Джилиан Хофман
Възмездие (54)

53

Беше си приготвила куфарчето и тъкмо тръгваше, когато вратата внезапно се отвори. Стресна се, настръхна, спря да диша. На прага стоеше Доминик и я гледаше учудено.

— Ей, какво правиш тук? — попита той. — Върнах се да си взема лаптопа и видях от паркинга, че свети. Помислих, че е Мани.

— Уплаши ме. Не чух да се отваря вратата — отвърна тя, сложила ръка на сърцето си.

— Извинявай, нямах такова намерение. Изглеждаш ми малко бледа.

— Крис ми отвори. Исках да се запозная със събраните улики. В петък ще трябва да ги покажа на Гракър и ФБР. Не исках нещо да ме изненада — отговори бързо тя.

— Не го изпускай от очи. Може да задигне нещо, ако си отклониш вниманието. — Доминик огледа заседателната зала. — Къде е Крис?

— На разпит.

— Къде? Горе ли?

— Не. Някъде в града.

Доминик изглеждаше притеснен.

— Не е редно да те оставя сама. Кой ще ти разпише пропуска на влизане и излизане? Трябваше да е тук.

— Каза, че Беки ще ми разпише.

— Беки си е тръгнала още в пет. Зданието е празно. Добре, сега аз ще ти разпиша и ще прибера материалите. Почакай да отворя склада.

— Извинявай.

— Грешката не е твоя. Ще се разправям с Крис утре сутринта. Намери ли, каквото ти е нужно?

— Да. Видях всичко, което ми трябваше.

Тя му помогна да пренесат кашоните през коридора до склада и с тревога наблюдаваше как Доминик старателно проверява всичко. Когато се спря на последната торбичка с бижута и започна да сравнява съдържанието с надписа, дланите й се изпотиха от напрежение. Въздъхна с облекчение едва когато той запечата всичко, превъртя два пъти ключа и задейства алармата, преди да й подпише пропуска за излизане.

— Как мина срещата с Бантлинг и неговата адвокатка? Нали беше за днес следобед? — попита той, докато вървяха по коридора обратно към залата.

Си Джей прехапа устна. Като изключим Крис Мастерсън и Лу Риберо, Доминик беше първият човек, с когото разговаряше след ужасното преживяване в ареста. Не беше сигурна ще издържи ли да обсъжда темата, без да рухне. Наведе очи към куфарчето си, което бе останало на голямата маса от черешово дърво.

— Нищо особено.

— Иска ли споразумение за вината?

— Не. Не става дума за споразумение. Адвокатката му внася иск да се обяви за нищожно спирането на колата.

— На какво основание?

— Липса на причина за спирането. Виктор Чавес, полицаят от Бийч, който го спрял, лъжел, защото Бантлинг не бил карал с превишена скорост. Бил си го измислил, за да оправдае неправомерното спиране. Твърди още, че стопът не бил счупен и това също било скалъпено. Основният й аргумент е, че Чавес е новак и се натяга за повишение като човека, заловил Купидон. — Си Джей съзнателно не спомена нищо за втората част от иска, която беше всъщност истинската причина за срещата в ареста.

Доминик се сети за парчетата от счупения стоп, които прибра в джоба си в нощта, когато задържаха Бантлинг. Нямаше да е първият случай, в който полицай поема нещата в свои ръце и си помага с подръчни средства. Фактите трябва добре да пасват на престъплението.

— Виж ги ти! — поклати той глава и се опита да си представи как Чавес троши стопа насред моста Макартър. Точно пред редакцията на „Маями Хералд“. — Ти сне показанията на полицай Чавес. Какво мислиш?

— Наистина е новак и няма опит. Но всичко ще е наред. — Си Джей се чувстваше много неловко в този момент. Не умееше да лъже. Да премълчи нещо — да, но да лъже! — Ако можех да избирам, щях да предпочета друг да спре колата, но е невъзможно, така че трябва да се задоволим с наличните факти. Ще поработя още с него.

— Аз нещо не разбирам. Рубио те повика в ареста, за да ти покаже иска за нищожност на спирането? Не виждам смисъл. Спокойно можеше да го направи в съда. Защо трябва да те влачи в оная вмирисана дупка? Бантлинг присъстваше ли?

— Да. — Тя започваше леко да трепери.

— Някой друг?

— Не.

— Значи само ти, Рубио и Бантлинг? — Той забеляза, че лицето й се издължава при всеки нов въпрос. Защо?

Тя разбираше, че в търсенето на отговори, той определено разчита на нейните реакции, а в момента беше като отворена книга. Взе чантата си и я притисна към себе си.

— Доминик, моля те. Денят беше тежък. Не искам да влизам в подробности.

— Си Джей, с какво те държи той? Защо това дело толкова те смущава? Какво има? Можеш да ми се довериш. Вероятно мога да направя нещо…

Боже господи, как искаше да му разкаже всичко! Да се освободи от кошмара, да се сгуши в прегръдката му и да се почувства защитена, както онази нощ преди четири седмици в нейния апартамент. Сигурна, защитена и топла. Сега повече от всякога имаше нужда от това усещане, защото животът й отново започваше стремително да се измъква от контрола й и тя се нуждаеше от всички средства да го овладее.

— Не, не можеш. Казах ти, той е напълно луд, това е всичко. Трябва да се прибирам. Вече е късно и съм изтощена.

Доминик я наблюдаваше, докато прибира куфарчето си.

— Има ли шанс искът?

— Никакъв. Въздух под налягане. Няма да ни създаде проблеми.

— Мога ли да получа копие?

— В кабинета ми е — излъга тя отново.

Знаеше отлично, че след като искът влезе в съда и стане публичен, пресата ще се запознае с всяка дума в него. Нейното изнасилване ще бъде голямата новина, анализирана от поне двайсетина репортери, които ще се опитат да направят име на неин гръб. И това ще се повтаря, повтаря, докато накрая втръсне на публиката. Въпреки че изнесеното не беше достатъчно основание да я отстранят от делото, съдия Часкъл нямаше да е доволен, че тя лично не му е съобщила навреме. Страхуваше се Тиглър да не я замени с друг прокурор, необременен с пристрастия като нея. Знаеше, че трябва да даде на Доминик някаква предварителна информация, преди да тръгнат внушенията. Но за целта трябваше да е в състояние спокойно да му обясни всичко, без да плаче поне две секунди. А тази вечер не можеше. Не и тази вечер.

— Добре. Нека те изпратя. — Той усещаше, че не трябва да настоява прекалено, защото по този начин я отблъсква. Затова реши да смени темата. — Ще се обадя на Мани да видя иска ли да вечеряме заедно. Цял следобед обикалях клубовете в Маями Бийч и не беше никак приятно. — Заключи заседателната зала и махна за довиждане на дежурния, когато минаха край него.

Продължиха мълчаливо до нейния джип и тя седна зад волана. Нямаше да има нежно изпращане като миналата вечер.

— Благодаря, Доминик. — Това беше единственото, което се изплъзна от устните й.

— Лека нощ, Си Джей. Обади се, ако имаш нужда от мен. Когато и да е.

Тя кимна и потегли.

Той се запъти към своята кола. В тъмнината на пустия паркинг се замисли за това, което бе усетил преди малко и за странните реакции на Си Джей всеки път, когато се споменеше името на Бил Бантлинг. Изпрати съобщение на Мани и провери събралите се в неговия телефон. В този миг го стресна почукване по стъклото.

Беше Си Джей. Той открехна вратата.

— За бога, Си Джей, не стряскай така хората. Особено такива като мен, въоръжени и на пуст паркинг. Добре ли си? — Огледа се за нейната кола, очаквайки да я види спряла с вдигнат капак на мотора.

— Важи ли още поканата за вечеря? — попита тя с принудена усмивка. — Защото умирам от глад.