Джилиан Хофман
Възмездие (36)

35

Следващата сутрин, петък, в осем и десет тя беше отново на бюрото си. Нощта бе минала в безсъние и познатите кошмари. Накрая в пет сутринта престана да се взира в червените цифри на будилника, скочи от леглото и отиде в гимнастическия салон, преди да поеме по магистрала 1–95 за работа.

Освен двете съобщения на Доминик от вчера в гласовата поща в кабинета й, снощи намери и трето на телефонния си секретар вкъщи. Питаше я защо не е дошла в съдебната медицина и дали при нея всичко е наред. Очевидно след разговора с д-р Нилсън имаше ново развитие в разследването и чакаше тя да му се обади при първа възможност.

Всичко беше много странно. За първи път след толкова години се бе появил човек, който можеше да заеме важно място в нейния живот. С когото я свързваха куп неща, можеше да споделя и евентуално да го допусне в гнездото на своя живот. Когато разговаряше с Доминик, думите идваха без усилие. Нямаше напрегнати мълчания и принудени приказки. Всичко беше истинско, до най-дребната дума, най-незначителната тема. Звучеше глупаво и хлапашко, но тя жадно чакаше какво ще каже, как ще се обърне към нея. Всяка дума, всеки факт беше частица от пъзела, който се опитваше да разреши, за да разбере този мъж и неговата същност.

Никога не бе изпитвала физическо привличане към полицай. Намираше, че те имат силно изразен инстинкт да подчиняват не само в работата (поради нейното естество), но и в личния живот. Си Джей не обичаше да я контролират. Затова я поразяваше колко много се различава Доминик от останалите полицаи. Беше силен, но не се налагаше и владееше всяка ситуация, без да контролира. Той ръководеше оперативна група, която при всеки друг началник щеше да се раздира от сблъсъци на личностна основа, но под неговото ръководство бяха единен екип — дори под светлината на прожекторите и пред обективите на камерите, които ги преследваха през последната година. Беше забелязала също, че Доминик слуша, преди да говори — друга рядка черта при полицаите, както впрочем и при повечето мъже. През последните десет месеца бе осъзнала, че могат да си говорят по много други теми извън обвиняемите и съдебните заседания. И ако им се отдадеше възможност, щяха да открият още общи интереси — колоездене, пътувания, изкуство.

Никога преди не бе изпитвала особено желание да опознае някой мъж, дори Майкъл. Но за Доминик копнееше да го направи. След като показа чувствата си към нея през онази нощ, тя започна да си мисли, че и той преживява нещо подобно. Навярно иска да узнае всичко за нея, както тя за него. И тя като че ли беше склонна. Затова й беше толкова трудно да пожертва тези силни преживявания, преди да се наслади на цялото им богатство и да се пита до края какво е можело да бъде. Ако го бе пуснала в сърцето си. А сега бе невъзможно. Той стана поредната жертва на играта.

Залъга се за миг с илюзията, че може да му се обади, да чуе гласа му, да усети отново невероятния прилив на топлината, изпълнила я преди две нощи на вратата. Отхвърли представата още в зародиш. Решението й да продължи по случая „Купидон“ си носеше своите последствия. Знаеше го, приемаше го.

Все пак трябваше да разговаря с него при удобен случай, за да възстанови професионалната основа на отношенията им и да може да работи по делото. Тъкмо се чудеше как да го направи, когато телефонът иззвъня.

— Щатска прокуратура. Таунзенд.

— Бонжур, мадам прокурор.

Обаждаше се Кристин Фредерик.

— Кристин, как си? — Си Джей дори не се опита да поздрави на френски. И без друго отсреща не очакваха от нея подобно нещо. Обратно, по-лесно им беше, ако тя не се напъва. Защото бе излишно. Отговориха й на прекрасен английски със загатнат немски акцент.

— Здравей, Си Джей. Как е положението във вашия слънчев край на земята?

— Грее слънце! А при вас?

— Винаги съм си казвала, че ако съм престъпник, ще действам само във Флорида. Там винаги е слънчево и топло. Иначе при нас всичко е наред. Не се оплаквам. Е, няма слънце. Непрекъснато вали.

— За какво ти е да си престъпник във Флорида? Стой си на Ривиерата, там международните престъпници поне са богати, а храната е… как беше думата, която учих в училище, magnifique, ако не бъркам?

Кристин се засмя.

— Tres bien, mon amie! Много добре. Получих съобщението ти вчера. Удобно ли е да поговорим сега?

— Напълно. Благодаря, че ми отговаряш толкова бързо. Имам нужда от твоята помощ. На тоя етап предпочитам да не минавам през Вашингтон. Не искам никакви официални стъпки.

— Разбира се, Си Джей. С какво мога да бъда полезна?

— Можеш ли да направиш една проверка в базата данни на Интерпол да видим дали ще излезе нещо. Тук, в Маями, заловихме един заподозрян сериен изнасилвач, който много е пътувал извън САЩ, главно из по-бедни южноамерикански страни. Също в Мексико и Филипините. Интересува ме дали нещо ще съвпадне с нашите данни.

— Какви са вашите данни?

— Той е бял мъж на около четиридесет. Употребява маски. Изглежда, харесва клоунски и на извънземни, но може би използва и други образи от празника на Хелоуин, тоя тип гумени маски. Обикновено прониква в приземните етажи и напада жени, които живеят сами. Явно ги следи известно време, преди да ги нападне. Предпочитаното му оръжие е нож и винаги връзва жертвите си. — Пое си дъх и продължи със спокоен равен глас, поне според собствената си оценка. — Имаме доказателства, че е садист. Доставя му удоволствие да измъчва. Открихме няколко момичета, тежко увредени в гърдите и вагиналната област.

Чуваше как Кристин си води бележки от другата страна на линията.

— Това ли е? — попита.

— Да. Прегледай за последните десет години. Впрочем започни от 1990-а. По това време е започнал да пътува.

— Имате ли материал за ДНК-тест?

— Не. Абсолютно нищо. Не разполагаме с отпечатъци, нито със семенна течност, нито с косми. Оставя местопрестъплението съвършено чисто.

— Как е името на заподозрения?

— Пуснах вече името му през Интерпол. Искам да приложа друг подход. Ако опиташ търсене без име, ще ми направиш голяма услуга. Работата е да намеря съвпадения.

— Добре, ще го направя. Кои южноамерикански страни да проверя?

Си Джей взе фотокопието от паспорта на Бантлинг и започна да изрежда:

— Венецуела, Бразилия, Аржентина.

— Разбрах. Спомена още Филипините и Мексико. Има ли и други страни?

— Да, провери Малайзия и Индия.

— Ясно. Ще ти се обадя, щом намеря нещо.

— Благодаря, Кристин. Запиши си мобилния ми телефон, ако излезе нещо през почивните дни. 954-346-7793.

— Разбира се. Между другото, какво стана с оня тип, дето застреля семейството си по време на ваканция в Маями? Дето го хванахме в Германия?

— Той получи смъртна присъда!

— О!

Си Джей затвори телефона и се замисли за съобщението на Доминик от миналата вечер. Трябваше да разбере какво е станало в съдебната медицина при Джо Нилсън. Взе отново телефона и набра номера на Мани, надявайки се, че Доминик не е в стаята.

— Buenos dias, госпожо прокурор! Къде бяхте вчера? Липсвахте ни при съдебните медици.

— Здравей, Мани. В оперативния център ли си вече?

— Не ме будалкайте. Станал съм преди двайсетина минути. Сега съм в колата на път към Малката Хавана да си взема сутрешната доза.

— Звучиш като изгладнял наркоман, Мани. Дано кубинското кафе те събуди, иначе не знам какво ще правиш.

— Да ви кажа, дотам съм я докарал, че без кафето изобщо не мога да си събера мислите.

— Смятам да се обадя на Нилсън, но исках първо да те чуя, за да разбера какво е станало вчера.

— Говорихте ли вече с Дом? Той ви търси вчера цял ден.

В нея се надигна чувство за вина и лицето й пламна. Казал ли му е Доминик за техните отношения? За миналата нощ?

— Не. Не още. Ще опитам да се свържа с него по-късно.

— Аха. Така, Нилсън… ако питате мен, той е голяма откачалка, извинете любезния ми тон, та Нилсън каза, че Прадо е била напомпана с халоперидол. Намерил е сериозни количества от дрогата в нея.

— Халоперидол?

— Търговското му име е халдол.

— Същото, което Доминик каза, че било предписано на Бантлинг и го намерил при обиска на къщата?

— Точно така. Психарят ни е постлал тухлена пътечка, която води право до вратата му. — В слушалката се чуваше силна латиноамериканска музика и многобройни гласове, които си говореха на смесица от английски и испански. Мани очевидно беше слязъл от колата, защото го чу да се запъхтява от вървенето.

— Къде си, Мани?

— Нали ви казах. Ще си взема дозата. — Чу го да казва: Mepuede dar dos cafecitos. След което отново се обърна към нея по телефона. — Всъщност, ще ударя две дози. Денят се очертава да бъде дълъг. Трябва да съм във форма.

Телефонната връзка беше много чиста. Прекалено чиста. Тя го чу как преглътна едно след друго кафетата, изпусна дълго „Даа!“ и повлече крака обратно към колата, така предположи тя. Латиноамериканската музика заглъхна.

— Значи са намерили халдол в кръвта на Прадо. Защо го е направил? Какъв е бил ефектът на опиата върху нея? — попита. — Нилсън даде ли някакво обяснение?

— Халдолът е депресант. Укротява лудите. Лекарите го предписват на пациенти с психични отклонения. Успокоява ги и ги отпуска. Според Суперкопоя Нилсън, Купидон го е използвал, за да я докара в състояние на безпомощност още на вратата на „Левъл“.

— А ти не си съгласен, така ли?

— Напротив, съгласен съм. Аз също си мислех, че той преследва специална цел, особено след като се оказа, че халдолът дава такъв ефект. Нагледал съм се на невъобразими последствия от подобен род дроги. И все пред колкото щете свидетели. Момичетата тръгват от клубовете почти в безсъзнание. След това ги чукат толкова пъти, че и внучките им няма да са девствени. А когато се събудят като Спящата красавица в някой миризлив мотел, не помнят нищо и питат перверзния тип, който ги е изнасилил, къде се намират. Не че не съм съгласен с Нилсън, госпожо. Той просто ме дразни с непрекъснатото си кривене и мигане.

— Разбирам. И на мен ми се струва, че има някакво заболяване.

— Ако питате мен, направо си е откачен. Но още не съм ви казал най-важното, Нилсън направо загуби ума и дума от щастие: той откри в тялото й втори опиат. Явно психарят я е включил на венозна система, защото това е единственият начин да го вкара в нея. Тоя боклук е вливал във вената й дрога, докато е умирала. Нарича се мивакрон. Това му е търговското име. Знаете ли го?

— Не.

— И аз не бях го чувал. Отпуска мускулите, но не засяга съзнанието — само ви парализира. И тук е най-важното — не потиска болката. Усещате всичко, само не можете да мръднете. Как ви се струва, не е ли напълно извратен? Нилсън казва, че тя е била на включена система, когато Купидон е разрязал гърдите и извадил сърцето й. Открил е и доказателства, че очите й са били залепени отворени, за да вижда всичко.

Си Джей онемя. В съзнанието й проблесна една сцена. Бантлинг я беше принудил да отвори очи и да гледа как реже гърдите й с ножа. Ръцете й инстинктивно се сключиха отбранително отпред. Тя усети отново разкъсващата болка, чу в главата си своя собствен писък. Повдигна й се, всичко й се завъртя. Двете чаши кафе, които бе изпила сутринта, се разпениха в стомаха й и тя бързо се отпусна назад в стола.

Мълча дълго, докато Мани се обади отново.

— Госпожо адвокат, на линията ли сте?

— Да, Мани. Мисля — прошепна тихо тя. Наведе глава между коленете си, за да върне кръвта към мозъка си и да изтласка нетърпимите образи. Трябваше да се стегне, да бъде силна. Беше твърдо решена да се справи с това.

— Помислих си, че връзката е прекъснала. Нилсън предполага, че го е правил и с другите, не само с Прадо. Поръча повторни токсикологични тестове за другите девет момичета, след като вече знае какво търси. Първите резултати може да излязат още днес следобед. Ако той не се обади, Дом ще го потърси към четири. Трябва да се свържете с него.

Тя се отпусна на стола. Световъртежът й минаваше.

— Сама ще се обадя на Нилсън. Искам да огледам тялото на Прадо. Може да се наложи да ексхумираме останалите, които не са кремирани. Искам от теб информация за доктора, предписал лекарството на Бантлинг. Кога го е лекувал, от какво.

— Еди Боуман се свърза с него вчера. Името му е Файнбърг или Файнщайн. Нещо подобно. Казал на Боуман да си гледа работата, ако няма съдебно решение. Даже не признал дали Бантлинг му е бил пациент. Лекарска тайна, обичайните простотии: „О, не, детектив, не мога да ви кажа колко жени е убил моят пациент, защото ще наруша професионалната етика. Хората трябва да имат доверие на своя лекар, когато обсъждат проблемите си с него и да не се страхуват, че ще бъдат вкарани в затвора, само защото са извадили сърцето на някакво хубаво момиче“.

— Добре, пратете ми информацията и аз ще приготвя заповед.

Настъпи дълга пауза. Тя ясно чуваше как Мани пуфка цигарата си и шума от уличното движение през отворения прозорец на колата му. Накрая той проговори отново.

— Заковахме долен перверзник, нали, госпожо?

— Да, Мани! — отвърна тихо тя.

— Сега всичко е във ваши ръце. Направете всичко възможно да го изпържат на стола.