Джилиан Хофман
Възмездие (88)

87

Тя не можеше да се прибере вкъщи. Медиите бяха открили нейния грижливо пазен в тайна адрес и се бяха разположили на паркинга в Порт Роял, очаквайки завръщането й. Вероятно бяха платили на пазача да гледа настрани, докато край него минава бледосиният камион на Канал 7. В десет и трийсет вечерта тя все още се намираше в кабинета си и звънеше на разни хотели, за да си намери стая за няколко нощи, докато на новинарите им омръзне да я дебнат, освободят паркинга и махнат камерите от входа на жилището й. Когато той застана в сянката на вратата, тя дори не го забеляза, докато не й се обади.

— Си Джей?

Тя се обърна, очакваше отново да е щатският прокурор, но вместо него видя Доминик.

— Здравей — единствено успя да каже.

Той беше в залата, когато произнесоха присъдата.

— Какво правиш?

— Търся си хотел. Госпожа Кромсби, възрастната дама от апартамента под мен, която наглежда Люси и Тиби, докато съм на работа, ме посъветва да се скрия за няколко дни. Пълен цирк. — Не смееше да погледне към него.

Той влезе в стаята, заобиколи и седна на ръба на бюрото й. Тя усещаше изпитателния му поглед върху себе си, искаше й се той просто да си тръгне.

— Каза ми, че белезите са от автомобилна катастрофа. Не са, нали?

Устните й потрепериха.

— Не, не са.

— Защо не ми каза?

— Защото не исках да знаеш. Не исках никой да знае. И точно затова моето изнасилване днес е горещата новина. Преведена на двайсет и четири езика! — Прокара пръсти през косата си и отпусна глава. — Не исках да знаеш, това е всичко.

— Мислиш ли, че сега, след като знам, нещо ще се промени между нас? Това ли те тревожи?

— Нямам нужда от съчувствието ти, Доминик.

— Това не е съчувствие, Си Джей. Мисля, че е нещо много повече. За толкова повърхностен ли ме мислиш?

— Виж, не става дума за теб. Разбираш ли? Това е моето минало. Моето! И продължавам да се боря с него, както мога. Днес не ми се удаде.

— Не отклонявай въпроса.

— Не можем да имаме деца, Доминик. Ето, казах ти го. За теб може да не е важно, не зная, но аз не мога да имам деца. Сега знаеш.

В стаята настъпи дълго мълчание. Евтиният часовник на стената отмерваше времето, но никой не проговори. Накрая Доминик наруши мълчанието с тих глас.

— Той ли е? Бантлинг?

Само след часове медиите щяха да разпространят подробности за изнасилването на Си Джей. А сега той си припомни гласа на Мани по телефона, когато му съобщи, че току-що е намерил клоунската маска в гардероба на Бантлинг. После пред очите му изплува образът на уплашената Си Джей, когато я изненада в залата на работната група с оставените без надзор веществени доказателства. Всичко беше ясно. Само трябва да знаеш къде да търсиш.

Тя се замисли. Усещаше, че сълзите й се стичат като горещи поточета по бузите, но не можеше да ги спре. Вдигна глава и срещна изпитателния му поглед. Най-сетне отговори с едва чут шепот.

— Не! Не беше той.

Той я гледаше внимателно. Красиво лице, загорял тен, кестеноворуса коса, по-светла в корените като на дете. Дълбоки изумрудени очи с тъмни тревожни кръгове около тях. Представи си за момент какво е направил с нея Бантлинг, за да й остави такива белези. Представи си лицето, което обичаше, разкривено от ужас и страдание под това чудовище. Знаеше, че тя го излъга. Но вече нямаше значение.

— Затвори книгата.

— Какво?

— Затвори телефонния указател. И остави слушалката.

— Защо?

— Защото идваш с мен. Вземам те у дома.

Хвана ръката й и я накара да стане от стола. След това я прегърна и я целуна по тила. Държеше я плътно до себе си, слушаше риданията й и галеше косата й. Нямаше да я изпусне, никога.