Крейг Ръсел
Братът Грим (37)

36.

15:30 ч., сряда, 14 април

Винтерхуде, Хамбург

Небето вече беше по-синьо и Хамбург изглеждаше окъпан в по-жива светлина, макар че слънцето от време на време се забулваше от пръснатите парцали на млечни облаци.

В град на медиите като Хамбург Фабел винаги трябваше да внимава при публичното обсъждане на случаите, но имаше две места, които обичаше да използва за неофициални срещи на екипа — едно заведение за бързи закуски надолу по Хафен, управлявано от бивш полицай, земляк-приятел на Фабел, и кафенето срещу Винтерхудер Ферхаус. Сгушено зад моста, кафенето имаше външно пространство за сядане покрай водния път Аустерстрийк, което гледаше към острата кула на свети Йоханес. От другата страна на боядисаната в бяло желязна ограда два лебеда разсеяно поклъвваха водата там, където предишен посетител беше натрошил хляб. Външният декор включваше бели пропиленови маси и столове под чадъри с реклами на цигари, но кафето беше хем близо до управлението, хем достатъчно далече, за да предлага смяна на обстановката.

Бяха шестима и Фабел привлече два стола от една празна маса, за да седнат заедно. Ана и Мария неизменно присъстваха във всички срещи на открито, докато двамата нови — Петра Маас и Ханс Рьотгер — изглеждаха озадачени от избора на мястото. Изражението по лицето на Хенк Херман говореше, че се чувства като новоприет в изключително високопоставен и донякъде таен клуб.

Сервитьорът прие поръчките им за кафе и поздрави Фабел по име. Разбира се, той нямаше представа, че групата е от отдел Убийства, и вероятно ги смяташе за тайфа чиновници, излезли през почивката от някой семинар. Фабел го изчака да се отдалечи, преди да се обърне към екипа.

— Не вървим по правилен път. Знам, че включвате цялата си енергия в това разследване, но май повече нагряваме, отколкото осветяваме. Имаме трима заподозрени: Фендрих, учителят; писателят Вайс, който е малко вероятен, и главният заподозрян — Олсен. Но когато ги разглеждаме поотделно, нито един не пасва напълно.

Фабел замълча, докато сервитьорът оставяше кафетата на масата.

— А може би имаме работа с двама убийци, действащи в тандем. Това придава смисъл на теорията за втората серия отпечатъци от стъпки на местопрестъплението в Природния парк. Може би грешим, като ги смятаме за несвързани с убийството.

— Или може би имаме главен убиец и подражател? — каза Херман колебливо.

Фабел поклати глава.

— Тъй като „темата“ на убийствата е абсолютно последователна, имаме пряка връзка между всички случаи. Малките парченца жълта хартия, намерени на всяко местопрестъпление, не само са идентични — те просто приличат на изрязани от един и същи лист хартия. И почеркът е същият. Ако са двама в тандем, ясно е, че Олсен е убиецът от Природния парк, а вторият е извършил другите две, но еднаквия почерк на бележките…

— „Но…“? — Мария Клее се усмихна многозначително.

— Аз просто не ги виждам като екип. Имахме подобна ситуация в предишен случай, но този не изглежда така. Това е една и съща ръка. Да започнем с Олсен. Какво имаме?

— Той изглежда безспорният извършител на убийствата в Природния парк — каза Мария. — Има мотив — сексуална ревност. Но, както казваш, как се връзва това с другите, наглед случайни убийства?

Фабел отпи от своето еспресо.

— Просто не съвпада с образа, който сме създали на Олсен. Той е самият бяс. А нашият човек вижда известна поезия в насилието. Олсен е пръв в списъка, но за да научим повече, трябва да го пипнем. Какво става с Фендрих, Ана?

— Той не е нашият човек. Сигурна съм. Ако е имал сексуални мотиви, което отрича, не вярвам да е направил каквото и да било поради тях. Сто пъти проверявах миналото му. Никакво досие. Никакви предишни подозрения или съмнения по поведението му като учител. Явно не е имал никакви постоянни връзки през последните три години, след като се е разделил с дългогодишната си приятелка Рона Дорф. Говорих с Рона. Тя преподава музика в друго училище. Според нея отношенията им били твърде хладни и ги прекратили след изчезването на Паула.

— Има ли връзка между двете събития?

— Ами да, има. Но тя по-скоро може да оправдае, отколкото да обвини Фендрих. Според Рона е бил вманиачен в желанието си да помогне на родителите да намерят Паула. После, когато Клат от полицията в Нордерщед се лепнал за него, станал сърдит и потиснат.

— Избухлив?

— Не. Отчужден. Както се изрази Рона, отношенията им по-скоро са угаснали, отколкото прекратени.

— Възможно е поведението на Фендрих след изчезването на Паула да е прикритие — каза Хенк Херман. В тона му имаше настойчивост. — Много убийци след извършването маскират чувството си за вина и страх от разкриване като скръб и загриженост.

Фабел беше виждал това много пъти. И в не един случай се беше оставял да го заблудят крокодилските сълзи на хладнокръвен убиец.

— Пък и тази аналогия с Грим, която използва убиецът. — Херман изглеждаше окуражен от мълчаливото състояние на новия си шеф. — Знаем, че приличащата на Паула Марта Шмид, намерена на плажа, е от така наречената низша класа, и убиецът разширява това до аналогия с „подземните хора“. Възможно е Фендрих да е виждал Паула в капана на задушаващите граници на слабите очаквания на родителите й за нея. Възможно ли е да е мислел, че като я убива, я освобождава?

Фабел погледна Херман и се усмихна.

— И ти си чел книгата на Вайс, нали?

Лицето на Херман леко се зачерви под луничките, сякаш беше заловен да преписва на курсова работа.

— Да, господин комисар. Сметнах, че ще е добра основа.

— Така е. И ме наричай „шефе“, така ще пестим време. Ти какво мислиш, Ана?

— Предполагам, че е възможно. Макар че много е подкрепял семейство Елерс, не можеше да скрие презрението си към ниските им очаквания и претенции. Но Фендрих е свързан само с изчезването на Паула Елерс, което технически още не е свързано с нашето разследване. Той няма алиби за останалите, живее сам в онази голяма къща, в която е живял с майка си. Ако имаше алиби за останалите, щях да бъда подозрителна. Но така или иначе моят дълбок инстинкт ми подсказва, че той не е нашият човек. И все пак подарените приказки на Братя Грим ме притесняват, макар че сам го съобщи.

— Добре, но все още държим Фендрих при заподозрените. И това ни води до писателя Вайс.

— Е, шефе, той е твоя работа — каза Мария. — Защо го включваш като заподозрян?

— Ами първо и най-вече поради смущаващия паралел между тези убийства и неговата книга „Пътят на приказката“. И двете са на тема Грим, и двете се отнасят за сериен убиец, който прилага приказките в живота. Вайс привлича вниманието на медиите и увеличава продажбите на книгата си чрез тази връзка.

Ана се изсмя.

— Да не би да казваш, че тези убийства са нещо като ексцентрична реклама на книгата му?

— Не непременно. Но може би Вайс е способен да изживява теориите си. Той категорично е самомнително, арогантно нищожество. Но в добавка е смущаващо да ти се мотае наоколо. И е огромен. Наистина огромен и силен. А аутопсията на Лаура фон Клостерщад показва, че е удушена от ръка с огромна длан.

— Би могъл да бъде и Олсен — каза Ана. — Или дори Фендрих.

Фабел се обърна към Мария.

— Ти какво събра за Вайс?

— Никакви криминални обвинения. На четиридесет и седем години, женен два пъти, разведен два пъти, няма деца. Роден в Кил, Шлезвиг-Холщайн. Майка му е чужденка. Италианка, от аристократичен произход, а баща му притежава параходна транспортна фирма в Кил. Образование получил в скъп частен интернат тук, в Хамбург, както и в Англия и Италия. Университета в Хамбург… Първи роман публикуван наскоро след завършването, без особен успех… Първата му новела „Избрани светове“ излиза през 1981 г. и има масов успех. Това е. А, и имал брат. По-млад. Но починал преди десет години.

Фабел беше като ужилен.

— Брат? Починал? Как починал?

— Самоубийство, вероятно. Някакво психическо разстройство.

— Случайно да е бил скулптор?

Мария се изненада.

— Да, бил е. Как разбра?

— Мисля, че видях една от творбите му — каза Фабел и озъбената муцуна на вълка, издялан от абанос, блесна в съзнанието му. Той погледна към водата край тях. Лебедите бяха загърбили разкиснатия хляб във водата и се бяха отправили към моста. Фабел се обърна към екипа си.

— Комисар Херман е прав. Смятам, че всички трябва да приемем книгата на Вайс „Пътят на приказката“ като задължително четиво. Ще се погрижа всеки от вас да я има до края на деня. И искам непременно да я прочетете.

 

 

Фабел помоли Ана да остане. Хенк Херман се помота наоколо, докато шефът не му нареди да се върне с Мария. Останаха сами на масата. Фабел си поръча ново кафе и въпросително вдигна вежди. Ана поклати глава.

— Слушай, Ана — каза Фабел, след като сервитьорът си отиде. — Ти си изключителен следовател, истинска придобивка за екипа. Но има… хм, въпроси, които трябва да разясним…

— Например?

Той обърна лице към нея.

— Например твоята агресивност. И трябва да работиш повече като член на екипа, а не индивидуално.

Изражението на Ана сякаш се втвърди.

— Мислех, че ти точно за това си ни подбрал — заради нашата индивидуалност. Защото сме различни.

— Така е, Ана. Но вашите индивидуални таланти са ми полезни само в съчетание с тези на останалите членове на екипа.

— Знам накъде биеш. Хенк Херман?

— Той е умен, Ана. И е старателен. Добър полицай е и мисля, че двамата ще работите добре заедно. Но само ако му позволиш и му дадеш шанс.

Ана не отговори веднага. После отправи към Фабел своя обичаен дързък поглед.

— Само на мен ли ми се струва, или е страхотно съвпадение, че толкова прилича на Паул Линдеман? Бях започнала да се питам дали не е нашето „сменено дете“.

Шегата й подразни Фабел и той не отговори веднага. Тръгнаха към неговото беемве. Той изключи алармата с дистанционното и опря рамо до покрива на колата, като гледаше през нея към Ана.

— Не подбирам служители по сантиментални причини, комисар Волф. — Помълча малко, после се засмя. Херман наистина по външен вид — мършав, дългурест, с пясъчна коса — много приличаше на Паул Линдеман.

— Прилича, но не е Паул. И го взех заради собствените му заслуги и възможности. Необходимо ми е да работиш с него. Точно толкова е твоя работа, колкото и моя, да развиваме тези възможности, да измъкнем най-доброто от него. И преди да си го казала — не искам от теб да си му бавачка. Просто той има да учи в кратки срокове и от теб се иска да му помагаш, не да го прикриваш. А трябва да кажа, че май и ти можеш да понаучиш от него това-онова.

Те потеглиха назад към управлението. Засенчваното от облаци слънце потъмняваше и проблясвате, сякаш не знаеше какво точно да направи с деня. Ана остана мълчалива през повечето време, после неочаквано каза:

— Добре, шефе. Ще се постарая да пооправя нещата с Херман. Знам, че понякога съм гадна, но цялата работа миналата година с Паул и с тежкото раняване на Мария засегна и мен. Паул беше толкова дяволски прям, толкова буквален и прецизен във всичко, което правеше. Често ми лазеше по нервите. Но беше стойностна личност. Истински човек, и с него винаги знаеш какво да очакваш. — Тя замълча. Фабел не я поглеждаше, защото знаеше, че коравата малка Ана не би искала да я види развълнувана. — Той се грижеше за мен… — Гласът й беше глух. — От това не мога да спя нощем. Че умря, като се опитваше да ме спаси от бъркотията. Аз оживях, а той не.

— Ана… — започна Фабел, но тя го прекъсна, като се силеше да си върне нормалния тон.

— Ще предложа на Хенк Херман да си поговорим. Да пийнем по нещо, да се опознаем. Става ли?

— Става.

Те паркираха пред управлението, но преди да слезе Ана обърна откровения си поглед към Фабел.

— Защо не Клат? — попита тя рязко и когато Фабел се смути за миг, добави: — Бях убедена, че ще поискаш Клат да се присъедини към екипа. Мисля, че и на него му е минало през ума. Защо Хенк Херман?

Фабел се усмихна.

— Клат е добър полицай, но няма това, което е нужно за работа в отдел Убийства. Прекалено е фокусиран върху Фендрих. Не знам, може би учителят е нашият човек, но Клат беше прекалено затворен за алтернативи. Ако убиецът не е Фендрих, тогава може би в онези ранни дни на разследването, може би в онези ранни часове Клат не е регистрирал нещо в периферията, което би могло да запълни празнината между него и похитителя на Паула.

— Боже, шефе, това е малко грубо! Не е имало кой знае за какво да се заловиш. Клат се е вторачил във Фендрих до голяма степен, защото не е имало нищо друго, за което да се хване.

— Видяхме това… Както и да е, казах вече, че той е добър полицай. Но ти ме попита защо взех Хенк Херман, а не Робърт Клат. То е свързано повече с това, което е хубаво у Херман, отколкото с онова, което не достига на Клат. Хенк Херман беше първият офицер на местопрестъплението в Природния парк. Стоеше там, вторачен в две жертви с прерязани гърла на малка горска поляна и първото, което направи, беше да насочи вниманието си извън мястото. Бързо. Направил е обратното на Клат. Разширил е обзора си и е работил едновременно в две посоки: назад във времето от сцената на откриването към момента на смъртта и напред към радиуса, в който колите вероятно може да са изоставени. А всичко това започва с моменталното му разпознаване на вторично подредена постановка. — Фабел замълча за малко, наведен напред с лакти на волана пред него. — Ние всички бягаме в състезание, Ана. Всеки в отдела. И всичко започва, когато някой натисне спусъка и остави мъртво поредното човешко същество. Хенк Херман е по-бърз от останалите в групата. Толкова е просто и сложно. И искам да работиш с него възможно най-добре.

Ана втренчено го изгледа, сякаш обмисляше думите му. После кимна.

— Добре, шефе.