Джилиан Хофман
Възмездие (6)

5

Застанала на прозореца, Клои изпрати с поглед Майкъл, който бавно вървеше към колата, отхвърлен, с наведена глава. Махна вяло с ръка и нарочно дръпна пердето, докато той й отвръщаше. Още един знак.

Огледа се наоколо, застанала сама насред хола. Апартаментът беше тих, пуст и непоносимо горещ. Чувството за удържана победа моментално се изпари. Вече почти съжаляваше, че не го задържа за през нощта.

Извинението с фитнеса беше изсмукано от пръстите. Кого лъже? Изключено е да стане в шест сутринта, за да отиде на аеробика. А щом няма да повдига още две седмици въпроса накъде отива връзката им, какво пречи да го пусне при нея през нощта?

Ядосана си, че не получи от него онова, което очакваше за честитата годишнина, затова го наказваш.

Браво, дори нейната раздвоена съвест й подсказваше, че е постъпила като същинска кучка. Знаеше, че ако Майкъл бе останал, към три часа сутринта тя пак щеше да се самосъжалява, но този път за това, че е безволево мекотело в ръцете му. Каквото и да бе направила, все щеше да е зле. Всичко това беше толкова уморително и потискащо, че имаше нужда от няколко таблетки тайленол, за да потисне главоболието.

Апартаментът беше като пещ. През целия ден прозорците бяха стояли затворени и всичко вътре се беше напекло — дори мебелите бяха топли на пипане. Тя вдигна пощата, натрупана под входната врата и се запъти към кухнята.

Щракна ключа и кухнята ярко се освети. Клои въздъхна при вида на масата, затрупана с чинии от закуската, чинии от вечерята предната нощ, семена за папагала и пера от него. Папагалът Пийт, заслепен от силната флуоресцентна светлина, тупна от пръчката си на пода на клетката.

Тя наблъска чиниите във вече препълнената мивка, изстиска върху тях зелен препарат и обля с вода от крана порцелановата планина. Междувременно Пийт си възвърна малко от загубеното достойнство, покатери се на пръчката и закрещя гневно към Клои, ръсейки във въздуха и по масата малки зелени и бели перца. Клои му скръцна със зъби и метна една кърпа върху клетката. Хвърли един последен поглед на кухнята, загаси лампата и си каза, че първата й работа сутринта ще бъде да се обади на „Мери Мейдс“ — службата за спешно почистване по домовете. С малко минерална вода погълна два тайленола и се отправи към климатизирания рай на спалнята си.

Хвърли пощата на леглото, завъртя на максимум климатика и разрови чекмеджетата, за да намери любимата си розова пижама, избутвайки настрани купчината прозрачно бельо от магазина на улица „Виктория“, което Майкъл й беше подарявал през последните две години. Намери пижамата си набутана в най-долното отделение — памучна и грамадна страстоубийца. Отвън клоните на живия плет жално стържеха по прозореца на спалнята, дъждовните капки трополяха по стъклото. Прогнозата обещаваше силна гръмотевична буря за тази нощ. Погледа малко как напорите на вятъра огъват като сламки дърветата, сетне пусна щорите и включи телевизора за компания. На екрана се появи стар епизод от сериала „Брейди Бънч“.

Хвърли се на леглото до купчината писма и натисна копчето на телефонния секретар. Сметки, квитанции, реклами, поредният брой на „Пийпъл“ и още сметки. Няма край.

Електронният женски глас на телефонния секретар изрече: Няма нови съобщения в гласовата ви поща.

Тя погледна апарата. Странно. На дисплея примигваше в червено цифрата 3 — значи има три съобщения. А тя самата беше изтрила всичко, преди да излезе. Натисна отново копчето на апарата.

Имате три съобщения в гласовата ви поща.

Първо съобщение днес в седем и деветнайсет. След това прозвуча умореният глас на майка й:

Клои, мама е. Нали щеше да учиш тази вечер. (Стомахът на Клои наново се преобърна от чувство за вина.) Звънни ми, щом се прибереш. Трябва да говоря с теб за гостуването ни следващия месец. С татко ти си мислим дали не е по-добре да отседнем в хотел — при теб е прекалено тясно. Намери адресите на няколко хотела в Манхатън, да са хубави, но не много скъпи и в добър квартал. Обади се!

Да, бе. Как се намират такива хотели в Ню Йорк!

Разрови отново пощата. Още една сметка. Кога намира време да купува всички тия неща, за които й изпращат сметки?

Предложение да си открие нова кредитна карта. Тъй де, че да получава още повече сметки.

На дъното на купчината накрая излезе един кремав плик с характерния почерк на баща й — драсканици като пилешки крака. Клои се усмихна. Откакто напусна Калифорния и се премести да следва право в Ню Йорк, баща й редовно й пишеше поне веднъж седмично и топлите му забавни писма бяха нейната отмора. Понякога й пращаше дълги страници, друг път само няколко реда, но винаги започваха с обръщението: „Здрасти, Бобче! Как я кара моето голямо момиче в големия град?“. Лепна й прякора Бобче, когато беше петгодишна заради слабостта й към желираните бобчета. Дори на двайсет и четири години тя си оставаше неговото малко момиченце. Захвърли писмото настрани за по-късно и разлисти „Пийпъл“.

Второ съобщение днес в осем и десет. Беше Мари. Благодаря ти, Клои, че ни върза всички тази вечер. Направо ни разби. Пропусна турнира по норми срещу вечното имотно право. Да знаеш, че е много по-забавно от „Фантомът от операта“. Ей, да не забравиш, че упражнението по междущатско право е утре, ще дойда да те взема в осем и половина вместо в девет без петнайсет. Не закъснявай! Хъм… дали да не дойда още в осем. Чао.

По дяволите. Съвсем беше забравила за този тест. Още една причина да е сърдита на Майкъл.

Трето съобщение днес в единайсет и трийсет минути. Последва дълго мълчание. Като фон се чуваше някакво шумолене или приглушено късане на хартия. След това мъжки глас ехидно и напевно прошепна тихо: „Клои, къде си Клои?“. Ново хрущящо мълчание. За миг тя като че ли долови някакво дишане, после линията прекъсна.

Странно. Загледа се в апарата.

Край на съобщенията.

Трябва да е някое от момчетата в учебната група. Упражненията често продължаваха до малките часове. Вероятно Роб или Джим си правят шеги с нея. Сигурно са изчислявали кога трябва да се е прибрала и за да й го върнат, задето метна групата, като отиде да си отбелязва хубавичко годишнината от старата любов и ги заряза да учат без нея, просто й отмъщават със съобщение, надявайки се да я свари в компрометираща поза. Сигурно е това. И натисна клавиша.

Съобщенията са изтрити.

Пъхна се под завивките и изправи възглавниците зад гърба си, за да прочете писмото от баща си. Беше единствено дете и заминаването й да учи в „Сейнт Джон“ засегна тежко родителите й. Те се наскърбиха още повече, когато неотдавна им съобщи, че няма да се върне при тях. Не харесваха Ню Йорк и определено се страхуваха. Клои беше израснала в малко градче в Северна Калифорния. Да разхождаш кучето си по циментовите тротоари и да живееш петдесет етажа над земята, само на десетина метра от съседа в отсрещния блок беше толкова неприемливо за тях, както да прекарват дните си в иглу. Всъщност ако се наложеше да избират, родителите й вероятно щяха да предпочетат иглуто. Майка й се обаждаше два-три пъти седмично само да се увери, че Клои не е окрадена, изнасилена, обрана или плячкосана в този голям град, където върлуват три милиона крадци, насилници, обирджии и плячкаджии. Баща й пък й пишеше своите писма.

Клои захвърли останалата поща върху купчината правни учебници и сложи очилата. Взе плика и изтръпна.

Горният му ръб беше акуратно разрязан. Писмото липсваше.