Джилиан Хофман
Възмездие (68)

67

Пет дни! Си Джей разполагаше само с пет дни до най-големия процес в нейния професионален път. Повече от година тя беше живяла, дишала, спала с това дело и като юрист знаеше, че се е подготвила за всичко, което може да се предвиди. Познаваше свидетелите, изучила бе доказателствата, знаеше всичко за жертвите. Отвън и отвътре. Напред и назад. Откакто я прикрепиха към оперативната група като обвинител, тя почти всеки ден си повтаряше наум заключителната си реч, аргументирайки я с всеки нов факт, с всяко ново тяло на жертва, а след септември можеше вече да прибави и името на обвиняемия. Да го посочи с пръст в пълната зала на разгневените и жадни за мъст съдебни заседатели.

А сега обвиняемият можеше да стане обвинител. Минаха шест седмици, откакто за първи път видя Бантлинг в препълнената зала, и вече бе възможно той да я посочи с пръст, да я изобличи пред колегите й и пред общественото мнение. Съдия Часкъл несъзнателно го възпря, адвокатката му го укроти, моментът припламна, но експлозия не последва. Той мълча шест седмици, през които Си Джей очакваше всеки ден съдия Часкъл да я извика при себе си, защото е постъпил иск, а вестниците да гръмнат на първите си страници: „Прокурорката изнасилена от Купидон! Нейният план за отмъщение провален!“. Колко време още ще бъде удържан Бантлинг? До встъпителните речи ли? Или до показанията на Чавес и на Доминик? До заключителните пледоарии? Или може би бурята ще връхлети, когато той реши да поеме защитата си в собствени ръце? Не да отхвърли обвиненията, а да обвини своя обвинител. Всеки ден в съдебната зала ще се точи като цяла вечност и напрежението в главата и гърдите й непрекъснато ще се покачва под наглия му поглед, докато най-сетне сърцето й няма да издържи и ще се пръсне.

Тя знаеше, че точно това е неговата цел. Със светла усмивка той щеше да развее черната й тайна, а тя щеше да се облива в пот, опитвайки се да се овладее. В това отношение контролът му върху нея беше пълен и това му носеше удоволствие. Тази игра беше предварително спечелена, той можеше да я води даже от затворническата си килия зад решетките и стоманените врати.

Трябваше да го победи в това дело. В противен случай той ще излезе на свобода. Вероятно не веднага — федералните ще го задържат известно време, докато се опитват да го обвинят в кражби, за които, също както за убийствата, липсваха преки доказателства. След това той ще е свободен, а тя няма да знае къде се спотайва. Докато един ден изникне я като съсед в блока, я в асансьора в съдебната палата, я в ресторанта, където влиза да вечеря. Също както в Ню Йорк, той може да е навсякъде и ще бъде. Но този път всичко ще е различно, защото дори да го открие, тя няма да може нищо да предприеме. Ще си пищи, пищи, пищи на улицата, когато мине покрай нея, в автобуса, когато се появи на съседната седалка, в ресторанта, когато кавалерски й отвори вратата, но никой на тоя свят няма да може да й помогне. Не и докато не я докосне отново. А тогава ще е твърде късно.

Синкавата светлина на компютърния екран в полутъмната стая я прикани да се върне отново към черновата на своето обръщение към съдебните заседатели. Сама в кабинета си нощем, тя вече държеше щорите спуснати, за да се запази от хищния поглед на своя съсед от другата страна на улицата. На масата бяха разпилени трите чернови на встъпителната й реч. Различни варианти в зависимост от това кога очакваше да изригне вулканът. И в зависимост от това дали Доминик и неговата оперативна група ще са открили допълнителни веществени доказателства. Отговорът беше някъде навън, знаеше го, и тя нямаше да спре да го търси, докато…

Ами ако Бантлинг не е убиецът?

Не можеше да допусне това в мисълта си, но все пак? Ами ако не открият сърцата, нито нови улики, просто защото такива не съществуват? Ако някой друг е извършил престъпленията? И докато тя се бори да задържи дявола зад решетките, той точи ножа си, за да я издебне в някоя тъмна улица? Ами ако е нанесъл нов удар, а те не знаят, защото са престанали да търсят? Мозъкът й отказваше да изследва тази възможност. Всяко доказателство, събрано от тях, сочеше неотменно към Бантлинг. С едно-единствено изключение.

Си Джей прехвърли няколко пъти в ръце касетата, преди да я пъхне в касетофона на бюрото си.

— Тук девет-едно-едно. Спешен център. Говорете.

— Черна кола, последен модел ягуар XJ8. В момента се движи на юг по „Уошингтън“. В багажника има две кила кокаин. Пътува към летището. Ако я изпуснете от „Уошингтън“, ще тръгне по моста „Макартър“ към магистрала 1А.

— Как се казвате, сър? Откъде се обаждате?

Следваше само бученето на телефонната линия.

След като получи копието от полицейското управление, Си Джей го прослуша поне трийсет пъти. Гласът беше приглушен като с носна кърпа върху устата. Но беше басов и определено мъжки. Говореше спокойно, без бързане и паника. Като фон се чуваше някаква тиха музика, може би откъс от опера.

Защо някой ще подаде фалшив сигнал за кола, пренасяща дрога? Кой е искал ягуарът да бъде спрян и претърсен? Сърдит шофьор от яд, че е бил засечен на пътя? Гласът обаче беше спокоен и нямаше помен от гняв или притеснение. Освен това не приличаше на обаждане от мобилен телефон. В цялото полицейско разследване не се откри нищо, което да подсказва, че Бантлинг е притежавал незаконни опиати или се е занимавал с разпространението им.

Кой е искал да бъде претърсен багажникът?

Имаше един-единствен възможен отговор и той смразяваше Си Джей от ужас.

Някой, който е знаел какво ще открие полицията вътре.