли напред. Не можеше да се измъкне напълно от нейното надуто до предел беемве, но можеше да поддържа дистанцията, докато някой от двамата сбърка. Беше като игра на гоненица.

Следващия завой Олсен взе по-бързо и по-добре от Ана, като малко увеличи преднината си. Индустриалният пейзаж наоколо изчезна и край тях вече се редяха мръсни поля. Пътят беше с много завои и Ана ги срязваше косо, като благодареше, че няма насрещно движение.

Пореден остър завой, но този път Олсен не го прецени вярно и едва го взе, като се наложи да намали, за да се върне в своето платно. Ана скъси преднината му с двадесет метра. Вселената й се беше разцепила, от нея беше останала само лентата на пътя отпред и моторът под нея, с който тялото й се беше сляло. Сякаш централната й нервна система беше свързана с електрониката на беемвето и всяка мисъл, всеки импулс се предаваха автоматично на мотора. Фокусът за нея беше червеният мотор на Олсен отпред. Концентрацията й беше пълна, опитваше се да предугади всяко движение.

Тази концентрация означаваше, че не може да отклони нито за миг ръка от управлението на мотора. Не можеше да посегне към пистолета. Не можеше да телефонира. Внезапно осъзна, че се е изгубила — толкова беше съсредоточена върху пътя и Олсен пред себе си, че вече не знаеше къде се намират. Не познаваше добре Вилхелмсбург, а и възбудата и предизвикателството на преследването отвличаха вниманието й от прелитащите край нея ориентири. Равнината около нея и посоката, в която бяха поели, означаваха, че са някъде в Моорвердер — странната селска опашка на Вилхелмсбург, която някак си беше останала незабелязана от предприемачите.

Пореден завой и поредна права отсечка пред тях. Моторът на Олсен подхвръкна, когато той отново ускори до максимум. Ана усети, че гърдите й се свиват, когато разбра, че откритият път навлиза в застроено пространство. Табела проблесна край пътя и Ана разбра, че наближават Стилхорн, че Олсен е направил примка и се връща обратно към аутобан A1. Може би трябваше да намали и да се откаже от преследването, вместо да застрашава живота на мирни граждани.

Трафикът започна да се сгъстява и Ана се виеше между коли и камиони, много от които рязко натискаха спирачки с рев на сърдити клаксони. Сърцето бумтеше в гърдите й. Осъзна, че зад нея вие полицейска сирена. Не знаеше дали е подкрепление, или просто полицията в Стилхорн реагираше на бясното препускане на два мотоциклета през градчето. Все пак се радваше, че наблизо ще има и други полицаи, когато накрая хване Олсен натясно. В този миг тя го видя внезапно да завива, моторът почти се плъзна под него и той изчезна в странична улица.

Ана пропусна завоя и трябваше да продължи по главната, като предизвика още по-гневни клаксони. Върна се и влезе в страничната улица, но видя Олсен да излиза от далечния й край. За пореден път тя подкара на пълна газ. Ревът на беемвето прокънтя по тясната уличка и двама-трима пешеходци се долепиха до зданията, когато профуча край тях. Това ставаше твърде опасно. Щеше да загуби Олсен, ако не го застигне, преди да навлезе още по-навътре в града.

Ана почти беше успяла към края на уличката, когато се появи зелено-бяла патрулна полицейска кола с мигащи фарове и зави по улицата в далечния край. Тя явно се опитваше да я блокира и Ана яростно замаха ръце, за да ги накара да се отместят. Вместо това полицейската кола изпищя със спирачки и полицаи излязоха от двете страни с пистолети, насочени към Ана.

Тя остро спря и обърна мотора странично към колата. Той се изплъзна под нея и Ана се просна на асфалта, бедрото й пламна, тъй като денимът се беше разкъсал. Претърколи се няколко пъти и спря до паркираната кола. Моторът й се плъзна, като хвърляше искри от триенето на метал с уличното платно, докато се блъсна в предницата на полицейската кола.

Втора патрулна кола паркира зад Ана и смаяните полицаи тръгнаха към нея, като прибираха в кобурите пистолетите си, докато тя разтриваше с една ръка обеленото си бедро, а с другата им показваше овалната си бронзова значка от Криминалната полиция. Те й помогнаха да стане и единият започна да обяснява, че не са знаели, че е от полицията и преследва заподозрян.

Ана ядосано гледаше към празната улица, където беше изчезнал Олсен, после към мотора, смачкан под полицейската кола. Със спокоен сдържан тон попита дали униформените полицаи могат по радиото да съобщят за посоката, в която бе тръгнал нейният заподозрян, и дали не могат да изпратят хеликоптер след него. После, като пое дълбоко въздух, тя изкрещя грубо и остро към полицаите:

— Проклети идиоти!