Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crippled God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Сакатият бог. Стивън Ериксън

Серия Малазанска книга на мъртвите, №10

Американска, първо издание

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2011 г.

ИК „Бард“ ООД, 2011 г.

ISBN: 978-954-655-249-5

История

  1. — Добавяне

Епилог II

Морето най-сетне бе утихнало и с отлива много Имасс бяха излезли по плитчините, за да събират стриди. Отстрани близначките си играеха с Абси и смехът на момчето достигаше до скалата, на която седеше Удинаас.

Чу стъпки по пътеката, обърна се и видя Онос и Хетан. Носеха тръстикови кошове, за да се включат в улова. Видя как Онос спря и се загледа към децата и му каза:

— Успокой се, Онос. Държа ги под око.

Воинът се усмихна. Хетан хвана ръката му и го поведе надолу.

Облегнат на висока варовикова скала над Удинаас, Риад рече:

— Стига си се притеснявал, тате. Това ще те похаби.

От една от пещерите по-нависоко зад тях се носеше бебешки рев. „Горката Серен. Опако бебе си има.“

— В безопасност сме — каза Риад. — А ако се появи някоя проклета сган зли хора, е, Килава, Онрак, Онос Т’уулан и аз ще се оправим с тях.

— Знам — отвърна Удинаас. Заразтрива ръцете си. Болежките се връщаха. Може би беше време да опита онова гадно лекарство, което Лера Епар непрекъснато му предлагаше. „Ах, от многото години студена вода е само. Просмуква се. Нищо повече.“

Изправи се с пъшкане.

— Тате?

— Всичко е наред. Близначките са заровили Абси в пясъка до шията. Тия момичета трябва да се напердашат хубаво.

— Никога не си пердашил дете през живота си.

— Ти откъде знаеш? Е, може и да не съм. Но заплахата все пак върши работа.

Риад вдигна глава и погледна Удинаас с младото си, потъмняло от слънцето лице. Удинаас примижа и рече:

— На яркото слънце виждам майка ти в тази твоя усмивка.

— Тя усмихваше ли се?

— Веднъж, мисля, но не бих си приписал заслугата за това.

Удинаас тръгна надолу към плажа.

Абси се беше измъкнал, докопал бе едно от момичетата и го гъделичкаше до безпомощност. Белята бе отминала, но Удинаас все пак продължи към тях.

В морето отвъд малкия залив китове показваха гърбове над повърхността, хвърляха фонтани във въздуха и предвещаваха идването на лятото.

 

 

Ездачът спря, погледна занемарените стръкове ряпа, израсли в канавката, и отново смуши коня. Слънцето грееше жарко в лицето му, докато яздеше по крайбрежния път западно от Итко Кан.

Зад него, в издължаващите се сенки, се очертаха две фигури. Малко след това се появиха гигантски хрътки. Една се наведе да подуши стръковете ряпа и после обърна глава.

Фигурата с бастуна въздъхна.

— Доволен ли си?

Другата кимна.

— И вече си представяш само най-доброто, нали?

— Не виждам причина да не го правя.

— Не би и видял — изсумтя Сенкотрон.

Котильон го изгледа.

— Защо не?

— Стари приятелю, какво е това? Още ли се придържаш към вяра в надеждата?

— Дали вярвам в надеждата? Да.

— А във верността?

— И във верността. Да. Вярвам във верността.

Помълчаха известно време, а след това Сенкотрон погледна Хрътките и кривна глава.

— Гладни сме, а? — Зверовете вдигнаха глави и впиха очи в него.

— Да не си го и помислил, Амманас!

— Защо не? Да ти напомня за онова конте на трона, което всъщност върти тази игра?

— Още не.

— Къде се дяна нетърпението ти? Желанието ти за мъст? Що за покровител на убийците си ти?

Котильон кимна към пътя.

— Остави ги на мира. Не тук. Не сега.

Сенкотрон въздъхна за втори път.

Сенките се разсипаха и след миг вече ги нямаше. Остана само празният път.

 

 

Слънцето залезе и сумракът се сгъсти. Все още не бе видял никакво движение на пътя този ден и това малко го безпокоеше, но продължи напред. Никога не беше минавал по този път и за малко да пропусне пътеката надолу към селището над пясъчния плаж, но долови миризмата на дим навреме и спря коня.

Животното предпазливо заслиза по тясната пътека.

Щом стигна долу, вече в тъмното, дръпна юздите.

Пред него имаше малко рибарско селце, изглеждаше почти изоставено. Видя една къщурка наблизо, с каменни стени и сламен покрив, с каменен комин — димът се носеше на тънка сива струя тъкмо от него. По-нагоре имаше разчистена земя, а зад нея бяха зеленчуците. Самотна фигура все още работеше там в сгъстяващия се мрак.

Крокъс слезе, върза коня пред една изоставена колиба отляво и закрачи натам.

Не беше далече, но докато стигне до градината, луната вече грееше ярко, искрящата й светлина къпеше ръцете и краката й, а лъскавата й черна коса бе като коприна, когато се наведе да събере сечивата си.

Той пристъпи между лехите.

Тя се обърна. Загледа го как се приближава.

Крокъс взе лицето й в дланите си, взря се в тъмните й очи.

— Никога не ми е харесвала тази история.

— Коя? — попита тя.

— За любимата… изгубена под луната, гледа градината си сама.

— Не е съвсем така. Историята имам предвид.

Той сви рамене.

— Това помня от нея. Това, и погледа в очите ти, когато ми я разказваше. Спомних си за този поглед преди малко.

— И как?

— Мисля, че тъгата току-що си отиде, Апсалар — каза той.

— Мисля, че си прав — отвърна тя.

 

 

Момчето гледаше как старецът идва към кея, както правеше почти всеки ден по това време, докато утрото се протяга лениво към обеда, а всичката риба е заспала. Ден след ден го гледаше как носи онова глупаво ведро с дръжка от въже за така и неуловената риба — а рибарската пръчка в другата му ръка най-вероятно щеше да се счупи и от дръпването на някой рак.

Отегчено, както всеки ден, момчето закрачи лениво и застана на ръба на кея, и се загледа към няколкото кораба, подирили подслон в пристанището на град Малаз. Можеше да си мечтае така за далечни светове, където се случваха възбуждащи и вълшебни неща, където герои побеждаваха и кръвта на злодеи се лееше в пръстта.

Знаеше, че все още е никой. Че не е достатъчно голям за каквото и да било. Заклещен тук, където нищо не се случваше и никога нямаше да се случи. Но един ден щеше да се изправи срещу целия свят и всички щяха да видят какъв герой е, о, да. Погледна стареца, който бе седнал на ръба на кея и слагаше стръв на куката.

— Никога нищо няма да хванеш — рече момчето и задърпа разсеяно една ръждясала халка за връзване на лодки. — Много до късно спиш, всеки ден.

Старецът примижа към куката и намести вмирисаната стръв.

— Късно лягам.

— Защо? Къде ходиш? Знам всички пивници и кръчми в целия пристанищен квартал.

— Тъй ли?

— До една. Та къде пиеш тогава?

— Кой е казал нещо за пиене, момче? Не пия. Свиря.

Момчето малко се приближи.

— На какво свириш?

— На цигулка.

— Свириш в кръчма?

— Да.

— Коя?

— На Смайли. — Старецът хвърли въдицата и се наведе да види как стръвта потъва надълбоко.

Момчето го изгледа подозрително.

— Не съм глупак.

Старецът го погледна и кимна.

— Виждам.

— Кръчмата на Смайли не съществува. Тя е само приказка. Чуват разни неща — гласове във въздуха, дрънчене на халби. Смях.

— Само това ли чуват в нощния въздух, момче?

Момчето облиза пресъхналите си изведнъж устни.

— Не. Чуват… цигулка. Музика. Тъжна, ужасно тъжна.

— Е, стига де, не е всичката тъжна. Макар че може би само това изтича навън. — Но пък… — И той се усмихна широко. — Няма как да го знам, нали?

— И ти си като всички други — рече момчето и отново се загледа над водата.

— А кои са всички други?

— Измислят разни приказки. Лъжат… всички лъжат тука, защото нямат какво друго да правят. Хабят си живота. Също като тебе. Никога няма да хванеш риба. — И зачака да види ефекта от думите си.

— А кой е казал, че съм за риба? — попита старецът и го погледна лукаво.

— Че за какво, за раци ли? Сбъркал си кея. Тук е твърде дълбоко. Все надолу и надолу — безкрай.

— М-да. А какво ли има там, на самото дъно? Чувал ли си някога тази приказка?

Момчето го изгледа невярващо и малко обидено.

— На двегодишен ли ти приличам? За оня демон, демона на стария император! Не може него да ловиш на въдица!

— Защо пък не?

— Ами… ами, пръчката ти ще се счупи, затова! Виж я само!

— Видът може да е подвеждащ, момче. Запомни това.

Момчето изсумтя. Все съвети му даваха.

— Аз няма да съм като тебе, старче. Като порасна, ще стана войник. Ще се махна оттук. Завинаги. Войник. Ще воювам, ще стана богат, ще се бия, ще спасявам хора и всичко останало!

Старецът като че ли се канеше да му отвърне нещо, но спря, въздъхна и каза само:

— Е, светът винаги има нужда от още войници.

Момчето сметна това за победа. Първата от многото победи, които му предстоеше да жъне цял живот. Щом пораснеше. И се прочуеше.

— Онзи демон хапе и ще те изяде. А даже и да го хванеш и измъкнеш навън, как ще го убиеш? Никой не може да го убие!

— Нищо не съм казвал за убиване — отвърна старецът. — Просто отдавна не сме си приказвали.

— Ха! Ха! Ха-ха-ха!

 

 

Високо над залива ветровете задухаха отривисто от морето. Шибнаха и завъртяха стария очукан ветропоказател, сякаш демонът не знаеше накъде да се обърне.

Внезапен порив го дръпна силно и с пронизителен писък ветропоказателят заяде и спря да се върти. Вятърът го заблъска, но десетилетия гниене и ръжда сякаш не бяха прекършили волята му и ветропоказателят само потръпна.

Като същество във вериги.

 

 

Край на десетото и последно сказание от Малазанска Книга на мъртвите

 

 

А страницата пред нас се размива.

Век си отива. Затваря се книгата.

Оставаме история.

За сетен път вдигнете опърпания пряпорец

на Падналите. И вижте през валмата дим

тъмните петна по тъканта.

Това е кръвта на живота ни,

отплатата за делата ни,

които скоро ще бъдат забравени.

Така и не бяхме каквото можеше да сме.

Бяхме само каквото бяхме.

 

Помнете ни

Край
Читателите на „Сакатият бог“ са прочели и: